Брайън Морисън
Причина да умреш (19)

18.

Кевин стисна здраво парапета, като се опитваше да запази равновесие на хлъзгавата палуба. Върху него се стовари облак от пръски, които потекоха на струи по коженото яке и към подгизналите му джинси. Протритият куфар в лявата му ръка беше потъмнял там, където порестата кожа бе поела морска вода. Той задъвка долната си устна и примижа в тъмнината, ядосан и нетърпелив. Зад гърба му вече се разпукваше зората.

Внезапно в мрака за пръв път зърна мъничката гумена лодка, която се спускаше с невероятна смелост по голямата вълна. Тя се приближи. Единият от двамата мъже на борда й привличаше външния борд на кораба, като докара лодката толкова близо, колкото смееше, без да попаднат под неясно мержелеещия се корпус на рибарския съд. Другият мъж се изправи на крака за момент и хвърли въже. Краят му шляпна на палубата близо до Кевин. Един от екипажа, облечен в мушама, го грабна и го завърза с опитни движения за кнехта.

— Хайде, върви — рече той. С едната си ръка държеше края на въжето, а с другата хласна грубо Кевин по гърба и го бутна към парапета.

Тромаво, възпрепятстван от куфара, който стискаше в едната си ръка, Кевин се прехвърли през парапета и започна да се спуска по стълбата. Тя висеше свободно от едната страна на корабчето — въжено приспособление с дървени напречници. Слизането беше отвратително трудно. Корабчето подскачаше и се люлееше; ту го оставяше да виси в пространството, ту се накланяше на другата страна и той политаше към нея, а пръстите му биваха притиснати между стълбата и грубо боядисаната стена.

Спускаше се бавно. Всяка стъпка носеше реалния риск да бъде изтърсен или да бъде погълнат от кипящото море между двата съда. Тази мисъл не го плашеше — той нямаше намерение да се подхлъзва. Това, което правеше, бе твърде важно, за да си позволи да се провали поради слабост. Кевин се спусна на следващото стъпало, като държеше високо куфарчето, за да не се намокри. В коленете му се удари вълна и едва не го събори. На метър под него двама мъже се бореха отчаяно, за да задържат крехкия си плавателен съд да не се напъха под бясно мятащото се корабче, което внезапно се спусна като асансьор и потопи стълбата във водата. Смразяващо студеното море стигна до гърдите на Кевин. Струя вода, откъсната от гребена на вълната, го шляпна през лицето.

Той изруга изненадано. Проклетата гумена лодка беше над него! Кевин гледаше нагоре към човека, който се бореше с веслото. Рибарското корабче се изправи и извади Кевин от морето. От провисналите му джинси се стичаше вода. Рамото му изпращя болезнено при удара с веслото и в един момент той застана лице в лице с човека, който го управляваше. Скочи.

— По дяволите!

Беше се проснал в цял ръст на дъното на гумената лодка и десетината сантиметра вода се плискаше около ушите му. Продължи да ругае, докато сядаше и с усилие издърпваше крачола си нагоре. Резката на пищяла му — там, където се беше ударил в планшира — вече бе започнала да се подува. Изруга за последен път, положи всички усилия да се задържи на мястото си при следващото накланяне и после се настани както трябва.

Рибарското корабче вече представляваше сив силует в мрака, отправящ се обратно към залива Сейнт Бриджис на уелския бряг. Тази нощ нямаше да са уловили риба, но осемстотинте лири, които им бяха платени, щяха да го компенсират.

Двамата мъже се усмихваха широко на Кевин. Този на румпела му подаде малка бутилка с уиски. Той поблагодари с кимване, отпи голяма глътка и обърна поглед напред. Бледата линия на брега вече се виждаше. Това беше дългата отсечка между Уексфорд и Арклоу — почти безлюдна местност, пълна със скали и песъчливи заливчета. Тук шосето, което водеше на юг от Дъблин, завиваше много навътре в сушата, така че възможността да бъдат зърнати от неканени очи в такава отвратителна зимна утрин беше почти нулева. Имаше някакъв шанс да ги забележи бреговият патрул. Но в тази част на републиката даже и бреговият патрул премисляше два пъти, преди да докладва за странно придвижване на хора, идващи от сушата. Патрулиращите, също като всички други, си имаха жени и деца вкъщи.

Петнадесет минути по-късно мъжът, който преди това беше държал веслото, се намираше зад волана на фургон, подскачащ бясно по осеяния с дупки път към шосето за Дъблин. Кевин трепереше силно и се опитваше да се задържи на мястото си върху сандъчето за инструменти в непрогледната тъмнина в задната част на фургона. Одеялото, което държеше плътно увито около подгизналите си рамене, издаваше силна миризма на куче. Куфарчето стоеше между краката му.

 

 

В десет и двадесет фургонът спря пред една къща в покрайнините на Дъблин — същата, където няколко дни преди това бяха разпитвали Майк. Кевин влезе вътре. Млад мъж се здрависа топло с него и го поведе към мазето. Там присъстваха всички, които бяха на разпита на Майк, заедно с още трима, все на средна възраст.

Кевин стовари куфарчето на масата.

— Е, нали никой не искаше да ме слуша?

Хората, които се бяха събрали в стаята, мълчаха, докато Кевин разказваше докаралите го тук събития. Когато свърши, настъпи дълга тишина.

Мери проговори първа.

— Трябва да бъде убит — рече безстрастно тя. Това беше само един факт, неизбежният ход на събитията.

Кевин кимна и лицето му се сви мрачно:

— Знаем това. Въпросът е колко скоро можем да го направим. И кой.

Единият от по-възрастните мъже продума:

— Рандъл и О’Кийф. Могат просто да го очистят. Те са там и той не очаква нищо такова. За тях ще бъде лесна работа да го извадят от играта.

— Но те не знаят — поклати глава Кевин.

— Ами кажи им. Вдигни телефона и им се обади.

Мери се обърна към него:

— Не следиш. Това, което Кевин иска да каже, е, че не можем да телефонираме. Трябва да приемем, че всеки наш разговор ще бъде подслушван. Това е една от причините, поради които всичко е толкова шибано напоследък.

Възрастният мъж трепна. Не обичаше да чува жени да ругаят.

— И какъв е тогава другият вариант?

— Някой трябва да отиде там, за да го убие или да се погрижи Рандъл и О’Кийф да го направят. При всяко друго положение поемаме риска хем Сканлън да се измъкне, хем онези двамата да бъдат очистени.

Мъжът се намръщи.

— Мислиш ли, че британците могат да направят това? Мислиш, че имат свои хора в Либия?

— Не те самите. Защо, след като могат да накарат израелците да се погрижат за това заради тях? В Либия има много хора на Мосад. Господи, та ако израелците изтеглят шпионите си, либийската икономика ще закъса за работна ръка!

Мъжът се усмихна мрачно.

— Значи трябва да бъде някой от нас.

— Точно така — кимна тя. После се втренчи във всеки един поред. Очите й се спряха на Кевин. — Кевин? Искаш ли да го направиш? Ти си този, който беше против да му се доверяваме. Искаш ли да си уредиш сметките? — Гласът й беше пълен със сарказъм.

Той я погледна унищожително.

— Не ми говори с тоя тон. Не бях ли прав, като казвах, че не трябва да се доверяваме на това копеле? — Огледа подканящо останалите и отново се обърна към Мери: — Но все пак си права — страшно ми се иска да застрелям тоя скапаняк. Ако беше във Великобритания, отдавна да съм го направил, без дори да идвам дотук. Но той е в Либия и това ме поставя извън сметките, защото означава да пътувам със самолет. — Поклати глава и отново огледа стаята. — Знаете, че не можем да поемем риска да мина през летище. Деветдесет процента е сигурно, че ще ме пипнат.

— Но Рандъл го прави. О’Кийф също — каза безизразно Мери.

Кевин я погледна намръщено, но преди да успее да отвърне, плешивият мъж, когото наричаха Дев, проговори:

— Забрави това, Мери. С онези двамата номерът минава. Те не са снимани от години. Господи, та Джак го мислят за мъртъв! Никой не ги търси. — Той махна с ръка. — Кевин е прав. Проблемът е, че същото важи и за всички останали тук. Ние сме в черния списък на всеки отряд за сигурност в Европа. Няма нито едно летище, през което някой от нас може да рискува да мине. Не става въпрос, че може да бъде арестуван, но копелето е там и снася за Хари и Джак. В най-скоро време ни очаква гадна катастрофа. Залозите са твърде големи, за да можем просто да се надяваме някой от нас да се промъкне.

— Значи кой има умна идея? — попита Мери и се огледа.

— Аз. — Всички се обърнаха и впериха очи в убиеца на служителите на Гарда. — Ти ще отидеш.

Мери се втренчи в него и на устните й заигра едва забележима усмивка. Тя посочи с палец към гърдите си:

— Аз?

— Аха. Ти си единствената тук, която никога не е била снимана. Не си и в списъка. Можеш да пътуваш закъдето си щеш.

Тя продължи да го гледа втренчено.

— Но жена в Либия? Майтапиш се! Никога няма да успея да накарам някой в онова бунище да ме приеме на сериозно.

Кевин отново се обади:

— Ще ти се наложи да го направиш. Дърмот е прав. Ти си единствената, която може да го направи, без да поема риска да бъде хваната.

Тя поклати ядосано глава:

— Вижте, набийте си го най-сетне в главите — аз съм жена! Жена, която пристига сама в Либия? Те дори не й позволяват да влезе в страната, а я качват на първия обратен самолет.

Кевин се ухили неприятно.

— А сигурна ли си, че искаш да го направиш? Сигурна ли си, че онуй шибане в стаята му не ти е размътило главата?

Мери се обърна към него и го прониза с поглед.

— Не смей да ми говориш така, копеле такова! Бях там по нареждане. — Направи пауза, за да овладее гнева си. Когато продължи, гласът й отново беше тих и спокоен. Обърна се към всички: — В случай че някой не ме е доразбрал, страшно ми се иска да го направя. Искам да видя онова копеле мъртво. Това е лично. Много боли, когато едно британско мекере те изпързаля така. — Мери разпери безпомощно ръце. — Просто не виждам как да го направя, това е всичко. Освен останалото, тъй като съм единствената, чиято снимка не е закачена на вратичката на гардеробчето на всеки от специалните служби в Европа, аз съм също и единствената, която може да се движи открито оттук до Англия и обратно, без да бъде арестувана или застреляна.

Дърмот отново заговори:

— Забрави това, Мери. Кевин е прав. Трябва да бъдеш ти. Всички ние можем да пътуваме оттук до Англия и обратно. Малко по-бавно е, отколкото по въздуха, но можем да го правим. Колкото до твоето влизане в Триполи, човекът в Холандия ще го уреди. Ако имаш някои притеснения относно себе си, не е нужно да очистваш Сканлън. Просто уведоми О’Кийф.

— Аха, точно така — изсмя се презрително Кевин. — О’Кийф може да го застреля. Всичко, което трябва да направиш, е да се съблечеш, за да отвлечеш вниманието на Сканлън.

Мери се извъртя побесняла и се наведе към него:

— Аха! Както и ти често се опитваш да ме накараш да отвлека твоето! — Тя се отдръпна. По лицето й беше изписано абсолютно презрение. — Не се дръж толкова снизходително с мен, Кевин! Аз съм платила същата дан, както и всеки друг в тази стая! Разбира се, спах със Сканлън. Както ми беше заповядано. И сега ще го застрелям, също както ми е заповядано. Прекарах няколко дни с този мъж и го харесвах. Това не е тайна. Повечето от вас също го харесваха. Но това не означава, че ще проваля работата. Животът на О’Кийф, животът на Рандъл, целият им план, всичко ще се изпари във въздуха, ако не се доберем дяволски бързо до Сканлън. — Спря се задъхана. Когато продължи, гласът й беше снижен почти до шепот. — Така че не се притеснявайте. Ако трябва да бъда аз, ще го направя. Той ще получи куршум в тила и единственото чувство, което ще изпитам, е малко повече задоволство, отколкото би изпитал всеки от вас.

Дърмот се усмихна.

— Окей, Мери, успокой се. Всички те разбираме. А ти внимавай как говориш, Кевин. Позволяваш на всичко, което се случи напоследък, да те превърне в параноик. — Той се извърна към Девлин. — Дев, ти си експерт по пътуванията. Можем ли да я изпратим в Холандия днес?

Дев погледна часовника си и изду бузи:

— Има един за Амстердам в четири и половина.

Мери също погледна часовника си.

— Хайде, Дев, майтапиш се. Сега минава три и половина. Няма ли някой по-късен? В никакъв случай няма да успея.

Девлин се усмихна доволно.

— Тръгвай. Ще успееш да стигнеш. — Мери понечи да възрази, но той й махна да замълчи. — Казвам ти, че ще го хванеш. — После огледа другите с победоносна усмивка. — На „Аер Лингус“ е. Мога да се обадя на един познат на летището. Няма да тръгнат без нея.

 

 

Мери излезе от митницата, обмени малко пари и се качи на автобуса за Хага. Когато пристигна там, извървя няколко пресечки в район, изпълнен с високи тесни къщи, чиито партерни етажи и мазета бяха главно барове и евтини китайски и индонезийски ресторанти. Тя влезе в един, над страничната врата на който имаше напукана плексигласова табелка с надпис „хотел“. Изкачи се по стъпалата, тесни и стръмни като на дървена стълба. На първия етаж, в тясното пространство около рецепцията, където миришеше на прах и застояла храна, Мери намери собственика. Беше висок изпит мъж на около четиридесет и пет, с дълга до раменете рошава коса като на битник от шестдесетте. Той само изръмжа, кимна и посегна към таблото зад себе си, където висяха дузина ключове. Всеки от тях имаше огромен гумен ключодържател с размерите на топка за тенис. Откачи един и го пусна в ръката на Мери. Без да попита нищо повече, тя отиде направо в стаята си, явно запозната с разположението на заплетените коридори.

След като се изми набързо в напуканата мивка, излезе и тръгна без колебание към телефонната кабина, като очевидно знаеше местонахождението й. След третото позвъняване от другия край на линията й отговори познат глас. Разговорът беше припрян и кратък. Мери усещаше изненадата в гласа на мъжа. Когато се увери, че той е разбрал добре молбата й, му даде достатъчно време, за да назове място, и затвори.

Мъжът остави слушалката и за момент се загледа замислено през високия прозорец към сивата панорама на Северно море. После се обърна и се отправи към една от вратите. На леглото седеше жена и говореше. Друга жена, месеста, с хубави, но затлъстели черти, загърната в копринен кафтан, тъкмо излизаше от банята. Мъжът й каза няколко резки думи. Устните й се свиха разочаровано. Тя се обърна към жената на леглото и започна да говори разпалено на арабски, като сочеше мъжа. Той понечи да отвърне, но после явно предпочете да не се забърква в тази тирада, сви рамене, завъртя се кръгом и излезе от апартамента.

Измина с кола късото разстояние до търговското представителство на Либия и паркира на запазеното за него място. После махна с ръка за поздрав на полицая, който охраняваше вратата, и влезе в тъмната сграда. След малко на третия етаж се появи светлина. Мъжът застана зад прозореца, постоя секунда-две с напълно осветено лице и дръпна непроницаемите щори.

Двадесет минути по-късно лампата в стаята още светеше. Една врата се отвори към алеята зад сградата. Мъжът излезе, заключи внимателно след себе си, огледа улицата и забърза пеш. Тъмносиният мерцедес остана очебийно на официалния паркинг. Мъжът направи няколко резки завоя по многобройните тесни улички наоколо. Неколкократно се обръщаше рязко и тръгваше обратно, като се вглеждаше изпитателно в лицата на минувачите. На два пъти се качи и слезе от автобуси в последния момент. Накрая, след като се увери, че не го следват, измина километъра до едно кафене в работническия квартал на града.

Почти всички клиенти бяха мургави като него. Повечето от тях бяха турски или северноафрикански гастарбайтери. Той се усмихна мрачно, когато думата премина през ума му; няколко години преди това те щяха да бъдат просто емигранти, но после някой беше измислил понятието „гастарбайтер“. Така нямаше какво да притеснява управниците, когато станеше време да ги помолят да напуснат.

В кафенето имаше малко жени, повечето руси, които споделяха масите с мъже. Мери седеше сама, държеше чашата си с кафе и гледаше право надолу, за да избегне нахалните погледи на мъжете. Когато го видя, лицето й грейна. Той се наведе към нея, щипна я по бузата и седна. Мери го стисна дискретно по ръката.

— Донесе ли го?

Той кимна и извади от джоба си един плик. Мери измъкна напечатания лист от него и го погледна. Беше на арабски. Тя сви рамене и го пъхна обратно в плика.

— Това ще свърши ли работа? Казва ли достатъчно, за да ги накара да ми съдействат?

— Казва им дори твърде много. На летището ще ти дадат всичко, от което имаш нужда. Ще получиш и кола с придружител.

— Не съм сигурна, че ще искам придружител — направи гримаса тя.

Той поклати глава.

— Няма да имаш избор. Не и докато не стигнеш при твоите хора. Чужденките, които идват сами, или биват придружавани, или не биват допускани. Знаеш защо.

Тя кимна. Наистина знаеше. Жените, които посещаваха сами арабските страни, биваха подозирани, че са проститутки, освен ако нямаха изобилие от доказателства за противното. Но даже и да имаха всички тези доказателства, някои се оказваха проститутки. При такива проверки си струваше човек да си направи труда да достави необходимите документи. Либийците бяха доста по-придирчиви в това отношение от другите араби.

Той заговори отново:

— Смятам, че е много опасно да носиш такъв документ. Опасно е за теб, а ако те хванат с него, ще стане лошо и за мен.

Мери го потупа по ръката и попита, като се нацупи палаво:

— Предпочиташ да се обадиш по телефона?

Той сви устни:

— Знаеш много добре, че не можем да направим това. Сега разузнаването е страшно усъвършенствано. Кодове, дипломатически чанти — всичко е безсмислено. Те намират начини да четат и мислите ни, а камо ли пощата. — Мъжът се засмя. — Трябва да върнем отново методите на нашите предци. Писмата или предаденото от уста на уста са единствените начини, на които можем да се доверим. И все пак се чувствам много нещастен, че те карам да носиш такъв документ.

Тя се усмихна лъчезарно.

— И аз. Но какво можем да направим? Не говоря арабски и съм жена. Я си представи, че се появя на летището без това тук и започна да им обяснявам, че трябва да ми дадат пистолет.

Мъжът се сепна и се огледа нервно.

— Моля те! Не говори за това! — Снижи още повече глас. — Защо изобщо искаш такова нещо? Няма смисъл от него. В Триполи ще бъдеш между приятели. Там нямаш нужда от оръжие. Ако искаш пистолет, защо не го уредим тук, в Холандия?

Тя го потупа по ръката и се усмихна гордо.

— Защото имам нужда от него там. Ще се включа в голяма операция, в нещо забележително. Като голямо момиче. С О’Кийф и другите.

— Утре ли заминаваш?

— Аха. Сутринта. С полет на Холандските авиолинии. Директен е, така че няма защо да се тревожиш за писмото. — Мери се усмихна немирно. — Ще го нося на едно много безопасно място.

Той се изчерви и за момент извърна поглед настрани. След това се обърна и облиза устни.

— А довечера? Свободна ли си? — Гласът му беше придобил дрезгава нотка.

— Като птичка — отвърна Мери и го стисна по бедрото под масата. — В апартамента ли ще вечеряме?

Той се изкашля тихо и се размърда неловко на стола си.

— А-а, виждаш ли, Мери, апартаментът ми е проблем. Само за тези няколко дни. Жена ми отново е тук. Със сестра си. — Завъртя очи нагоре в престорен ужас. — Дошли са да попазаруват. Не е възможно да, ъ-ъ, нали разбираш… Аз…

Тя сложи пръст на устните му.

— Жена ти очаква ли те да се върнеш тази вечер?

Мъжът поклати щастливо глава:

— Казах й, че имам важна делова среща. Че може да не се върна и цяла нощ.

Обърна към него синьо-зелените си очи и бавно му се усмихна.

— Хайде да си вземем малко храна и да се върнем в хотела.

 

 

Мери го поведе нагоре по стръмните стълби и през тясното пространство покрай рецепцията. Собственикът избегна очите им. Когато се качиха в стаята, тя остави плика със сандвичите на издраскания скрин. Мъжът взе едната от двете бутилки от найлоновата чанта, пълна с кубчета лед, и започна да къса фолиото около тапата. Мери му подаде чашата за миене на зъби от мивката и застана да го наблюдава как налива шампанското. В същото време с леко ироничен блясък в очите развърза връзките на полата си и я остави да падне на пода.

Гостът й подаде чашата. По стените й се стичаше шампанско и капеше от пръстите му. Ръката му трепереше. Тя вдигна питието пред лицето си и се усмихна. Мъжът отвърна на усмивката й, като не успя да сдържи погледа си да не пробяга по краката й. Изпълняваше длъжността заместник-шеф на Либийското търговско представителство. Мери го познаваше като техния главен разузнавач в страните на Бенелюкс и като основния контакт между Триполи и различните фракции в Ирландия. Този мъж контролираше кранчето, от което течеше оръжието.

— Наздраве.

Той вдигна бутилката и отпи направо от нея.

— Наздраве, скъпа моя.

Тя остави чашата на скрина, съблече бавно пуловера през главата си и лицето й се показа усмихнато оттам.