Данила Комастри Монтанари
Остави на мира умрелия (10)

Глава VIII
Ноните през ноември

На следващата вечер Аврелий се въртеше нервно из трапезарията и даваше съвети за последните корекции по трапезата. Юпия Иринея, прочутата математичка, свикнала да споделя масите на царе и императори, беше приела поканата на патриция, а току-що споменатият нямаше никакво намерение, разбира се, да се представи зле пред нея.

Оставаше съвсем малко време до срещата им и Аврелий приключваше с контрола дали всичко е на мястото си.

— О, богове, а вие какво правите тук? — попита, виждайки група музиканти, които настройваха инструментите си.

— Аз ги повиках, за да радват угощението ви — обясни Кастор, който надзираваше приготовленията.

— Луд ли си? Иринея идва, за да разговаряме за философия, а ти ми докарваш музиканти! По-скоро внимавай как виночерпците разреждат виното, да не объркат мярката!

— Както желаеш, domine — отвърна му гъркът с повдигане на раменете, а в това време робите известиха за пристигането на гостенката.

Сенаторът се затича да посрещне с всички почести авторитетната жена учен, като не щадеше силите си да й угоди по всякакъв начин.

След стопяване на ледовете помежду им започнаха да вечерят. Пред пържените луковици Публий Аврелий и Юния Иринея откриха, че са посещавали едни и същи градове, а докато опитваха от гърдите на свиня майка, си говореха като стари приятели за книги, философия, изкуство и пътешествия. Бяха вече на сусамените питки, когато патрицият непредпазливо дръзна да я попита:

— Какво ще кажеш за Камила?

Безразличният тон на Аврелий не подведе нито за миг хитрата му събеседница, която му отвърна:

— Това момиче трябва направо да те е омагьосало, сенаторе, след като се интересуваш за нея дори в мое присъствие…

— Случайно и теб да те е интересувала Камила? — продължи да настоява Аврелий, в плен на лекото си раздразнение.

— Глупав римлянино! — засмя се Иринея, без изобщо да се обиди. — Вие, квиритите, си давате вид на твърде освободени от предразсъдъци, но дълбоко в душите си оставате неизлечими Катоновци!

— Моля за извинение, не заслужавам прошката ти — призна си вече сконфузен патрицият.

— Освен това, сенаторе — подхвана отново Иринея, — дори не си разбрал правилно за коя става дума, защото моята фаворитка не беше Камила, а нейната сестра Луцила… По време на уроците забелязвах, че тя се вторачваше в мен, наблюдавайки ме внимателно, сякаш се опитваше да прочете вътре в мен кой знае каква съкровена тайна. Много скоро започнах да изпитвам странно привличане към нея, което не можех да си обясня. Опитвах всячески да го прикрия, но Луцила въпреки това се досещаше и се възползваше от него, а тогава беше само на шестнайсет години… Когато обаче разбра, че вместо да се поддам на нейните ласкателства, имах намерение да избягам от тях, се обърна насреща ми като звяр. Някакъв студент беше разобличил баща й и тя ме заплаши, че ще направи същото с мен. Наложи се да изоставя всичко и да се върна в родния си Коринт, откъдето започнах своите странствания: Ефес, Антиохия, Кесарея, Александрия… Луцила беше една малка очарователна пепелянка, но в края на краищата не мога да се оплача, защото аз имах късмет с нея.

— Но другите не? — попита я Аврелий, като междувременно се възхищаваше на бодрия кураж, с който тази жена споделяше, че е изпитала чувство, което мнозина щяха да осъдят като непочтено. — Кажи ми за кого намекваш, моля те…

— Само някакво усещане, може и да бъркам.

— Имам нужда да го знам, Юния.

— Мисля, че имаше нещо между нея и Панеций — призна най-накрая Иринея.

— А младият Октавий?

— На осемнайсет години отива да живее в къщата на Ариан. Красив, образован, възпитан и притежава всичко, което всяко едно момиче би могло да желае от мъжа. Самата Камила, твърде студена и въздържана, се прехласваше по него. Възможно е Луцила, в опита си да го вкара и него под властта си, да се е превърнала в жертва на собствената си игра. Понякога точно този, който се мисли за много силен, може по-лесно да се влюби до уши.

— А ти, Юния, никога ли не се влюбваш? — попита я Аврелий, удивлявайки се как тази нито красива, нито дори твърде млада жена го очароваше толкова много.

Жената учен повдигна проницателните си очи към него, в които се долавяха иронични пламъчета.

— Ооо, не се опитвай да ме прелъстяваш, Аврелий! За мен времето на лудостите е отминало отдавна. Да обичаш уморява и те лишава от всякаква енергия. На този етап мога да си позволя само някоя гальовна емоция. Вече предпочитам лекия аромат на орловите нокти вместо опияняващия на жасмина. Не, в интерес на истината съм живяла много, за да съм способна да се влюбя до уши, сенаторе, дори и в мъж като теб… И ако понякога си позволяваме по някоя благоразумна лудост — завърши жената, смеейки се, — то е, защото знаем добре, че не рискуваме нищо. Наясно съм например, че утре животът няма да е по-различен от обичайното нито за теб, нито за мен само защото ние двамата сме правили любов…