Брайън Морисън
Причина да умреш (18)

17.

Майк крачеше по мраморния под. Хамид трябваше да пристигне в седем, а вече беше осем и половина. Пат седеше до голата маса за хранене и редеше пасианс с оръфани карти. Не играеше честно. До лакътя му стоеше водна чаша с водка от бутилката, която бе успял да спаси от гневния изблик на О’Кийф.

— Закъснява ли твоят педераст? — попита той и се ухили към останалите за одобрение. Те не му обърнаха внимание. — Както обикновено, мамка му. Безполезна пасмина скапаняци!

Майк му се усмихна мрачно и се извърна. Подсмихна се мислено. Беше му забавно да открие, че двамата с Пат са почти на едно мнение по този въпрос. Въпреки цялата си симпатия към ислямската култура, никога не успя да свикне напълно с начина, по който хората от Изтока схващаха времето. Знаеше, че мнението му се споделя от много западняци, които си имаха работа с Арабския свят. Нямаха почти нищо против да бъдат целувани, бяха свикнали деловите им познати внезапно да ги хващат за ръката, докато вървяха по улицата. Приемаха го за нещо съвсем обикновено, когато преговорите биваха прекъсвани от време на време и партньорите им заставаха на четири крака и започваха да се молят. Но всички просто мразеха да ги карат да чакат.

Въпреки цялото си разбиране на тази страна, никога не успя да проумее напълно как е възможно някой да му телефонира от другия край на града в осем, за да го увери, че ще дойде навреме за срещата им в седем, и след това да се появи два часа по-късно. Понякога, подобно на Пат, Майк не можеше да потисне мисълта си, че „скапаняци“ е единствената подходяща дума за арабите.

Беше почти девет, когато се появи Хамид. Лицето му беше сгърчено от усмивки. Поздравяваше многословно, без обаче да се извини. Схващането му за закъснение липсваше до такава степен, че нямаше да се извини — просто защото не знаеше за какво. Той беше там — това бе неоспорим факт — и отново нямаше минало, нито бъдеще.

Майк се отправи към вратата, побутвайки Хамид пред себе си.

О’Кийф пусна книгата, която четеше — евтино порнографско издание с меки корици, едно от трите заглавия на иначе празните рафтове. Тя падна отворена на масата. Гърбът й беше пречупен на един от най-мръсните пасажи.

— Надявам се, че това ще свърши работа, Майкъл.

Бузите на Майк потрепнаха в принудена усмивка.

— Да, Хари, и аз. А какво да правя, ако не се получи? Да офейкам ли?

О’Кийф също се усмихна — уверена, радостна усмивка.

— Ами опитай. Приятно прекарване.

— Аха, ще бъде страхотно.

Не срещнаха почти никакви коли, докато не стигнаха до центъра на града. Можеше съвсем лесно да се устои на съблазните на нощния живот в Триполи. Само от време на време някой автомобил изникваше стряскащо от тъмнината. Хамид беше ужасен шофьор, но поне бе включил фаровете.

За пръв път от пристигането си Майк наистина беше в Триполи. Бе още по-потискащо, отколкото си го спомняше. На всеки тридесет метра бяха издигнати модерни бетонни улични лампи — още от дните на разточителство и увереност в дълбочината на петролните залежи. Сега, дали от небрежност или заради някаква непозната на Майк политика, светеше едва всяка трета или четвърта лампа. Новопостроените блокове и офиси изглеждаха мрачни на оскъдната светлина.

Заобиколиха стените от червен пясъчник на стария град и свиха към широкия булевард с палми от двете страни, който обграждаше пристанището Сиара Адриан Пелт. Двадесет години преди това, по същото време на вечерта, прекрасното широко авеню щеше да бъде в оживено движение, а тротоарите — претъпкани с пешеходци, излезли да подишат свеж въздух след следобедните жеги. Жени и деца щяха да изпълват пейките между палмите, докато мъжете стояха на групи, спореха и се смееха до късно през нощта. А тази вечер имаше десетина коли, само един автобус „Мерцедес“ и никакви пешеходци. Хамид натисна рязко педала на газта и с приглушен кикот на удоволствие профуча с колата по празната улица.

Удари спирачки пред претруфена сграда в мавритански стил. От фасадата се ронеха гипсови отломъци с големината на плочки за настилка. Отвън сградата приличаше на запустял дворец на пустинен принц; от арката на входа стърчаха скъсани жици, които свидетелстваха, че тук някога е имало неонова табела. Сега мястото й беше заето от груба, ръчно боядисана дъска, закачена на неравни клупове от кабел. Тънки следи боя минаваха от буквите до долната част на табелата. Натруфеният шрифт — доста изтеглен надясно, тъй като писачът беше започнал претенциозно и после бе свил буквите, неочаквано откривайки, че няма да му стигне мястото — показваше, че това е хотел, грандхотел.

Хамид тръгна пръв по павирания двор, изпъстрен с високи палми. От двете страни мраморните басейни с фонтани, които отдавна бяха престанали да текат, бяха пълни с изсъхнали израстъци.

Фоайето на рецепцията беше високо, просторно и студено. Зад тезгяха стояха трима мъже и гледаха портативен телевизор. Хамид поздрави всеки от тях със сложния ритуал от прегръдки и ръкувания, преди да продължи към ресторанта. Залата беше прекалено осветена от огромни полилеи и с твърде раздалечени една от друга маси. Само две от петнадесетте бяха заети — от загорели европейци.

Хамид се заприказва заговорнически с един оберкелнер в невероятно вечерно сако и раирани панталони, който се поклони, отведе ги до една от най-отдалечените маси и подчертано пое бакшиша на Хамид.

Майк не бързаше да направи избора си от дългото меню. Когато даде поръчката си на глуповато ухиления келнер, мъжът поклати глава, наведе се над рамото му и посочи с молив към едно от ястията:

— Препоръчвам агнешкото, сър. Много е хубаво.

Майк усети първия леден полъх на истината, но предпочете да не му обърне внимание.

— Благодаря, но ще взема риба-меч.

Келнерът поклати глава. Устните му се свиха в първия признак на объркване:

— Агнешкото наистина е много хубаво, сър. Главният готвач го препоръчва.

Майк прокара пръст по менюто:

— Какво имате от всичко това?

Знаеше. Наложи си да не се усмихва; мъжът и без това се чувстваше достатъчно неудобно.

— Агнешко, сър — отвърна келнерът, като се гърчеше от притеснение.

— Чудесно. За мен една порция — каза Майк и се усмихна с любезна благодарност.

Сервитьорът веднага се обърна към Хамид и възприе напрегнатия вид на човек, готов да помогне в трудната задача на избор от огромния списък изкушения. Хамид също избра агнешкото.

Висок суданец се приближи бавно и взе поръчката им за ябълков сок. След няколко минути се върна, като държеше в ръце ленена салфетка така, сякаш беше бебе. От белите гънки на плата надничаше увита в станиол бутилка. Майк се облегна назад. Нямаше нищо против да се позабавлява със спектакъла. Келнерът извади корковата тапа на бутилката и с величествен жест наля няколко капки в чашата на Хамид. Либиецът я вдигна и погледна внимателно през нея, като нарочно не обърна внимание на мазното петно на ръба й. Завъртя течността вътре, примижа лукаво и отпи с физиономия на много проницателен човек. Преобърна я няколко пъти в устата си, като предъвкваше, а след това преглътна с явна неохота. След един напрегнат миг, докато се наслаждаваше на всички изящни съставки на аромата на ябълковия сок, известни с това, че се отпечатват в паметта на човек, той кимна едва забележимо на келнера.

Мъжът се преви почти на две, докато пълнеше чашите им с претенциозен жест. Те ги вдигнаха и се чукнаха тържествено. Майк отпи от сока. Сладостта залепна около зъбите му.

Докато се хранеха, говореше главно Хамид. Продължи да разправя за приключенията си с английските момичета, в случай че Майк не го беше разбрал по-рано същия ден. За няколкото часа случките бяха узрели значително. Хамид не желаеше да обижда, но смяташе, че ако беше англичанин, нямаше да иска жените му да бъдат такива; но пък може би англичаните не бяха толкова добри в леглото като либийците. Дали и Майк мислеше така? Сканлън се усмихна и не каза нищо. Може би петнадесет години по-рано щеше да се опита да се впусне в обяснения.

— Искаме да се срещнем с Полковника, Хамид.

Хамид му се усмихна безизразно. В ума си все още беше в дискотеката в Норич и потъркваше бедра в едно момиче.

— Искаме да се срещнем с него. Веднага. Абсолютно важно е.

Хамид се усмихна бавно и кимна:

— Разбира се. Нашият водач винаги се радва да приема гости от сродни народи. Ще бъде щастлив да се срещне с вас. — Усмихна се и отпи голяма глътка от сока си. — За нещастие в момента не е в Триполи. Той е…

Майк вдигна ръка:

— Незабавно, Хамид. Трябва да се срещнем с него. На всяка цена. — Сложи приятелски длан върху ръката на Хамид. — Аз лично бих се възползвал от твоята помощ. Ти си мой приятел. — Либиецът засия. — Но има други хора, по-нетърпеливи от мен; хора, които не разбират как се правят нещата тук, в ислямските страни.

Усмивката на арабина беше започнала да показва първите признаци на напрежение. Той се размърда, като премести дебелия си задник по-близо до ръба на стола.

— Някои от нашите хора там, в Дъблин — Майк махна с ръка наляво, сякаш един човек на ИРА винаги знаеше в коя посока се намира Дъблин, както мюсюлманинът винаги знаеше посоката на Мека, — са диви, необуздани. Те невинаги разбират нуждата да се изчака моментът. Държат се твърде припряно, по начин, по който могат дори да си докарат големи неприятности до главите. Понякога докарват неприятности и до главите на своите приятели.

Докато говореше, Майк се усмихна — измъчена усмивка, която показваше неизразимата болка, причинена му от нуждата да човърка толкова неприятни проблеми пред такъв верен приятел. Хамид се придвижи с гърчене още по-близо до ръба на стола.

— Хамид, знаеш много добре, че нашето движение има контакти и с групировки от други страни. Групировки, които също се борят за своите революции. Тези хора са ни като братовчеди, така както си и ти за мен. Те ни помагат, както и вие ни помагате. Понякога се случва да ни викат на помощ. Разбираш ли ме?

Усмивката на Хамид стана по-широка. Това беше усмивката на човек с ограничена власт, който щеше да чуе нещо, което определено не желаеше да знае. Той отвори уста да проговори, но Майк му махна с ръка да замълчи.

— Някои хора са ходили в Дъблин, при моите другари, и са търсили такава помощ. Някакви палестинци — група, която е много сърдита на Арафат; мислят, че той се е продал на ционистите и на американците, че ги предава. Искат да имат свое собствено оръжие, за да продължат борбата според вижданията си.

Хамид облиза устни. Усмивката му се бе стопила. Имаше вид на човек, на когото в един момент страшно му се бе приискало да оглушее.

Майк продължи:

— Някои от нашите хора искат да помогнат на тези братовчеди. Било им е отказвано навсякъде, както и на нас, преди да имаме щастието да намерим добри приятели тук, в Триполи. Те имат смелия план да дадат ответен удар на ционистите, да продължат борбата и в Америка. Нашите хора казват, че имаме достатъчно оръжие да им дадем. — Наведе се по-близо до Хамид и сложи длан на ръката му. — Благодарение на вашата щедра помощ.

Хамид вече бе разбрал и едва не извика възмутено:

— Но тези оръжия бяха дадени на вас! Да ги използвате срещу вашите врагове. Във вашата страна.

Майк поклати глава и приведе рамене от непоносимата тъга:

— Моето желание не е такова, Хамид. Лично аз съм изцяло против тези хора. Дивите от ИРА искат да го направят. Казват, че няма никаква опасност. Даже и онези да бъдат хванати, по оръжията им никога няма да се разбере, че са дошли от нашата организация.

Хамид присви очи. Лицето му беше само на няколко сантиметра от това на Майк.

— Ами от нашата ли?

Сканлън се облегна назад, присви рамене и разпери ръце. Хамид разбра. Като се махнеха увъртанията, съобщението беше много кратко: дайте ни каквото искаме или ще насъскаме срещу вас американците, които просто ще подскочат от радост да се върнат и да ви разкатаят фамилията от бомбардировки. Какво ще кажете за това?

Майк наблюдаваше как по лицето на Хамид се сменят различни изражения. Когато накрая либиецът заговори, изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се разплаче:

— Аз дори не вярвам, че съществува такава групировка.

Майк остана спокоен и се усмихна нежно. Усмивката му съобщи на Хамид втората част от лошите новини. Може би наистина такава групировка не съществуваше. Но опитай се само да обясниш това на американците, когато техният посланик в Осло, Сеул или Лагос е застрелян с либийско оръжие или когато бомба, направена от либийски части, свали още един самолет на Пан Ам или джъмбо-джет.

Майк се наведе напред и отново докосна ръкава на Хамид.

— Само ми уреди среща, приятелю. За много скоро.