Брайън Морисън
Причина да умреш (14)

13.

Джипът препускаше през пробуждащите се улици, като принуждаваше първите редки коли да се отдръпват от пътя му. Шофьорът — юноша, навил ръкавите на парашутистката униформа до жилестите си бицепси, правеше карането на Хамид да изглежда колебливо като на възрастна монахиня. Когато забиха спирачките пред часовите на казармата Ал Азизиях, Майк вече гледаше на обучението в тероризъм, което го очакваше, като на шанс да се отпусне.

Веднага щом влязоха в двора, четиримата войници, които го придружаваха, скочиха от джипа и се строиха около Майк. Затичаха се към маскировъчно боядисания хеликоптер, паркиран в центъра на плаца. Очевидно им се струваше, че бързината изглежда някак по военному. Майк никога не бе бил войник и затова се влачеше на опашката. Четиримата мъже се върнаха и се строиха около него, леко разочаровани.

Докато пресичаха плаца, Майк се огледа наоколо с интерес. Точно това беше казармата, в която бе спал Полковника в нощта на американското нападение преди няколко години, когато едва не го бяха убили. Според слуховете в Средния изток, то беше отключило дългосрочната промяна в непостоянната личност на този човек; беше го направило по-отдръпнат и вглъбен в себе си, ако не и по-непредсказуем.

Докато се качваше в хеликоптера, Майк зърна купчина строителни материали, захвърлени в района на парадния плац. Зад нея зееше покривът на една от постройките. Друга пък представляваше черен скелет от стомана. Скоро щяха да се навършат десет години от нападението. Изглежда, ремонтните работи все още бяха в процеса на обичайните мъдри размишления.

От мястото си в хеликоптера Майк нямаше възможност да вижда земята долу. Само разположението на слънцето му показваше, че са се отправили на юг. Но не изпускаше много. Познаваше терена наизуст — безкрайни километри сух, празен пейзаж. Няколко души бяха положили огромни усилия да изразят удивлението си от тази необятна пустош. Няколко побъркани старчоци-арабисти, като Сейнт Джон Филби например, бяха изпълнили цели книги, превъзнасяйки такива места, затова не беше чак толкова изненадващо, дето последният бе имал за син Ким Филби. За Майк тази земя упорито си оставаше непривлекателна, колкото и скорпиони да я считаха за свой дом.

През първия четвърт час от пътуването той направи опит да поговори с войниците, изтегнали се срещу него, надвиквайки шума на двигателя. Усилията му замряха, след като се сблъска с мрачното им безразличие. Накрая затвори очи, облегна се назад и зачака края на полета.

Друсането от приземяването го стресна. В шумната, не изискваща вниманието му скука на полета мислите за Аликс отново бяха завладели съзнанието му. Бе толкова погълнат от спомените за нея, че беше изгубил всякаква представа за времето. Когато погледна часовника си, се изненада — бяха летели повече от три часа.

Майк излезе, като примижа от пронизващата светлина. Бяха изминали доста дълго разстояние на юг. Мястото за кацане се намираше в една падина, изцяло заобиколена от сивкави хълмове. На ръба й беше опъната телена мрежа. Майк се огледа, очаквайки да види грубите казармени постройки на военен тренировъчен лагер. Вместо това пред очите му се простираше дълга двуетажна сграда с широки балкони на горните прозорци. Навесът над входа и внимателно поддържаните туфи от палми с тревни площи от двете страни придаваха на това място вид на приличен калифорнийски мотел.

Майк дори не се опита да скрие удивлението си. Населението на страната наброяваше само три милиона и нещо и допреди по-малко от едно поколение повечето от тях бяха живели като номади, бедуини на палатки в пустинята. Сега не само те самите обитаваха вили с климатични инсталации, но и настаняваха начинаещите терористи в места, които изглеждаха като управлявани от Холидей Инс Корпорейшън. Едно нещо трябваше да се признае на сегашния режим — беше се погрижил всеки да почувства благодатта на петролните пари.

Малко по-нататък, от едно скрито място, се чуха крясъци и внезапна стрелба. Няколко секунди по-късно група мъже в бойни униформи, натоварени с войнишки раници и оръжия, минаха покрай него на бегом, като поддържаха същото темпо даже и когато влизаха в сградата.

Единият от младите войници слезе от хеликоптера и го въведе вътре. При влизане във фоайето чувството на човек, че се намира по-скоро в хотел, отколкото в академия за терористи, се засилваше. Освен портрета на полковник Кадафи, по стените бяха закачени снимки в рамки на хора, които гостите биха счели за герои — изтъкнати бандити, известни бомбени атентатори. Придружителят накара Майк да премине през задължителните процедури по записването, провеждани от красива и сериозна млада жена в униформа, подобна на тази на войниците, която седеше напрегнато на бюро, инкрустирано със седеф. Говореха някакъв пустинен диалект, който Майк бързо се отказа да следи. Когато кратката процедура завърши, момичето отвори едно чекмедже и им подаде ключ. Войникът поведе Сканлън по застлания с пътеки коридор към някаква стая.

Беше широка, добре обзаведена и прохладна от шумния климатик, монтиран в стената. Имаше две единични легла. От едното разбърканите чаршафи докосваха пода, разкривайки част от дюшека. Майк попита придружителя си дали ще има време за един душ. В отговор мъжът само сви рамене и включи телевизора. Майк го остави да седи на ръба на едното легло и да гледа как познатите американски анимационни герои вдигат врява на арабски.

В облицованата с бели плочки баня разхвърляните дрехи, сладникавата воня на тоалетна вода и течащите кранчета му показваха повече неща за съквартиранта му, отколкото му се искаше да знае.

Когато излезе от душа и навлече дрехите си, придружителят му го поведе към склада зад фоайето, за да смени облеклото си с маскировъчен гащеризон и ботуши. Когато свършиха, беше дошло време за обяд.

Майк влезе в ресторанта, чувствайки се като актьор, но веднага щом се огледа, това усещане премина. Всички в залата носеха еднакви маскировъчни дрехи в кафяво и зелено и високи до средата на прасеца ботуши. Може би облеклото ги караше да седят в някак изкуствени пози — като модели, които си почиват между снимки за модно списание. Почувства как очите го защипаха от облаците цигарен дим, които изпълваха залата. Редяха се на опашка за храната, разсипвана от величествени суданци с тюрбани. Почти учтивите им обноски представляваха странен контраст с наподобяващата на Дивия запад атмосфера в залата. Храната беше отвратителна — ориз, сос и парчета овнешко, толкова жилаво, че напомняше на Майк за кокалите-играчки, които някои хора даваха на кучетата си.

Залата беше препълнена. Повечето от масите бяха претъпкани с хора, много по-млади от него, които пъхаха храната в устата си с пръсти. Броят на присъстващите жени го изненада. Най-често седяха отделно от мъжете. Единствените изключения бяха на смесената маса европейци. На две от масите имаше негри. Майк приказваше разсеяно с придружителя си, като разбираше само наполовина трудния акцент, докато се опитваше да долови говора от съседната маса. Звучеше някак познато, но неразбираемо, може би фламандски или немски диалект. Очите им се стрелнаха за момент към него, когато единият от тях забеляза, че Майк ги наблюдава. Той им се усмихна, кимна за поздрав и побърза да се обърне към придружителя си. Даже и от разстоянието от шест метра по лицата на тези хора се виждаше изписан недвусмислен фанатизъм.

Дори и да бе имал някакво чувство, че всичко това е поза, то изчезна още през първия час след обяда. Пестелив на думи инструктор изцеди всичките сили на Майк със серия от упражнения, след които можеше само да се задъхва безпомощно. Все още се мъчеше да си поеме дъх, когато го накараха да се присъедини към една група, събрана в нещо като амфитеатър, издълбан в земята. Урокът тук беше „намушкване на хора“ за начинаещи.

Инструкторът — широкоплещест нафукан кубинец — накара всеки от тях да го нападне с нож. Справи се лесно с нападателите, като ги хвърляше или извиваше лакътните им стави, докато мъжете закрещяваха. След това демонстрира уменията си, като се зае да им покаже правилния начин за убиване на човек с нож. Правеше го без усилие, с опитната наслада на роден убиец, като причиняваше болка на учениците си, забивайки юмрука си, който заместваше ножа, дълбоко в телата им. Жертвите се отдръпваха навъсено, но без да се оплакват, и отиваха с накуцване обратно по местата си, като правеха гримаси на болка.

Дойде редът на Майк. Мъжът му хвърли тънкия десантен нож с груба, грапава дръжка и му направи знак да се приближи. Беше трудно за вярване, че това наистина се случваше. Майк сякаш играеше в един от онези скапани филми, които беше изтърпявал толкова често — боклуци с малък бюджет — и с които бе убивал толкова скучни вечери пред видеото в петролните лагери. Инструкторът се надуваше, хилеше се и изглеждаше груб; знаеше много добре, че никой от учениците му няма да вземе на сериозно поканата да се опита да го убие.

Майк изигра шарадата, като замахна неохотно към мъжа. С презрителна лекота инструкторът мина малко встрани, за да избегне удара, хвана въоръжената му ръка и я стисна под мишница. После постави китките си точно под лакътя му и със сила, която беше напълно излишна, се наведе назад и дръпна нагоре. Майк изрева от болка. Мъжът го пусна, като се хилеше доволно на гримасата му. Сканлън потри лакътя със здравата си ръка, погледна ухилената физиономия на инструктора, поклати тъжно глава и заби юмрук дълбоко в издатината точно над катарамата му. Кубинецът издаде звук, сякаш се канеше да повърне, и се свлече на земята.

Следобедът завърши с дълго бягане в компанията на група млади новобранци, след което дробовете на Майк горяха и левият му крак беше покрит с мехури от новите ботуши. След вечерята, която изглеждаше потискащо като овнешкото с ориз, Майк беше отведен при един българин, инструктор по експлозивите — набит тип с грубовато неостаряващо лице, обрамчено с гъста сива коса. Намерил европеец на по-близка до своята възраст, отколкото обичайните новобранци, мъжът скоро изостави първоначалните си резки обноски и възприе някаква заговорническа сърдечност.

Под неговите инструкции Майк се зае да изработва бомба за поразяване на жива сила. Целта беше да се направи колкото може по-евтино, като се използва възможният минимум пластичен експлозив и максимум части, които можеха да се намерят в най-обикновена домашна работилница. Това напомни на Майк за онези малки реклами, които се появяваха в съботните броеве на британските вестници. Направете страхотно приспособление за унищожаване, докато си седите удобничко вкъщи. Не са нужни никакви специални умения; само няколко обикновени домакински гвоздеи и нашите лесни за следване, подробни инструкции.

Майк вдигна поглед от жиците към българина.

— Отдавна ли сте тук? Мислех, че България вече не ни помага.

— Ха! — изсмя се мъжът. — Разбира се, че не. Не официално. Но нали вече имаме демокрация? — Отново се изсмя. — Аз съм на свободна практика. Не могат да ме спрат да го правя, нали? Не и сега. Това е новата култура на частното предприемачество! — Снижи глас, явно неспособен да се отърси от вкоренения си навик. — А и правителството все още има нужда от чужда валута. Ония копелета взимат трийсет процента от заплатата ми!

— И кога пристигна? — усмихна се Майк.

— Преди два месеца — отвърна мрачно българинът. — А ми се струват като две години. На всичкото отгоре имам още шестнайсет.

Майк посочи около себе си с парче жица:

— Не ми изглежда чак толкова лошо.

Мъжът го погледна изпод грубоватите си вежди.

— Познаваш ли тази страна?

— Малко — сви рамене Майк. — Отскоро.

— Е, значи можеш да си представиш. Там, у дома, живея в казармата в Стара Загора и винаги съм смятал, че това е досадно. — Отново се засмя. — Можеш ли да си представиш да очакваш с нетърпение уикенд в Триполи?

Майк се ухили, докато прокарваше жици до детонатора под наблюдателните очи на инструктора.

— Не е лесно. Защо дойде тук?

Мъжът изстена театрално:

— С жена ми искаме да си имаме собствен апартамент.

— Винаги съм си мислел, че при вас се грижат добре за военните.

Българинът пак се засмя, но този път с нотка на горчивина:

— Да, така беше. Преди всичките тези промени. И още е така, за момента. Но както вървят работите, кой знае какво би могло да се случи. Преди да започнат промените в Москва, поне всички знаеха какво става. А сега я ме виж! — Посочи с пръст към себе си. — Навърших петдесет. Още три години и щях да се пенсионирам. Щях да имам собствен апартамент, пенсия и малко спестени пари. А вместо това, сега говорят за конфискация на апартаментите на военните и раздаването им на семейства! Инфлацията ще направи пенсията ми нищожна. И ако последват примера на поляците и източногерманците и левът стане конвертируем, ще се получи, както казва жена ми — спестяванията ми ще стигнат само колкото да покрия разходите си по търсене на нова работа! — Мъжът се изкикоти. Очевидно вроденото му добродушие му пречеше да възприема нещата сериозно. — Разбира се, тя е права. Само че аз съм този, който е наврян тук!

Майк се засмя с него и посочи с жест стаята — климатичната инсталация, мраморния под:

— Сигурно има и по-лоши места, където да прекараш няколко месеца.

— Осемнадесет. Можеш ли да се сетиш за някое такова място?

Майк си даде вид, че се замисля дълбоко. Двамата избухнаха в задружен смях. После Сканлън подаде на инструктора бомбата, която току-що беше направил.

— Ами жените? Все пак не може да няма някакви компенсации.

Българинът повъртя бомбата в ръцете си, като проверяваше връзките.

— Много добре. Но все пак трябва да бъдеш по-внимателен. Тук има твърде много голи жици. Могат да се допрат. Виждал ли си жените тук?

Майк кимна:

— Само днес в столовата.

— Е, тогава си видял, че повечето от тях са арабки. Знаеш ли какво означава това?

Майк кимна, но мъжът все пак демонстрира: направи жест, сякаш опъваше пениса си с едната ръка, а с другата — го отсичаше.

— Не, оставям ги на мира. И ти ще правиш същото, ако имаш някакъв мозък в главата. Всичките имат братя, които просто горят от нетърпение да защитят семейната чест. — Българинът извади няколко от жиците и му подаде обратно бомбата.

— Свържи ги отново, ако обичаш.

— Ами европейките? С тях няма нужда да се страхуваш, че братята им ще тръгнат след теб.

Докато говореше, Майк повдигна учудено вежди. Инструкторът го гледаше така, сякаш току-що му беше предложил да се хвърли в минна шахта.

— Майтапиш ли се? С тях ли? Някои от арабските момичета поне изглеждат добре. Но тая пасмина? Моля ти се! Не знам какво вършите вие, но със сигурност привличате много странни на вид жени. Как става така, че всичките са толкова слаби? — попита той с искреното удивление на български провинциалист.

Това беше добър въпрос. Мислите на Майк полетяха към Мери. Представи си съвсем картинно добре сложената й, стегната фигура; мускулите, които оформяха вдлъбнатината по целия й гръбнак, когато стегнеше гърба си. Изненада се, задето лицето й изплува в съзнанието му, лице, обрамчено с блестяща коса, с големи раздалечени очи. Внезапно се почувства неловко. Разтърси глава, за да прогони това усещане. Мери беше изключението, което потвърждаваше правилото. Наистина всяко от женските лица, останали в главата му след седмиците изследователска работа, беше слабовато, а косите — оставени без грижи. Представи си момичетата с прави коси от ресторанта; някои от тях можеха да бъдат и хубавички. Беше нещо като задължение, което си налагаха сами — сякаш потискането на хубостта беше част от тяхната идеология, поради страха да не станат ненадеждни.

— Изтрай още два месеца — рече весело Майк и бутна наново сглобеното устройство за одобрение. — Даже няма и да усетиш.

Мъжът прегледа бомбата, кимна и се ухили:

— Отлично. Това би направило доста бели. А ако момичетата продължават да бъдат такива, след още два месеца камилите ще трябва много да внимават.

Майк се изправи.

— Те поне нямат братя.

В десет часа вече спеше в леглото си, придърпал леките завивки до брадичката си заради студа от климатика и метнал ръка над ухото си, за да не чува хъркането от съседното легло.