Данила Комастри Монтанари
Остави на мира умрелия (20)

Глава XVIII
Дванайсетият ден преди Календите на декември

На следващата сутрин, умислен, патрицият седеше отново в таблинума.

Огледът в къщата на Ариан се оказа ползотворен, тъй като на Хипарх му беше достатъчно само да напъха носа си в делвата с вино, за да констатира, че в нея е имало отровна субстанция. А и самата ведрост, изписана върху лицето на мъртвия, потвърждаваше подозренията на доктора, че на синьото цвете от планината, което жителите в долините наричаха самакитка и се е използвало в много малки количества като приспивателно и успокоително средство, е било достатъчно само малко да се увеличи дозата му и от такова да се превърне в ужасно средство за умъртвяване.

Освен това, по тапата на амфората, разгледана под скъпоценния камък, шлифован така, че да уголемява детайлите, се виждаха някои изкуствени каналчета, като че ли някой, без да се налага да разчупва печата, я беше продупчил, за да вкара в нея много фина сламка. Самият Аврелий беше направил опит върху една друга запечатана с корк и восък делва и лека-полека с много търпение беше успял да прелее течност отвън във все още херметически запечатания съд.

Октавий не е бил единственият, който е имал възможност да замърси виното, защото делвата е била купена преди три дни и оттогава във всеки един момент е можело отровата да бъде добавена. За съжаление в този кратък отрязък от време много хора бяха влизали в къщата на Ариан: Камила, Корвин, Николао, а също и Панеций, който е останал дълго сам в таблинума, за да подреди училищните документи и да ги предаде на новия директор… не можеше, разбира се, да се изключи и самият Октавий, който живееше под един покрив с жертвата.

Значи на практика разследването все още се намираше в изходна точка. Патрицият обаче, докато отсъстваше новият господар на къщата, беше оставен на свобода да навре гагата си във всяко ъгълче в domus на Ариан и като се възползва от тази възможност, проучи из основи стаята на Луцила, тършувайки дълго в малката area, която вече беше преминала през строгия оглед на Помпония. Сред хилядите джунджурии без никаква стойност изведнъж се появи празната кутия на някакъв свитък. Можеше ли да е тази от въображаемото „морално завещание“, което момичето твърдеше, че е написало преди време? За всеки случай патрицият присвои калъфа, като го скри в гънките на дрехата си, а след това забеляза в една ниша на стената, която служеше като малка витринка, някакъв стар текст на Сулпиция, който, изглежда, беше четен стотици пъти, поне ако се съдеше доколко е износен папирусът. Значи в неприкосновеността на стаята си много строго занимаващата се с математически науки Луцила се е посвещавала и на любовната поезия, и най-вече на тази, написана от женска ръка. Патрицият си помисли, че може би тогава калъфът от продрания плат е съдържал книгата вместо завещанието. Същевременно Хипарх напредваше със задълбоченото си некроскопско изследване върху трупа на Ариан. Медикът беше много старателен и не пренебрегна нито един детайл, погледна и под клепачите му, и в най-потайните отверстия от тялото му. На всички крайници на мъртвия беше направен щателен преглед и накрая Хипарх си тръгна с пълна с пари кесия, оплаквайки се, че не е могъл да аутопсира трупа, както обикновено правеха неговите колеги от Александрия.

Малко след това Аврелий повери тленните останки на libitinarii. Да, Филомена я познаваха много добре, работеше за тяхната фирма извън Капенската врата, но нямаше да дойде за измиването на Ариан, защото се беше специализирала да оправя женски трупове, и когато се касаеше за мъж, работата чакаше тях. Не, нямаше друг по-вещ от нея да прикрие от роднините ужаса на смъртта, изписан върху лицата на починалите, но не това, а друго беше безценното й качество, което я правеше най-търсената оплаквачка на пазара: нейната способност да държи устата си затворена за онова, което може да е видяла…

Патрицият, който се съмняваше в прехвалената дискретност на известната оплаквачка, за пореден път си обеща да отиде и да я разпита. Установявайки кога е умряла Луцила, щеше да е важна крачка в разрешаването на една мистерия, която започваше да става твърде комплицирана. Този път не липсата на улики възпрепятстваше разследването, а тяхната прекаленост. Налагаше се да се освободи от излишното, да се отърве от всички фалшиви доказателства и отклоняващи следи, които му мътеха водите, като например неудовлетворени стремежи, еротични страсти, невъзможни любови, банкови измами, заплашителни писма, магически амулети…

Разгледа трите заплашителни послания, които му беше дал Октавий, но след това се съсредоточи върху талисманите. Щеше да започне с тях. В същото това време Парис извършваше една определена трансакция от негово име и нямаше да се забави много… Точно в този момент се чу и някакъв глас като на квачка, който долиташе от атриума. Кастор, зает да ухажва гардеробиерката, веднага щом разпозна пищящия тембър, твърде притеснен се шмугна зад завесата, за да може да шпионира оттам.

— Богове от Олимп, ама това е точно тя! От доста време се чудя какви извинения да измислям, за да не ме открие… За милостта на Зевс, мога ли да знам какво прави Нанион в нашата къща? — зададе изнервено въпроса си на Аврелий.

— Живее тук, Касторе. Накарах Парис да я купи. За Октавий са настъпили трудни времена и беше щастлив да се отърве от нея.

— Не можеш да я държиш тук, domine, ще ми направи живота невъзможен! — противопостави му се гъркът, сломен.

— Бяхме й обещали, Касторе, спомняш ли си? Хайде, отивай да я извикаш. Имам две нещица, които искам да си изясним с нея.

— За нищо на света! Дори й кажи, че не си ме виждал отдавна. Аз ще изляза отзад! — избяга Кастор.

Няколко мига по-късно интендантът въвеждаше Нанион, прислужничката на Луцила. Беше странно, но Парис не кихаше, нито се давеше в жестока кашлица, дори капката под вечно течащия му нос изглеждаше далечен спомен и най-вече, почти не беше за вярване, се усмихваше.

— Момичето е тук, domine — съобщи с меден гласец, отмествайки деликатно завесата в таблинума. — Ела, скъпа — покани я после с почтителен тон, който, какъвто си беше непреклонен елитарист, пазеше обикновено само за членовете на семействата от древни родове.

Нанион, объркана както винаги, се спъна на прага и веднага се насочи към крехкия стол от розово дърво на Помпония.

— Не можеш да седиш пред господаря, малката ми, освен ако той не ти го разреши — смъмри я нежно администраторът.

Аврелий повдигна невярващо вежди, тъй като мнозина граждани, и то с нелош произход, биваха порицавани от строгия Парис само защото са се облегнали на стената в присъствието на сенатор… Нямаше съмнение, че момичето беше привлякло вниманието му. Вероятно Кастор щеше да разреши своя проблем по-бързо, отколкото предполагаше!

— Настанявай се — позволи й необмислено патрицият и Нанион се сгромоляса със сила върху деликатната табуретка, изкривявайки много тънките й крачета. Непосредствено след това прислужницата и столчето паднаха на земята, докато скъпото дърво от роза се чупеше на хиляди парчета.

— Ох, съжалявам — промърмори съкрушено слугинята. — За късмет, че този стол поне е грозен, надявам се да не струва много…

— Няма нищо, скъпа, за две години резбарите от Родос и със значителна сума пари, разбира се, ще направят още една подобна — омаловажи Аврелий, давайки знак на Парис да наглежда отблизо момичето заплес. След това мълчаливо започна да я наблюдава, за да й внуши поне малко страх. Девойчето се огледа наоколо смутено, търсейки мълчалива подкрепа в отнесения поглед на интенданта.

— Нанион, имам един голям упрек към теб — каза й накрая гневно навъсеният сенатор. — Сутринта, когато са намерили мъртва Испула Камилина, защо си скрила амулет на Бес в ложето й?

— Ох, ама този талисман, който пъхнах между завивките й, не беше точно на Бес! — побърза да се защити неблагоразумието момиче, което мигновено попадна в капана му. — Този идол представлява Великата майка с гърди и подут корем като бременните жени. Един galla ми обясни, че богинята се изобразява така от хиляда години, защото тя е символ на плодородието на земята и на жената.

— Значи ти си била, нали? И защо? Остави ме да отгатна… Обзалагам се, че си се страхувала от мъртвата старица повече, отколкото когато е била жива? — упрекна я патрицият.

Отчаяната Нанион изхлипа, ококорвайки големите си очи.

— Господарят ми нареждаше да стоя по цял ден с нея и да я надзиравам какво прави, защото вече не беше с всичкия си. Понякога обаче тя забелязваше, че я наблюдавам, и разярена ме гонеше навън, наричайки ме шпионка. „Стой далече от мен!“, крещеше тя или: „Когато умра, ще идвам в съня ти, за да те дърпам за краката!“. Можеш да си представиш какъв страх ме гонеше! Впоследствие обаче се снабдих с този талисман…

— Трябва да е много мощен — уточни Аврелий, включвайки се в лъжата й.

— Разбира се! Напръскан е с кръвта от жертвоприношенията и след това е минал три пъти през свещения пламък на богинята. Galla ми препоръча да го нося винаги със себе си, докато старицата е жива, а след това да го поставя между дрехите й в деня, когато издъхне. Така нейният призрак няма да може да ме тормози.

— Наистина ли? Кой знае колко е трябвало да се изръсиш? — попита я Аврелий, който се беше погрижил да се консултира относно всичко това със свещеник на Кибела. Кастрираният адепт веднага беше разпознал грубия амулет, намерен сред завивките на Испула, признавайки му, че може да се купи от храма за десетина сестерции. Galla беше останал ужасен пред восъчната кукла със забита в сърцето игла, „тъй като посветените на божествата от Тартар вещици са най-лошите врагове на Великата майка“, беше изграчил твърде обидено той, „защото служат на тъмните сили на смъртта, докато Майката е прераждането и животът…“.

— Аз нямах пари, но пък съм много хитра! Накарах ги да ми го дадат в замяна на… — започна на един дъх момичето и внезапно се спря.

Аврелий присви очи и върху лицето му се изписа зла гримаса, а Нанион започна да трепери.

— … на една нефритена брошка може би? — продължи патрицият със свирепо изражение. — От бижутата на Луцила липсваше точно една от тях.

С опулени от страх очи слугинчето започна пак да хленчи:

— Господарката винаги ми е казвала, че все някога ще ми я подари, а когато умря, си помислих, че в Ереб няма да има повече нужда от нея, и затова я взех.

Честният Парис сбърчи чело.

— Това е лошо деяние — каза й с много сериозен тон, — но нашият господар е твърде снизходителен и този път няма да те накаже — приключи, като само с едно изречение разреши набързо както процеса, така и оправдателната присъда.

— А за тази знаеш ли нещо? — попита я Аврелий, като се реши да покаже и на нея восъчната кукла с пронизаното сърце.

— Свещена Артемидо, черната магия от Тесалия! — изписука слугинчето. — Това не е амулет, това е направа, злодеяние! Махай го, махай го! — започна да крещи, но не спря да кудкудяка като някоя кокошка, подгонена от лисица, и когато грижовният Парис се погрижи да я изведе навън, подкрепяйки я внимателно.

Хубаво, значи историята с идола на Великата майка беше разрешена дори и да оставаше висяща тази с омагьосаната кукла. Патрицият въздъхна примирено. Ако продължаваше така, щеше да стане експерт по източни ритуали и магии. Точно той, който доста внимаваше да не вярва дори в кротките, безобидни богове от Олимп… Сега обаче трябваше да разчисти терена си от тези нездрави фантазии и да се заеме с нещо много по-сериозно като заплашителните писма, единствената следа, която можеше да го отведе при убиеца.

От Нумана беше дошъл отговорът, който Аврелий очакваше. Както и предполагаше, нито един член от Елиевата фамилия никога не е напускал столицата. Патрицият запрехвърля в ръцете си посланието, дошло малко преди това с пощенски гълъб. Сега знаеше коя ръка е писала мистериозните писма. Който ги е писал, е мразил Ариан до такава степен, че да го заплашва със смърт. И Ариан беше убит.

— Той ли е? — попита Аврелий, а Кастор влезе, следван от нубийците, които подтикваха един вързан мъж.

— Да ти го доведем, се оказа по-лесно, отколкото предвиждахме, domine. Корвин не направи никакво възражение, дори изглеждаше почти щастлив, че го отвеждаме. За да го довлечем дотук обаче, доста се измъчихме — каза освободеният роб, бутайки напред якия пленник. Лицето на Николао беше мрачно като това на бог Хадес от пъкъла, а въжетата, които обвиваха бицепсите му, изглеждаха, сякаш ще се пръснат под натиска на силните му мускули.

— Оставете ни сами — заповяда Аврелий. Гъркът си правеше оглушки, защото той се беше сдобил с доказателствата, които доведоха до ареста, и нямаше никакво намерение да бъде отстранен от разследването, и то в най-интересния момент.

— Излез и ти — повтори важно господарят му.

— Не мога да те оставя сам с тази планина от мускули — отвърна му освободеният роб, а пък и след малко щеше да се заговори за мошеничества и измами, а това точно беше в неговата област…

— Съгласен съм, но при момичето ще изпратя Модест — каза снизходително патрицият.

„Камила“ — направи си извод гъркът и веднага се разбърза да поправи грешката си:

— За боговете, този глупак ще те представи зле. Господарю, отивам аз, а с Николао, дето така е овързан, не те грози никаква опасност!

— Браво, тичай веднага при дойката на Квартала и ми съобщи дали тя си върши добре задълженията — нареди му Аврелий и затвори вратата под носа на секретаря си, преди още той да започне да протестира.

Няколко мига по-късно, уверявайки се, че никой не го подслушва, се обърна към сарафа:

— Ето те и теб, Николао. Или предпочиташ да те наричам Елий, както брат ти?

— Отдавна съм загубил правото си да използвам името на моя род — отговори непреклонно мъжът.

— Да, вярно е — съгласи се Аврелий. — Ако трябва да бъдем точни, станало е преди много години, когато си останал в Рим, за да се продадеш в робство, докато семейството ти се е премествало в Нумана след неуспешния процес.

Николао го погледна безизразно, без да му отвърне.

— Надали ти е било трудно да имитираш почерка на брат си — продължи патрицият. — Вероятно си подражавал на някои негови записки от училището. Забелязах, че получените от Ариан бележки са леко омазнени, сякаш са били писани положени върху восъчна табличка, като тези, които използват учениците.

Робът не отрече.

— Без знанието на Корвин си давал от ауреите на Хойрил, за да намалява теглото им. Трябва да си скътал настрана добри пари, докато си изчаквал удобен момент, за да си отмъстиш… Ако беше убил само ретора, бих могъл да те разбера, но е проява на низост да си го изкарваш на едно невинно момиче! Нищо ли нямаш да кажеш в собствена защита?

— Какъв е смисълът? — отговори му обменителят на валута. — В Рим нито един свободен гражданин не е успял да се добере до правдата, ако се изправи срещу някой, разполагащ със средства и покровители от висшите етажи на властта, какво остава за един роб.

— Не забравяй, че ако ти сега си роб, то е, защото сам си го пожелал. Робството не е плод на някаква вина, нито белег за физическа или умствена малоценност, а само шега на злата съдба. При теб обаче е различно, защото как съчувстваш на човек, който, след като е имал огромния късмет, подарен му от боговете, да се роди свободен, се е отказал от него и се е продал за шепа пари? — каза му с презрение Аврелий.

— Свободата е хубава дума — отговори му огорчено Николао. — Но не пълни стомаха, още повече когато търсиш работа и разбираш, че всички прилични работни места са в ръцете на робите. Какво му е послужило на баща ми това, че е бил свободен гражданин, когато със закърпената си туника се молеше за някаква мизерна sportula на робите на своя патрон? А нима красивата туника, обточена в червено, попречи на брат ми да не бъде взет за изнудвач? В този ден, благородни ми Стаций, научих, че свободата без пари няма почти никаква стойност. Затова реших да се продам, вместо да последвам семейството си.

— Какво мисли баща ти, да, плебей, а също и бедняк, но въпреки това римски гражданин от рода на Елиите? Дали е горд, че има син роб, без никакви права, който може да бъде незачитан, измъчван и дори разпънат на кръст?

— Никога не го е знаел. Поне до този момент… — призна си Николао, навеждайки очи за пръв път.

— Ако ти си бил искрен с мен, може и никога да не го узнае — обеща му Аврелий.

— Представи си, че отдавна имах средства, за да се откупя… но всеки път го отлагах.

— За да имаш възможността да продължиш да мамиш поне още малко твоя господар и неговите клиенти — завърши патрицият. — Алчността и бързането те провалиха, трябвало е да оставиш за по-нататък отмъщението.

— Използвах момента, тъй като, когато умря Луцила, на мен ми хрумна за прекрасната възможност да тормозя ретора, и не устоях.

— Искаш да кажеш, че ти не си убил момичето? — намеси се в разговора невярващият Аврелий.

— Разбира се, че не! — заяви Николао. — А мога също така и да го докажа. Корвин знае, че в онази сутрин не съм оставал нито за миг сам, ама се съмнявам, че ще е склонен да каже някоя добра дума за мен, след като разбра, че съм го крал с години… Впрочем защо ли си губя времето да ти го обяснявам, като добре виждам, че ти изобщо не ми вярваш?

— Слушай, огромна торба с мускули, остави на мен да решавам на какво да вярвам, или не! — избоботи Аврелий, загубвайки търпение. — Значи си написал това писъмце едва след откриването на трупа?

— Да, за да сплаша малко онази свиня Ариан. А с оглед на това, че всичко мина толкова добре, малко по-късно се възползвах и от кончината на Испула, за да превиша дозата.

— Значи в деня, в който си придружавал Камила и Корвин, си поставил отровата в делвата…

Върху лицето на слугата се изписа учудено изражение. Патрицият се смая:

— Нали няма да отречеш, че си убил ретора?

Сарафът, изумен, поклати глава.

— Абсурдно е! Как да ти повярвам, че си имал намерението да изчистиш паметта на мъртвия си брат само с две заплашителни писма.

— Мъртъв? — За миг жестокият израз в лицето на Николао се промени в нещо като усмивка. — Елий е много добре. А изречението го написах само за да уплаша стареца!

Патрицият сложи ръце на челото си в жест на отчаяние: сбогом, млади и неподкупни ученико, който отблъскваш неприличните предложения на властимащия си учител и декларираш своята невинност, като се самоубиваш…

— Брат ми се занимава със селска работа в семейния чифлик в Нумана. Миналата година се ожени и вече има син — обясни Николао. — Разбира се, че ако беше спечелил делото, животът му щеше да е по-добър, но и сега не се справя толкова зле.

„Ех, това поне лесно може да се провери“ — помисли си патрицият, отчаян дали наистина Николао няма нищо общо с убийствата.

— Един момент! — подскочи той изведнъж. — Нещата не може да са се развили така, както твърдиш ти, защото третото писмо е намерено преди, а не след престъплението. Следователно, който го е написал, трябва на всяка цена да е убиецът на Ариан!

— Какво трето писмо? Аз изпратих само две.

Сенаторът взе папирусите от масата и ги хвърли в лицето на Николао:

— Три са, ти и сам можеш добре да видиш, че всичките са писани с почерка на брат ти!

— Попита ме за истината, Публий Аврелий Стаций, и аз ти я казах. Пооплесках я малко с ауреусите и заплаших ретора. Това е всичко!

— Имаш ли някакво доказателство, с което да я потвърдиш? — попита го Аврелий и междувременно с възобновено внимание започна да разглежда навитите на руло папируси. В действителност в третото листче имаше нещо различно: липсваха мазните следи по гърба му, като че ли не е било опирано върху восъчната табличка…

— Казах ти, че Корвин през цялото време е бил с мен в онази сутрин, когато умря Луцила. Писмото го занесох едва вечерта.

— Но за виното на Ариан това вече е друга история и никой не може да те оправдае!

— Може обаче!

— Кой тогава, след като в къщата са били само банкерът и съпругата му, а на слугите им е било заповядано да излязат, за да може Корвин да поговори с Ариан без свидетели… — започна изведнъж Аврелий, но веднага се спря, прозирайки истина, която по-скоро му беше трудно да преглътне. Толкова въздържаната Камила, която излиза само в компанията на прислужничките си, Камила с неопетнената репутация…

— Ти и господарката? — прошепна патрицият изпод вежди, като междувременно си мислеше: „Кажи не, жалък роб, отречи всичко!“.

Но от Николао не излезе никакъв отговор и когато Аврелий реши да повдигне към него разярения си поглед, видя, че той стои мълчаливо и с наведена глава.

— Проклет роб — изръмжа разгневеният сенатор. — А аз да се опитвам да те защитя? Махай се оттук, отивай в Тартар!

— Почакай, господарю! — примоли му се Николао. — Не ме гони, имам нещо, което би могло да те заинтересува!

Аврелий се опита да овладее гнева си, като си повтаряше думите на Епикур, че мъдрецът не попада в плен нито на яростта си, нито на страстта си. След като преглътна няколко пъти, все пак беше принуден да признае пред себе си, че е твърде далече от кротката мъдрост на гръцкия философ. И тогава, без да бърза, си пое дълбоко въздух, а когато се обърна към Николао, гласът му звучеше почти спокойно.

— Да видим какво имаш да ми предложиш — каза студено, като в същото време си представяше как притиска с пръсти изпъкналите вени по бичия врат на непочтения сараф.

— Ако успееш да ме измъкнеш от тези престъпления… все пак аз съм секретар на твоя най-голям конкурент, ако разбираш какво искам да ти кажа…

— Браво бе! Готов си да продадеш господаря си, както си продал и себе си!

— Имам доказателства, че Корвин се занимава с лихварство в големи размери при астрономически лихви. Разполагам със списъци, данни, цифри — заяви му Николао със смирен и послушен глас.

— Предполагам, че си събрал тази информация, за да можеш да го изнудваш. Къде е тя сега?

— Цялата е в главата ми. Благодарение на моята изключителна памет успях за кратко време да стана секретар на банкера, защото на него не му харесва да оставя следи след определени сделки или да ги вижда написани черно на бяло…

— И какво искаш в замяна? — започна да преговаря Аврелий, потискайки яда си, защото с Камила или без Камила, най-накрая, щеше да държи в ръцете си Корвин!

— Да направиш всичко възможно, за да получиш от господарите потвърждение за моето алиби. Както и ще се наложи да затвориш очи за онези поправки върху монетите, извършени от Хойрил, още повече сега, когато, ако не се лъжа, александриецът е станал твой роб…

— Съгласен съм, започвай — въздъхна патрицият, потапяйки калема в мастилото.

— Не може ли преди това да ме развържеш? От два часа стоя на крак, вързан като бик пред олтара на Юпитер… — попита го Николао с по-уверен тон.

Аврелий се съгласи и започна да реже въжетата с острия нож за писма, но когато стигна до възлите, които обездвижваха силните ръце на роба, си представи как те притискат със сила красивата Камила.

— За да говориш, нямаш нужда от ръцете си! — изкрещя му, докато захвърляше ножчето върху масата, и междувременно си мислеше, че е твърде мизерно удовлетворение, като си го изкарва на Николао.