Данила Комастри Монтанари
Остави на мира умрелия (9)

Глава VII
В навечерието на Ноните през ноември

На следващия ден Парис, в пълно неведение за истинската цел на мисията си, тръгваше към гишето на Николао, снабден с пакетче с истински ауреи. За по-голяма сигурност Аврелий беше заповядал на своите нубийци да не го изпускат от очи, защото беше ясно, че който и да е незначителен бияч щеше да отстъпи с бяг пред осем яки носачи, черни като катран и нетърпеливи да си почешат ръцете.

Впрочем патрицият никога не съжали за покупката на тези роби. Осмината, които твърдяха, че са братя, в Александрия се бяха изпречили пред очите му в момент на отчаяние, тъй като бяха част от охраната на някакъв египетски свещеник, изпаднал в немилост пред прокурора на Рим. След присъдата на господаря им щяха да бъдат назначени като гребци на галерите, освен ако някой набързо не ги купеше. Аврелий не можа да устои. Високи и много тъмни, нубийците бяха точно онова, което се искаше, за да придаде класа на своя портшез. Тогава матроните от Вечния град щяха да се състезават коя от тях да се качи в него…

Така и стана. През следващите години, освен всичко друго, тези толкова декоративни слуги се бяха оказали и стойностни охранители заради доказаната си преданост. Затова патрицият без никакви угризения изпрати благочестивия интендант в бърлогата на лъва, защото му беше ясно, че ще бъде добре защитен.

Парис току-що беше затворил вратата зад гърба си, когато чукчето върху нея заби с толкова настоятелни почуквания, че бяха в състояние да разбудят дори ostiarius Фабел, който както обикновено дълбоко спеше в своята портиерска стаичка на входа на domus.

— Жив ли е още? — изкрещя момичето, втурвайки се навътре като светкавица.

— Спокойно, Нанион — възпря я Аврелий. — Кастор е много добре, но на мен ми се налага да разменя две думи с теб.

Слугинята се дръпна назад, като обърна очи. Отдавна се знаеше, че щом някой господар съобщава на слугинята си, че иска да размени две думи с нея, разговорът им може да завърши само по два начина: или в леглото, или с бичуване.

— Ела тук, няма да те изям! — настоя Аврелий, сграбчвайки я за туниката.

— Аз нищо не знам! — заяви прислужничката, навъсвайки чело, и застина в упорито мълчание като гранитна статуя.

— Касторе! — примоли му се патрицият, неспособен да придума момичето.

Обнадеждена от присъствието на освободения роб, Нанион, изглежда, малко се поуспокои, но не спираше да се взира в Аврелий с примитивното недоверие на пленено добиче.

— Преди всичко искам да ми кажеш дали е имало пререкание между Луцила и годеника й на разсъмване в деня на сватбата? — попита я патрицият.

— Караница? Изобщо не ми се вярва, защото господарката обичаше Октавий и го гледаше в устата — изключи слугинята. — Но въпреки всичко не мога да се закълна, тъй като по това време вече приготвях банята.

— Възможно ли е Октавий да я е ревнувал от някого? От Панеций например?

Нанион избухна в смях:

— Това смешно пременено мъжле, което винаги си изглаждаше гънките на туниката? Не, защото със сигурност не представляваше интерес за Луцила.

Аврелий кимна, като се замисли дали пък старата Испула е видяла добре. По средата между нейната стая и спалнята на момичето беше целият перистил и възрастните хора могат лесно да се объркат, най-вече, ако току-що са станали от сън. От друга страна пък, нямаше смисъл да се вземат насериозно твърденията на глупачка като Нанион…

— А тези виждала ли си ги някога? — подхвана отново патрицият, показвайки й амулетите на Луцила, освен куклата.

— Какво си мислиш, че знам? Аз съм само една бедна и невежа робиня — защити се твърдоглавото момиче.

— Така е, не струваш много. Сега, след като вече няма жени, на които да прислужваш в къщата на Ариан, със сигурност ще бъдеш продадена — излъга я Аврелий.

— Не искам да попадна на пазара за роби! — извика прислужничката.

— Бъди спокойна, изглежда, няма да е нужно, тъй като бордеят на уличка „Олмо“ е готов веднага да те купи — продължи Аврелий с безразличен тон, опитвайки се да постави на изпитание откровеността на слугинята. Знаеше от опит, че много от тях имат навика да се правят на по-глупави, отколкото са, за да избегнат неприятностите, но при положението с Нанион се опасяваше, че наистина се намира пред безнадежден случай.

Робинята се колебаеше и не се решаваше.

— Ако се държиш добре, той ще те купи! — обеща й непредпазливо Кастор с надеждата да я придума.

— И идвам да живея с теб? — попита Нанион, като цялата засия.

— Естествено — потвърди бързешком Аврелий, докато гъркът си прехапваше езика, защото едно беше от време на време да се вижда с малката робиня и съвсем друго — да заживее с нея.

— Ех, в този случай… — засмя се успокоена Нанион, а Кастор се хвана за главата.

— Значи ги разпознаваш? — каза патрицият, посочвайки й отново талисманите.

— Да, бяха на Луцила. Този винаги го носеше на шията си — потвърди прислужничката и извади от купчинката един медальон от обсидиан.

— Едно малко безформено чудовище, полуджудже, с животинска опашка и корона от пера на главата… Кой знае какво представлява? — запита се Аврелий.

— Това е Бес, domine — каза Кастор. — Простолюдието от Александрия го смята за много могъщ бог срещу лошите духове. Тук са и пръстите на Хорус, а това е възелът на Изида, който пази кръвта от отрова. Хората от Ориента се поддават много на внушения и носят по себе си голям брой дрънкулки като тези…

— Странно, смятах, че долината на Нил вече изцяло е елинизирана.

— Не, нещата не стоят по този начин, domine. Египтяните изобщо не са се отказали от своите божества. Не само че продължават да почитат чудовища с животински подобия, но и ги изнасят с голям успех в Рим.

— Луцила използваше амулети против уроки, това ще рече, че със сигурност се е бояла от нещо. Случайно да знаеш твоята господарка откъде си ги е поръчала? — попита я Аврелий, без да храни големи надежди.

— О, да — побърза да му отговори слугинята, нетърпелива да го предразположи към себе си. — От една сергия, далече от центъра, близо до някакви храмове, или бяха колонади, и една борова горичка…

Сенаторът въздъхна. Храмовете в Рим бяха стотици, а също така и портиците. Що се касаеше до пиниите, квиритите притежаваха такова количество, че можеха с тях да засадят всичките си колонии.

— Опитай се да бъдеш малко по-прецизна — помоли я той.

— Минаваше се през една голяма врата…

— По цялата крепостна стена на Рим е пълно с врати! — избухна Аврелий.

Но слабите ресурси на Нанион се бяха изчерпали, докато напрягаше паметта си, и затова тя започна да хленчи:

— Имаше столове и един плешив продавач. Господарката говори с него, а след това се видяхме с Лорид. Не си спомням друго!

— Лорид, прислужничката на Камила ли? — каза сенаторът.

— Да. Аз исках да я поздравя, но Луцила ми попречи. Въпреки че бяха приятелки…

— Кажи ми, ще можеш ли да разпознаеш мястото, ако го видиш отново?

— Не знам, аз съм само една бедна… — запелтечи Нанион, но Кастор се оказа чевръст и й затвори устата, преди да започне с вечните си оплаквания.

— Нубийците върнаха ли се? — скочи на крака с нови сили патрицият.

— Точно в този момент, domine — потвърди Кастор.

— Добре! Момиче, качвала ли си се някога в портшез? — попита я Аврелий, докато слугинката ококорваше очи от вълнение. — Приготви се, ще направим една обиколка!

Носачите преминаха през една от портите на Сервианската стена, задъхвайки се, защото вече бяха обходили по-голямата част от крепостния зид, без Нанион да даде знак, че е разпознала мястото.

От своя страна, слугинята твърде много се забавляваше. Полегнала върху възглавниците от тънко ленено платно, непрекъснато вдигаше или дърпаше пердетата на носилката и насърчаваше нубийците с подстрекателните си викове. Кастор, който следваше пеша портшеза, изобщо не се развличаше, разяждан от съмнението, че малката робиня съзнателно ще продължи да се протака, за да удължи разходката си.

— Жаден съм! — изхърка в агония най-накрая освободеният роб, хвърляйки се изнурен върху паважа.

На Аврелий не му оставаше друго, освен да даде заповед да спрат.

След здравото пиене групичката се събра пред thermopolium. На този етап от първоначалния им устрем вече беше останал само някакъв смътен спомен.

— Може би е по-добре да се откажем — призна си патрицият, на когото идеята да покаже на Нанион всичките врати на Рим вече не му се струваше твърде брилянтна.

— Ама защо? Да опитаме отново! — започна да протестира прислужничката, която за нищо на света нямаше намерение да съкращава обиколката. — Ако успея да видя онази странна бяла къща, със сигурност ще намеря пътя!

Аврелий и Кастор я погледнаха неразбиращо.

— Една голяма сграда, без прозорци, построена като триъгълник, с висок връх и две колонки отпред — обясни им Нанион.

— Говори за пирамидата на Цестий! — възкликна сенаторът и шествието потегли отново.

Когато обаче се появи мавзолеят, който Гай Цестий, посветеният на Изида, беше накарал да му построят под формата на египетска гробница, момичето пое командването на експедицията и упъти носачите към вратите Невия и Капена.

— Връщаме се към центъра — отбеляза Аврелий. — Улицата трябва да е Апия, в отсечката след порта Катена има много храмове, а също и една горичка. Това е този на камените, където Нума Помпилий се е срещал с нимфата Егерия.

— Не можа ли да ни го каже веднага тази глупачка, вместо да ни кара да обикаляме напразно с часове? — оплака се раздразненият Кастор.

Междувременно нубийците, укрепнали от виното, на бегом преминаваха последния отрязък от улицата и скоро пред тях изникнаха храмовете, пиниите и свещеният извор.

— Тук е! — изпляска с ръце прислужничката, горда, че е отвела малкия отряд до целта.

— Къде тук? — попитаха я едновременно Аврелий и Кастор.

Навсякъде наоколо, на кръстопътя между Апия и Латина, веднага след края на свещената гора, се бяха ширнали редиците на превозните средства от всякакъв тип и размер, които пътуващите от юг бяха принудени да оставят, за да влязат в града. Целият Рим през дневните часове беше пешеходен остров и никое превозно средство, теглено от животни, не можеше да влезе в него, затова количките, двуколките и каруците, заедно с readae на четири колелета и тежките plaustra, предназначени за превоз на стоки, ги паркираха безразборно из околните пътища.

— Сергията беше точно под това дърво, а продавачът имаше бяла дреха… — припомни си момичето.

На полянката обаче се виждаше само един зле облечен старец, който дремеше на сянка. Забелязвайки обаче, че група елегантни персонажи го сочеха с пръст, той побърза да се изправи:

— Благородни господа, искате да оставите портшеза си ли? Може да бъдете спокойни, Македоний ще ви го наглежда ден и нощ!

— Търсим един египетски продавач, може би е свещеник… — каза Аврелий.

Човекът, отговорен за паркирането, набръчка чело, а след това се разсмя от сърце:

— Ох, ама вие говорите за Селянина! Ама какъв ти египтянин, той идва от Ферентум! Както и да е, лошото е обаче, че нищо не може да се направи, защото няма повече възли на Изида и свещени кобри. Сега продава етруски статуетки, които ги произвежда братовчед му от Остия.

„Какви ти омагьосани амулети и магически талисмани. Нищо друго, освен ментета!“ — помисли си Аврелий и бръкна в портфейла си, за да възнагради стареца.

Виждайки в ръката на патриция да проблясва не обичайният половин ас, но една истинска сребърна сестерция, Македоний още повече се разгорещи:

— Защо не вземете един паланкин, за да се върнете в центъра? Това е нова услуга, която аз самият предлагам. Всеки, който идва отвън, си оставя тук каруцата и продължава с моя стол с носачи, много по-икономичен от която и да е носилка — предложи вежливо и с широк жест им посочи пищното средство, което беше оставено на разположение на пътуващите: един стол, нищо повече от един дървен стол, към чиито крака бяха привързани два здрави пръта.

Македоний изсвири и преди още Аврелий да има време да се откаже, две поотраснали момчета излязоха на бегом от една popina, там, наблизо.

— Атий, Рабирий, бързо идвайте тук. Имам работа за вас!

— Никак не е лошо като идея — оцени Кастор, заемайки място в нестабилното столче. — Ще ме спаси отново да премина пеша през цял Рим, докато ти, domine, и Нанион ще може пак да използвате носилката, за да се върнете удобно вкъщи…

— Един момент! — намеси се Аврелий, обръщайки се към Македоний. — Случайно да си забелязал сред клиентите на Селянина едно младо смугло момиче, придружавано от тази робиня? — попита го, като придърпа напред опълчващата се Нанион.

Македоний огледа из основи малката прислужничка.

— Може би намекваш за една красива дама, която беше облечена в зелена дреха с изящна бродерия? — попита го той.

— Да, да — потвърди Нанион на висок глас.

— Тогава си спомням — подхвана отново Македоний. — Беше дошла да търси определени антични амулети, но Селянина й каза да мине след няколко дни, защото се касаеше за много трудно откриваеми рядкости. Разбирате ли, трябваше да даде време на своя братовчед да ги гравира перфектно… Всъщност младата госпожа беше много удовлетворена и плати цената, без изобщо да се пазари.

— Искаш да кажеш, че Луцила е идвала два пъти? — попита го Аврелий.

— Да, но първия път я придружаваше една друга прислужница, спомням си го добре, защото ме помоли да й намеря място в една каруца, която излизаше от града. Обикновено никак не е лесно да се намери някой, който да те закара, но в нейния случай каруцарите се състезаваха кой да я вземе, тъй като се отнасяше за една много красива девойка, висока, добре сложена и с червени коси…

— Точно като Лорид! — възкликна Нанион, а Аврелий разбра, че дългото му проучване не е било напразно.

 

 

След известно време групичката се върна в domus на Аврелий на хълма Виминал.

— Господарю, това не е всичко, слушай само! — каза Кастор, връхлитайки върху патриция веднага щом слезе по чудо невредим от стола с носачите на Македоний. — Когато вие тръгнахте, аз малко се позабавих, за да разменя две приказки с човека, който се занимаваше с паркирането. Признавам ти, че работата с подвижните столове горе-долу ме заинтересува, и ако получа добра комисиона от него, ще съм склонен да го финансирам. Много от друмниците, които идват в Рим, са изнурени след дългото пътуване, но трябва да продължат пеша, защото нямат достатъчно пари, за да си наемат носилка, а с трийсетина от тези столове и двойно повече хора би могло да се организира услуга от висока класа…

— Добре де, какво чакаш? Имаш капитали в изобилие! — възкликна Аврелий, знаейки добре, че гъркът беше натрупал през годините от бакшиши и измами фондове, които почти му стигаха, за да влезе в ордена на конниците.

— Не бързай, трябва да се тръгне предпазливо с инвестициите, не искам да свърша като Македоний! Той също е имал нещо настрана, но сега… Двамата силни младежи, които ме донесоха на гръб дотук, са синовете му и до миналата година са работели като моряци по азиатските курсове. Преди няколко месеца решили да се върнат в Рим със спестяванията си и да започнат някаква дребна дейност с баща си. Парите обаче не били достатъчни, затова се обърнали към едно гише…

— Не ми казвай! — подскочи Аврелий.

— Да, уви. С оглед на тяхното доста скромно положение намерили всички врати пред себе си заключени и попаднали в ноктите на argentarii на Корвин. В замяната на заем с непосилни лихви горкото старче било принудено да ипотекира къщата си и малкият семеен колумбарий, в който почиват костите на съпругата му.

— Мога да си представя как са се развили нещата по-нататък. При изтичането на срока, след като не успял да върне сумата, Македоний е трябвало да поиска друг заем, за да им плати с него лихвите…

— … и се е вкарал в дългове до шия, загубвайки къщата си, гробницата и спестяванията на синовете си. Сега тримата са принудени да спят в носилките, които охраняват — завърши Кастор.

„Този проклет лихвар, само да намерим начин да го сгащим!“ Аврелий за миг се запита колко от желанието му да разобличи кожодера се дължи на вроденото му чувство за справедливост и колко на жалката надежда един ден да види гордата Камила как тича към него да проси помощ.

— Трябва да се информираш за финансовата ситуация на Ариан — реши най-накрая, потискайки остатъчните си скрупули. — Искам да разбера на кого принадлежат domus и училището. Откъде да знаем дали Корвин не е вкарал в беда и собствения си тъст, а онзи не иска да го разобличи? А може и Луцила да се е натъкнала на нещо, което да не е било наред със сметките на баща й. Според Иринея на момичето изключително му се е удавала математиката и е вероятно тя да се е оправяла с парите по-добре от родителя си…

— Господарю, съобщение! — възкликна в този момент Парис с прегракнал глас. С воднисти очи и вечно течащ нос, интендантът се затрудняваше да премине през входа на таблинума, както се беше навлякъл с трите си вълнени туники една върху друга, които го правеха да изглежда като кафяв мечок, който току-що се е събудил от зимен сън.

Движейки се с мъка заради тройния слой дрехи, администраторът предаде на Аврелий писмо и запечатан пакет. Нервното движение, с което патрицият счупи печата върху пергамента, не убегна от хитрите очи на Кастор. Със сигурност господарят му се надяваше на послание от Камила.

С разочаровано изражение обаче Публий Аврелий му подаде листа.

В името на уважението, което ми дължиш заради моята достопочтена възраст, те моля да прибереш на сигурно място този плик. Vale!

Испула Камилина до сенатор Публий Аврелий Стаций

— Всеки човек, за да очарова някоя хубава жена, любезничи с децата й, ама ти, изглежда, си решил да започнеш с баба й! — подигра го Кастор.

— Може би Испула е открила нещо лошо за някой от членовете на своето семейство. Вече съм убеден, че всички Ариановци имат скрити тайни — измърмори патрицият, опипвайки пакета, за да се опита да разбере какво съдържа, без да наруши целостта му. — Все пак трябва проследим Лорид, прислужницата на Камила, а също и ученика, за когото говореше Помпония. Дай някой и друг подкуп, Касторе, и се опитай да разбереш какво е станало с тях.

— Както обикновено, на мен се пада най-тежката работа и всичко това само защото аз съм слугата, а ти господарят! Вижда се добре, че при римляните никога не е имало демокрация…

— Знам вече какво ще ми кажеш — засмя се Аврелий, изпреварвайки тирадата на александриеца. — Преди много време, когато квиритите все още живеели в скромни колиби от тор, вие, гърците, вече сте били издигнали грандиозните си храмове и измислили правото на глас. Жалко обаче, че вашата хубава демокрация се е отнасяла само до едно незначително малцинство, а жените, чужденците и робите са били изключени от нея…

— Винаги е по-добре от вашия Senatus Populus Que Romanus (SPQR) — репликира го раздразнено Кастор. Това Populus Que е написано само за да залъже простолюдието, а Сенатът не е нищо друго, освен хор от побелели дъртофелници, готови да се подчинят при най-малкия знак от страна на императора!

— Рим поне не е стиснат като гръцките градове при даването на гражданство на чужденците, когато те го заслужават — заяви патрицият.

— А Панеций тогава, а Николао? А долуподписаният? — възрази Кастор с обиден глас. Александриецът беше роден като роб и колкото и да беше богат, никога, ама никога, нямаше да се извиси до ранга на римския гражданин. — Не че въздишам да съм част от вашето варварско общество, нека добре да се разберем! Аз, гъркът, от благороден произход… — побърза веднага да уточни, докато Аврелий запазваше любезно мълчание относно знатния род на предания си секретар, плод от продажната любов на една блудница с някакъв преминаващ моряк.

— Кой ти е казал, че Панеций и Николао не са се възползвали от правото си на гражданство? — държеше все пак да го оспори патрицият. — Ако вместо обикновени освободени роби бяха libertini — тоест деца на освободени роби, — би могло да са записани към някоя триба. Това е особеност, която трябва да се вземе предвид, гледай да се информираш от архива.

— Всеки един претекст е добър, за да ме накараш да изплезя език от работа! — избухна Кастор и Аврелий, за да го укроти, трябваше да му обещае някакво извънредно възнаграждение.

— Също така предай това съобщение на Юния Иринея, защото имам намерение да я поканя на вечеря — добави патрицият, докато гъркът си тръгваше, като си подсвиркваше.

Влизайки във вестибюла на големия domus, Кастор се развесели на самия себе си заради ловкостта, с която беше завел господаря си точно там, където на него му изнасяше. Всъщност, за да получи информация от архива, щяха да са нужни пари за много бакшиши, освен големия отрязък от време. А пък и близо до канцелариите имаше една отлична popina. Следователно тази задача щеше да му донесе няколко дни отморяващи екскурзии и паузи, през които щеше дълго да се заседява в таверната… и всичко това в комплект със значително възнаграждение!

Освободеният роб реши, че никога не би сменил господаря си, защото кой друг, освен твърде благородният и ексцентричен Публий Аврелий Стаций, щеше да бъде толкова великодушен, за да се престори, че се е оставил да го измами по такъв начин?