Брайън Морисън
Причина да умреш (27)

26.

Рандъл стоеше с широко разкрачени крака и стискаше кормилото. Лицето му беше неподвижно, а тенът му бе придобил странен, мръснобял оттенък. По челото и под очите му беше избила пот. Ризата му, все още внимателно закопчана на китките, беше прилепнала към тялото му. Големи тъмни петна се виждаха под мишниците му. Локва течност се въртеше около обувките му, като се разпростираше още повече всеки път, когато силното люлеене караше кораба да се накланя под всевъзможни ъгли.

Рандъл беше закрепил отворената докрай врата. Противната воня на течността все още изпълваше кабината на щурвала, проникваше в ноздрите му и го караше да се чувства по-зле. Парче сух хляб се плъзгаше на контролното табло пред него. От време на време той си отхапваше по малко и го дъвчеше колебливо, като правеше гримаси, сякаш бе картон.

Всичко беше идея на О’Кийф. Дори пясъчната буря и ураганът девета степен не го бяха спрели да дава съвети. Според него, ако сложеше нещо в стомаха си, щеше да облекчи спазмите. Но не се получаваше. Рандъл изстена, когато следващият спазъм изпрати режеща болка през диафрагмата му, като че ли някой бе сграбчил и стиснал червата му. Той изруга нещастно и изплю пенеста слюнка на пода.

На носа на кораба, в тясното високо пространство под предната палуба, О’Кийф работеше с доволното равнодушие на човек, който знае, че днес е денят за заплати. Носът поемаше най-лошия ефект от разбуненото море, блъскаше се и подскачаше в падините между вълните с отвратителни удари.

О’Кийф си подсвиркваше някаква мелодийка. Беше клекнал до купчината експлозив в останалата празнина на стената от сандъци. Работеше стегнато и методично, без да си дава вид, че бърза. Отрязваше с клещи парчета тънък кабел от една макара до себе си. Когато събра достатъчен брой, той остави клещите и започна да изважда детонатори от хартиен плик. След като сложи кабел на всеки детонатор, седна и огледа внимателно купчината семтекс. След това се протегна напред и започна да набутва детонаторите на избраните места.

О’Кийф се засмя на себе си — тихо, весело хихикане. Най-голямата бомба, която бе правил досега, беше не повече от двеста килограма. Тя се бе оказала достатъчна, за да разруши до основи здраво укрепен полицейски участък в селце близо до Нюри. Една от причините за интереса му, когато му беше докладвано за присъединяването на Сканлън, бе, че човекът знае нещичко за експлозивите. О’Кийф се беше надявал на някой и друг съвет. Той се засмя отново. Трябваше просто да направи всичко според скромните си сили, без да използва помощта на службите за сигурност или на който и да беше работодател на копелето. Поднови свирукането си, като набутваше детонаторите дълбоко в купчината. Не изглеждаше да забелязва адската горещина, движението, мъждивата светлина или потискащата воня на гориво, която беше завладяла кораба. Подобно на другите мъже на неговата възраст, които се грижеха за своите градини, той беше простичък човек, напълно погълнат от простичкото си удоволствие.

Когато и последният от детонаторите беше поставен, той събра краищата на жиците, които се влачеха след тях, и започна да ги свързва с комплект клеми, закрепени на квадратно парче шперплат. Щом свърши, оголи краищата на кабела, останал в макарата, и го закрепи към втори комплект клеми. Когато всички жици бяха здраво захванати, постави дъската на един от сандъците, взе чук и заби двата пирона, които стърчаха от нея. След това хвана макарата и се изправи с мъка. Накрая изви гръбнак назад и въздъхна дълбоко, като разтриваше бъбреците си със свободната си ръка.

— Май остарявам — измърмори си той с дяволитата неубеденост на мъж, който си проси комплимент. После направи малка крачка назад и остана няколко секунди със свити устни и наклонена глава, като съзерцаваше работата, която беше свършил. Цъкна доволно с език и постави внимателно макарата на мазния под, като се погрижи да прикрепи кабела високо над сандъците за безопасност. След още една дълбока, иронична въздишка клекна, облегна гръб на отделения сандък и започна да го избутва на мястото му, като затваряше последната цепнатина в стената. Сега семтексът лежеше, обграден напълно от каси с всякакви метални части.

О’Кийф издърпа малко кабел от макарата, изкачи се по стълбата и излезе на палубата. Като държеше главата си наведена срещу пръските и вятъра, той затвори нежно вратата, като внимаваше да не прекъсне кабела. После свали тъмните си очила и ги пъхна във вътрешния джоб на сакото си. Отстъпи на няколко метра по палубата, като се придържаше близо до парапета, после извади късо парче твърда тел от джоба си и закрепи здраво проводника за перилата. Продължи по същия начин по цялата дължина на палубата, прикрепяйки кабела за парапета на всеки два-три метра.

Беше трудно и опасно. На няколко пъти му се наложи да прехвърли ръка през парапета и да се вкопчи здраво в него, когато някоя огромна вълна го връхлетеше и едва не го изхвърляше зад борда. Сместа от масло и море правеше палубата коварна като лед. Несигурните крачки и постоянната, произволна опасност от вълните го принуждаваха да влачи крака, приклекнал ниско и неудобно. Когато стигна до кабинката на щурвала, бедрата му горяха и бяха схванати. Беше мокър до кости, водата все още се стичаше от дрехите му, а кокалчетата на пръстите му бяха окървавени. Той влезе заднишком в кабинката, като все още си подсвиркваше. Провря кабела през ъгъла на прага и затвори вратата. Лицето му веднага се изкриви от отвращение. Извъртя се, за да погледне към Рандъл, като в същото време си слагаше очилата. Очите му се поместиха от неподвижния профил на спътника му към плискащата се противна локва бълвоч на пода. Устните му се свиха в тънка линия. Не направи никаква забележка.

Джак чу как вратата се затваря и се огледа с безжизнени очи. Въпреки че О’Кийф не му беше казал и дума, той почувства презрението му като удар с камшик. Защото морската болест на Рандъл беше просто още един провал, липса на воля, нещо, с което Хари бе принуден да се примирява при хора, по-слаби от него самия. Джак залитна от нов спазъм и се изплю тромаво на пода. На брадичката му се залепи струйка слюнка.

— Как е?

Докато питаше, О’Кийф отиде до него и сам провери компаса. После кимна и хвърли бегъл поглед към Рандъл — поглед, който беше почти изненадан, сякаш бе очаквал да са се отклонили от курса. Отиде до радара и завъртя копчето. Секунда по-късно екранът светна и лъчът на скенера започна да се върти монотонно. О’Кийф стоеше и наблюдаваше напрегнато. При всяка обиколка на лъча целият екран се покриваше с ято бели точици. Той продължи да гледа внимателно, като се опитваше да открие една неугасваща точка между масата от излишни сигнали, което щеше да покаже, че ги преследваха.

Няколко минути остана прегърбен и мълчалив над екрана. Накрая изпсува, протегна ръка и изключи апарата. Екранът потъмня.

— Има ли нещо там? — попита безжизнено Рандъл.

О’Кийф направи гримаса.

— Един дявол знае. Нищо не може да се каже в тая гадост. — Той се обърна, за да вземе макарата от мястото до вратата, където я беше оставил. — Просто поддържай курса все направо. Мислиш ли, че ще можеш да се справиш?

Рандъл се вцепени при снизходителния му тон, погледна през рамо, преглътна мъчително и не каза нищо.

Зад него О’Кийф отмери няколко метра от кабела, отряза ги от макарата и я захвърли настрани. После извади клещите, оголи краищата на кабела, прекоси кабината до шкафчето с картите, отвори едно чекмедже и измъкна ролка изолирбанд. С все същата методична бързина омота оголените жици и прокара кабела по пода, като започна от вратата и го залепяше здраво, докато вървеше. Последните два метра прокара до поставката за инструментите и с петсантиметрово парче лента закрепи края за нея.

После се обърна към шкафчето за карти, пъхна ръката си вътре чак до лакътя и порови малко под купчината карти. Когато я извади, държеше комплект найлонови въжета, всяко снабдено с приспособление за закрепване — като на обтяжка за палатка.

Рандъл беше обърнал глава и го гледаше. О’Кийф го дари с усмивка, която можеше да бъде както окуражаване, така и подигравка, и започна да закрепя краищата на въжетата за кукичките, които предварително беше забил в дървените части на кабината.

 

 

Капитан Андропулос посегна към чашата си с кафе. Пресили леко движението, така че маншетът му да се дръпне от часовника и да му позволи дискретно да види часа. Вътрешно въздъхна от облекчение. Наближаваше десет часът. Само след няколко минути щеше да му бъде възможно да ги остави с безплодните им спорове.

Вечерта беше поставила вродената му учтивост на сериозно изпитание. Всичко бе започнало съвсем просто, когато някой го беше попитал за състоянието на Джейми Пайк. Капитанът беше изразил мнението на корабния лекар и сестрата, че момчето се оправяло и щяло да слезе на брега с останалите деца за обиколката им в Малта на следващата сутрин. Жената с острия език от дясната му страна, лекторка по италианска история, се беше вкопчила във възможността да се възмущава от положението на нещата, при което вече не бе безопасно да се върви по улиците на Неапол. После, ни в клин, ни в ръкав, разговорът някак си се бе обърнал към разрухата на Атина. Жената и още един от вечерящите — учител по класическа история в някакво съмнително държавно училище, който беше носил едно и също опърпано сако през всичките вечери — скоро започнаха да се надпреварват да оплюват успешни гръцки правителства, като хленчеха за провала им в опекунството на миналото на Гърция; работа, с която чувстваха, че могат да се справят сто пъти по-добре сами.

По време на разговора капитанът беше поддържал дипломатично мълчание. Те си имаха достатъчно мнения. Последното нещо, което и двамата искаха да чуят, бе становището на грък. Но най-лошото беше, че наистина го бяха засегнали на болното място — в Атина несъмнено цареше бъркотия. И все пак не можа да не се запита дали тези хора напоследък са пътували с лондонското метро.

Той сведе глава, усмихна се на цялата маса и стана.

— Надявам се, че ще бъдете така добри да ме извините. Трябва да ставам рано за пристигането ни в Ла Валета. Лека нощ.

После кимна още веднъж, обърна се и излезе от трапезарията. В коридора се поспря и се поколеба дали да не направи още едно посещение на момчето. След минутно размишление сви рамене и се обърна към кабината си. Джейми вероятно беше заспал, а и посрещането, което агентът на компанията в Ла Валета беше подготвил за малкия, щеше да му донесе достатъчно слава. Капитанът стигна до каютата си и влезе тихичко. Застана усмихнат зад вратата и започна да разкопчава сакото на униформата си. Зад отворената врата на спалнята виждаше формата на краката на светлокосата млада жена под завивките и ръцете, които държаха книга. Той свали дрехите си и остана за момент неподвижен, като гледаше надолу към тялото си. Беше загоряло и все още изглеждаше стегнато; малко по-пълно в талията, отколкото преди двадесет години, но без да е явно затлъстяло. Застана по-изправен, глътна корема си и тръгна към спалнята.

Младата жена чу тихите му стъпки, вдигна глава, усмихна се и остави книгата. Капитан Андропулос погледна часовника си и отвърна на усмивката й. Нямаше да имат нужда от него, докато не ги посрещнеше патрулната лодка извън пристанището на Ла Валета рано на другата сутрин. Въпреки неприятната случка в Неапол и досадните задължения на вечеря, пътешествието беше чудесно. Спокоен край на кариерата му — точно такъв, за какъвто си бе мечтал.

 

 

Мери хвърляше неспокойни погледи към Майк. Той спеше повече от час и през цялото време не се беше помръднал. Лицето и гърдите му лъщяха от пот. Тя се наведе, без да изпуска щурвала, и сложи длан на челото му. То гореше. Поколеба се още миг, остави кормилото и изтича в камбуза. Отне й няколко секунди да намери парцал и налее вода в алуминиева купа. После забърза обратно към кабината на щурвала. Все още беше на крачка от кормилото, когато корабът се наклони силно на една страна. Целият съд потрепери, когато отгоре му се стовари огромна вълна. Мери се подхлъзна. Докато падаше, сграбчи кормилото със свободната си ръка, за да не се плъзне по стръмния наклон на пода. Майк се катурна настрани и се затъркаля между останките от догорелия огън. Мери се издърпа отново на крака. Един поглед към компаса й показа какво се бе случило. Малкото време, през което се беше отдалечила от щурвала, се бе оказало достатъчно, за да може вятърът да обърне кораба с широката страна към една огромна вълна. Мери завъртя кормилото. Още два пъти корабът се гмурна и разтрепери под тежестта на водата, преди отново да влезе в курса си, така че вълните, движени от южния вятър, да бъдат отзад.

Мери почака малко, докато корабът продължи стабилно по курса си, и изтича до Майк. Сграбчи го грубо за китката и го довлече дотам, където можеше да стига едновременно и него, и кормилото. Като въртеше последното с една ръка и не изпускаше компаса от очи, тя намокри парцала и започна да почиства Майк. Избърса маслото и мръсотията от лицето и гърдите му, изплакна парцала и се зае да забърсва раната. Внезапно рязко движение на кораба я накара да залитне и да се опре върху него с цялата си тежест. Майк отвори очи и изрева от болка. Мери се изправи. Той я гледаше сърдито с празно изражение, сякаш не я познаваше. За момент очите й се навлажниха. После преглътна сълзите и сви рамене:

— Помоли ме да те събудя.

Известно време той седя и я гледа недоумяващо, а след това избухна в смях. Тя се разсмя с него. Когато Майк заговори, гласът му беше пресипнал:

— Добре ли си?

Тя кимна.

— Все още съм тук и нямам морска болест, ако това имаш предвид.

— Това засега е достатъчно.

Той протегна ръка към кормилото и се издърпа първо на колене, а после на крака, като гримасничеше от болка. Коленете му се подгънаха и едва не поддадоха. Облегна се върху контролното табло, дишайки тежко.

Тя го погледна тревожно.

— Ще се оправиш ли?

Майк помисли малко и каза:

— Не знам. Дай ми кормилото за малко. — Тя отстъпи и му позволи да заеме мястото й. — Тъкмо сега се чувствам отвратително. Ще ми направиш ли една услуга? — Мери кимна. — Върви и погледни в онова шкафче ей там, до чекмеджето за знамената. Това е аптечката. Виж дали можеш да намериш тенекиена кутийка с хапчета. Донеси я тук.

Мери изтича и започна да рови в шкафчето.

— Тук има четири такива.

— Донеси ги всичките.

Тя постави кутийките на таблото пред него. На тях бяха залепени етикетчета, надписани на ръка на арабски. Речникът на Майк не беше на достатъчна висота, за да разбира практическата фармация. Той отвори кутийките и се наведе към тях, за да огледа съдържанието им. Избра тази, която искаше, взе две от шестте капсули и ги сложи в устата си. После ги преглътна и се усмихна на Мери.

— Това ще ме направи нов човек.

Тя го гледаше внимателно в очите.

— Какви, по дяволите, са тези хапчета?

— Амфетамини.

— Амфетамини? И ги носят в аптечката?

— Точно така. Някога повечето кораби ги носеха на борда си. Британците го спряха и го обявиха за незаконно. Доколкото знам, май и либийците направиха така. Но ужасно много капитани на стари корита като това не са чак толкова стриктни за подобни неща. За щастие. — Той се отмести от кормилото и й направи знак да го поеме. — Хвани го. Ще се опитам да поработя с радара.

 

 

Майк излезе за втори път от машинното отделение, като носеше инструменти. Първия път едва не беше припаднал на стълбата. Сега вече лекарството бе проникнало в кръвообращението му. Той премина няколкото крачки до радара и поднови работата си. Опитът да повредят уреда беше груб; просто бяха изтръгнали два проводника — единия от скенера, а другия от захранването. Майк трябваше само да махне кутията, за да стигне до клемите и отново да закрепи проводниците. Той избра мъничка електрическа отвертка измежду инструментите, които току-що беше донесъл, и се зае за работа.

— И така, ще ми кажеш ли кой си всъщност? — попита Мери, като го гледаше от другия край на кабината и се усмихваше мрачно.

За момент вдигна очи към нея и отново ги сведе към работата си. После се засмя под мустак.

— Аха, защо не? Името ми наистина е Майк Сканлън.

— И Патси Сканлън наистина ли е твой баща?

Той отново се засмя.

— Ъхъ. Разбира се, че беше. Старото копеле.

— И цялата тази работа, че са го убили в полицията? Беше ли вярно, или сам си го измисли?

Погледна я изпод вежди.

— Майтапиш ли се? Бирмингамските полицаи може и да са направили няколко фокуса, докато са се занимавали със симпатизантите на републиканците, но убийството на баща ми не е един от тях. Вярно е, че навремето някои хора се опитаха да го превърнат в голямо събитие за шейсетте, в борба за човешките права. Адвокати с конски опашки, заели се да покажат на света, че няма никаква разлика между Бирмингам в Англия и Бирмингам в Алабама. — Майк поклати намръщено глава и посегна към един лошо поставен болт. — Те бяха банда скапаняци, които служеха само на себе си. Всичкото беше вятър работа. Татко умря така, както заслужаваше. Удави се в собствения си бълвоч.

— Уф — потрепери тя. После замълча и се съсредоточи върху компаса, докато изправяше кораба, който се беше отклонил от курса. — Окей, значи името ти наистина е Майк Сканлън. Но това не отговаря напълно на въпроса ми. — Усмихна се. — Искаш ли да ми кажеш какво те накара да се набъркаш във всичко това? Да не би да си член на някакво братство и да си се заклел да отнесеш тайната в гроба си? — попита палаво Мери.

Той поспря и я погледна.

— Ти ли питаш, или служителката от Военното разузнаване? — Лицето му беше абсолютно сериозно.

Нейната усмивка също изгасна. Известно време тя не откъсваше поглед от него.

— Само аз — каза тихо накрая.

Майк сви устни, без да сваля очи от нея:

— Окей, Мери, да. Ще ти кажа. Бих искал. — Възцари се пълна тишина, докато той подреждаше мислите си. — Спомняш ли си престрелката миналата есен? До футболния стадион?

Тя кимна с прикован в него поглед, без да продума нищо.

— Убиха една жена, помниш ли? — Мери кимна едва забележимо. — Тя беше моя, Мери. Щяхме да се женим. — За момент Майк върна вниманието си върху радара, извади болта, с който се занимаваше, и го постави на пода. После се обърна и се втренчи в нея. — Беше бременна. С моето дете. — Тя прехапа устни, все още безмълвна. Очите й се разшириха. — Реших да отмъстя на хората, които го направиха. Ето защо. — Той се обърна и продължи да работи върху една жица. Мери го гледаше все така втренчено и изумено. Лицето й беше пребледняло и на фона му очите й изглеждаха неестествено ярки. Наведен над повредения радар, Майк не видя как лицето й изгуби цвета си. — А ти? Как е успял някой от разузнаването да се внедри толкова дълбоко в тяхната организация?

Мери се забави с отговора си толкова много, че той вдигна поглед, готов да повтори въпроса. После сключи вежди при вида на лицето й.

— Не ми отговаряй, ако не искаш. Да ти кажа, шпионските разкази не ме интересуват.

Тя поклати глава. Докато се опитваше да се засмее, гласът й потреперваше леко:

— Ти ли ме питаш? Ти, който за няколко седмици успя да се добереш по-близо до върха, отколкото аз успях за години?

— При мен беше различно. Произходът ми беше безупречен, пък и имаха нужда от някой, който да говори арабски. Колко новобранци от малките улички могат да го направят? Дойдох им като дар от небето. Но как, по дяволите, успя да се направиш на момиче от католическите предградия, където всички се познават?

— Не се правех. Аз съм такава. От Белфаст съм. Родена и отгледана на Фолс Роуд.

Той се втренчи в нея с искрено учудване.

— И какво може да накара едно католическо момиче да поеме такъв риск?

Мери сви рамене и направи гримаса.

— Истината е, че бях в ИРА, преди да бъда в разузнаването.

— Господи! Била си техен член и си променила убежденията си? Наистина си поела голям риск. Кое те накара да го направиш?

— Това, от което ми се додрайфа, когато започнаха убийствата. Кампаниите от сушата. Когато О’Кийф започна да командва. Дотогава проявявах разбиране и виждах смисъла на всичко това. Но щом О’Кийф пое юздите, стана безсмислено. Убиване заради самото убиване. Този човек е луд.

— Аха, забелязах. Защо просто не се оттегли? Така биха направили повечето хора.

Тя направи кисела гримаса. Гласът й се снижи още повече:

— И аз възнамерявах да сторя същото, Майк. Но тогава направих глупост. — Мери махна самообвинително с ръка. — Опитах се да спра едно убийство. Щяха да очистят един човек, протестант. Познавах дъщеря му. Беше ми приятелка. Успях да го известя какво става, за да може да си уреди нещата и да изчезне, преди да бъде нанесен ударът.

— И той направи ли го?

Мери сви рамене и се засмя горчиво.

— Разбира се. Беше уредено чудесно. Отрядът на Шин Фейн отишъл в къщата му в пет часа сутринта, за да го търси. Оказало се, че са го извикали в полунощ в болницата при майка му. Той наистина имаше болна майка на деветдесет и две години. Докато отрядът се качвал обратно в колата си, един военен патрул съвсем случайно се показал иззад ъгъла. Цялата група била очистена. Трима души. Беше красиво. Никой не заподозря нищо — толкова добре беше организирано.

— И защо просто не изчезна след това?

Тя го изгледа дълго и проницателно.

— Защото британците не ми позволиха, разбира се. На следващата сутрин ме взеха направо от улицата. Протестантът беше в колата им, за да ме разпознае. Заведоха ме в някаква къща, почерпиха ме с чаша чай и ми казаха какво е положението. Или оставах в движението и работех за тях, или щяха да разпространят слуха, че съм информаторка.

Той я погледна и подсвирна тихо:

— Ох, дявол да го вземе! И преди колко време стана това?

— Преди три години — сви рамене Мери. — Или малко повече.

Той поклати глава:

— Трябва да е било убийствено за теб.

— Доста ме беше страх — кимна тя. — Но както вече знаеш, исках да го правя. Все някой трябваше да спре О’Кийф. Донякъде се свиква. Най-лошото е, дето постоянно се боиш да не би в разузнаването да направят някоя глупост и да те издадат.

— Това вече мога да го повярвам! — Докато говореше, той затегна последното болтче, хвърли отвертката и се изправи. — Ето. — После завъртя едно плоско копче на радара. Екранът светна. Майк се усмихна доволно и се наведе над стъклото. Загледа се мълчаливо една минута, докато лъчът се въртеше, като се опитваше да проумее точиците, които изпълваха всеки сантиметър от екрана.

Радарната антена се монтираше високо върху корпуса на кораба. В спокойно време, когато съдът бе стабилен, тя даваше толкова ясна картина, че можеше да улови и консервена кутия, плаваща по водата в радиус от три мили. Когато корабът подскачаше като побеснял във време, в каквото се намираше сега, антената можеше да гледа както към дъното, така и към хоризонта или луната. Това я правеше много ненадежден инструмент. А пясъчната буря влошаваше още повече картината. Пясъкът се виждаше като дъжд; непроницаема маса от радарни следи, които замаскираха всичко останало. Въпреки това Майк упорстваше, гледайки втренчено към светещия екран. Между бъркотията, съвсем в края на обхвата, една точка не изчезваше, а оставаше все на същите координати. Той не откъсна очи от екрана в продължение на още три завъртания на лъча. На третия тя отново се появи. Майк изруга и изключи апарата.

Мери рязко вдигна поглед, разтревожена от вика му.

— Какво има?

— Спомняш ли си какво ти казах за патрулните им кораби?

— Да.

— Вземам си думите назад. Мисля, че единият от тях е по петите ни.

— Господи! И какво ще правим сега?

— Ще спрем.

— Майтапиш ли се?

— Не. — Докато говореше, той се приближи до нея. — Ще спрем.

После, под слисания й поглед, посегна и дръпна назад лоста, който контролираше скоростта.