Данила Комастри Монтанари
Остави на мира умрелия (18)

Глава XVI
Шестнайсетият ден преди Календите на декември

Гишето на Николао се намираше на Форума на Цезар, недалече от храма на Венера Прародителката, където се издигаше в целия си блясък статуята, която Дивус Юлий беше накарал да изваят с чертите и телосложението на неговата царствена любовница Клеопатра.

Аврелий стъпи на големия площад с колонадата през подстъпа, който гледаше към „Аргилет“, и се забърза, за да стигне до конната статуя на покойния диктатор. Там, скрит между краката с човешка форма на величествения мраморен кон, можеше удобно да наблюдава mensa nummularia, в която седеше сарафът на Корвин и в този момент проверяваше няколко ауреи, за да ги размени със сестерции. Монетите бързо преминаваха между пръстите му и по два пъти ги подхвърляше върху мраморния камък, преди да получат одобрението му. В действителност всеки вещ обменител на валута веднага щеше да разпознае фалшивата монета по звука, с който отскачаше върху мраморната маса, без дори да се налага да я обследва с очи.

От своето скривалище Аврелий видя Помпония да изниква откъм Кливус Арджентариус, следвана от дълга опашка слугини, и да се насочва веднага към гишето. Бърз договор, няколко уверения и документ за собственост на една insula премина в ръката на другия в замяна на доста чувалчета с пари. Малко след това се появи и Парис със своята торбичка, посрещнат с големи поклони, запазени за балъците. След като депозира сумата, интендантът направи уговорения знак на Македоний. Старецът точно прекосяваше площада, когато изведнъж Николао изостави работното си място и се насочи бързешком към вътрешността на храма.

— За Херкулес, точно този момент ли трябваше да избере, за да се помоли на Афродита! Ако не се върне веднага, планът ни ще се провали! — изруга с нисък глас Аврелий, като държеше под око голямата врата, зад чиито завеси изчезна сарафът. — Слава на боговете, ето го, връща се. Тичай, Македоний! — процеди през зъби малко по-късно, кимайки леко с ръка в посока паркингджията.

С новата уговорка нещата не потръгнаха толкова гладко. Николао не се решаваше и оставаше глух пред молбите на Македоний, който, освен че беше склонен да плати лихва трийсет и седем на сто, предлагаше като гаранция и няколко бижута със съмнителен произход. За един прост служител това беше трудна за разрешаване дилема…

Богинята на късмета обаче беше изцяло на страната на Аврелий, защото точно когато Николао тъкмо се канеше окончателно да отпрати Македоний, ето ти, от „Аргилет“ изникна лично Корвин, направо от носилката и с робите викачи. Паркингджията си изигра перфектно ролята и накрая Корвин се съгласи, тъй като сърце не му позволяваше да откаже заем на един постоянен клиент, който вече му беше отстъпил къщата и гробницата си.

С дълбоко коленопреклонение Македоний взе сумата от самите ръце на банкера и пред очите на голям брой клиенти. Точно тогава се появи Кастор, крещейки:

— Този мъж е крадец, току-що ми открадна бижутата! — и като сграбчи паркингджията за врата, започна неудържимо да го разтърсва. — Ах, дори вече си ги заложил? Тогава ми давай парите! — заповяда му, присвоявайки си ненадейно чантата му.

На този етап, според сметките на Аврелий, от торбичката на Македоний трябваше да се появят ауреите на Парис, прилежно белязани, и то пред свидетели. Но всъщност по монетите, които се посипаха по паважа, нямаше никаква следа, която да ги отличава от другите. Като компенсация обаче ръбът им, при опипване от много чувствителен пръст, би трябвало да се окаже леко грапав, като че ли е бил запилван с пила…

— За всички божества от Тартар, Николао вече е заменил торбичката! — нахвърли му се с думи Аврелий.

— В храма, бързо! Това е единственото място, където може да е направил размяната! — възкликна Кастор, като препусна в кариер към параклиса на Венера.

Междувременно около гишето се беше заформила огромна суматоха, защото Парис претендираше да му бъдат върнати парите, Македоний искаше ауреите да се премерят, а Помпония анулираше договора за депозита, разтръбявайки още повече скандала. В центъра на бъркотията, посивял от мъка, Корвин не щадеше силите си да успокоява клиентите, хвърляйки огнени погледи към Николао.

— Ех, нещата не станаха, както ги бях предвидил, но поне създадохме малко хаос — радваше се Аврелий, скривайки се сред тълпата. Сега не му оставаше, друго освен да обвини банкера в измама и да получи разрешение да обискира къщата му с надеждата да намери някое и друго доказателство, което да свърже със случая Луцила. Всъщност патрицият беше сигурен, че Корвин крие някъде черните тефтери, които документираха неговите съмнителни трафици, така че от проверката на тайните му сметки биха могли да изплуват и големи новости относно финансовите връзки на гишето със семейството на Ариан.

Малко след това Аврелий, който се размотаваше из площада, докато чакаше Кастор да се появи, беше настигнат от веселата Помпония, развълнувана от добрия изход на мисията:

— Ах, какъв мошеник е този Корвин! Обзалагам се, че е готов да прободе дори майка си за няколко дребни монети! Как би ми харесало да го видя в схватка със състава от съдебни заседатели, състоящ се от нещастниците, които е оставил на улицата!

— На мен ли ми го казваш! — избухна сенаторът.

— Жалко, че не можем да му припишем и смъртта на Луцила — каза огорчена Помпония.

— А защо не? — попита я учудено Аврелий.

— Сутринта преди сватбата непрекъснато го държах под око — разясни му матроната с почти разочаровано изражение.

Патрицият се надяваше да не я е разбрал добре:

— Искаш да кажеш, че банкерът има алиби? — простена той.

— Разбира се, нито за миг не съм го изпускала от очи — потвърди Помпония. — Надявах се да се натъкна на някоя негова нетактичност по отношение на съпругата му, разбираш ли ме…

— О, богове от Олимп, не можа ли да ми го кажеш, преди да инсценирам тази глупава комедия? — запротестира немалко раздразненият патриций.

— Не си ме питал! — оправда се матроната, качвайки се на своя елегантен паланкин от лакиран кедър.

Сенаторът въздъхна дълбоко. Значи всичко е било напразно, тъй като онова, което него го интересуваше, естествено, не беше да натопи Корвин за някакво си минимално престъпление… На този етап беше по-добре да поеме по пътя към дома си. Засрамен и разочарован, патрицият тръгна по Кливиус Арджентариус в посока към носилката си.

— Късмет от Изида, господине? — попита го любезно един продавач на амулети, чийто акцент издаваше несъмнения му произход от Лацио.

Селянина!

Аврелий не изпусна сгодния случай:

— Имаш ли талисман на Великата майка с непразна утроба и издути гърди?

— Не, този го продават изключително и само скопените свещеници на Кибела. Мога обаче да ти дам крокодила Собек и свещените скарабеи, много силни срещу уроки.

Аврелий бързо разсъди, че фетишът, намерен сред одеялата на Испула, значи е бил купен направо от храма.

— Не ми трябва тази евтина стока, имам нужда от нещо много, ама много по-ефикасно… — измърмори патрицият с предпазливо изражение.

— Благодарение на контактите ми с магьосниците от Ориента съм в състояние да се сдобия с какъвто и да е талисман — похвали се Селянина, сигурен в резбарските умения на зет си. — Кажи ми какво искаш, и ще ти го доставя преди още да си ме попитал!

Патрицият с потайно държание хвърли един поглед наоколо, след това се приближи до псевдоегиптянина и го дръпна настрана:

— Восъчна кукла с черти на човек: косите и ноктите, аз самият ще ти ги доставя… — прошепна му на ухото със съучастническо изражение.

Селянина ококори очи и направи крачка назад. Врачуванията на тесалийските вещици очевидно бяха извън неговите възможности.

— Мога да ти доставя восъчна кукла, domine, но не искам нищо да знам за нокти и коси!

— Хайде, преди време си свършил добра услуга на една особа, която познавам…

— Грешиш, трябва да е бил някой друг!

— Наистина ли? Ще видим какво ще се окаже, когато стражите разбият на пух и прах дюкяна на твоя зет в Остия! — заплаши го сенаторът, сграбчвайки престорения египтянин за туниката. — Веднага ще ги повикам. В Рим има много строги закони срещу магьосниците и гадателите!

— Само момент, само момент, благородни господине! — защити се веднага Селянина. — В действителност изобщо не съм магьосник, а продавам само някакви си тенекии и вината не е моя, ако хората вярват!

— А куклата, която аз видях?

— Нищо друго, освен една играчка.

— Лъжеш! Какво ще прави момиче на тази възраст с играчка? — дръзна да прави безпочвени заключения патрицият.

— Каза ми, че е за сестра й — отговори му Селянина, затвърждавайки напълно подозренията на Аврелий.

— Кукла с истински коси? И ти си й повярвал? Тази жена трябва да е била вещица…

— Какво говориш, domine? Беше богата матрона, която често си пазаруваше от мен. А пък и кичурът, който ми донесе, беше един от нейните, кестеняв и къдрав. Със сигурност не е имала намерение сама да си направи магия! — защити се псевдоегиптянинът, разпервайки ръце.

Аврелий усети някаква студена тръпка.

— Изчезвай! — заповяда той на амбулантния търговец. — И внимавай да не те намеря пак, че продаваш определени неща.

Междувременно си мислеше, че е безсмислено, защото малкият измамник другаде щеше веднага пак да подхване своята търговия. Освен това по какъв начин можеше да му се попречи, след като имаше толкова много хора, склонни да бъдат измамени? Както за блудниците, които просперираха благодарение на клиентите си, така и за тези скромни продавачи на мечти, всичко беше само въпрос на интереси. Този път обаче покупката не беше безобидна…

В таблинума на Аврелиевия domus се вдигаха наздравици за успеха на операцията.

— Гледай тук, подписа ми я, за да си държа устата затворена за неговите измами! — смееше се Помпония, предавайки му една полица за пет хиляди сестерции. — Парис също получи подобна, и то без дори да я е искал, а защото Корвин трябва да си е помислил, че е по-добре да отпусне незабавно щедър бакшиш на свидетелите, отколкото да си навлече скандал. Добрият Македоний ще си получи обратно къщата и гробницата, ако се откаже да го обвини в лихварство!

— А изпилените ауреи? — попита Аврелий.

— Странно е, но ако съдя по слисаното лице на банкера, бих се заклела, че не знае нищо за тази история — потвърди матроната. — Кастор обаче, който веднага се втурна в храма, може би е открил нещо…

— Оттогава повече не сме го виждали — обясни Парис, изкривявайки устни, за да подчертае недостатъчното доверие, което можеше да се има на гърка.

— Да се надяваме, че ще се появи с някоя добра новина. Междувременно аз ще взема акредитивите, подписани от Корвин, защото за в бъдеще може да ми потрябват — каза Аврелий, като заповяда да му донесат касата.

Парис остави area в краката му и патрицият, отваряйки ковчежето с големия ключ, който винаги носеше на врата си, започна да изважда няколко фишека монети. В един момент обаче спря:

— Къде ми е печатът? Макар че винаги го държа тук — поде притеснено, като започна да търси тревожно сред торбичките древния печат на Аврелиите, който представляваше дръжчица от слонова кост, в която имаше инкрустиран един шлифован рубин, напълно еднакъв с този, който той носеше на показалеца си. Предаваше се от син на баща, без външна ръка да го докосва. Клеймото на този скъпоценен камък се равняваше на подписа му и беше валидно върху всеки един документ.

— Вчера видях Кастор да влиза скришом в твоята стая — доложи го злоумишлено Парис, като си помисли, че този вероломен грък най-накрая си намери майстора, защото дори на него, Парис, администратора, не му беше позволено да отваря господарската area…

— Това ли търсиш, domine? Веднага ще ти го върна! — възкликна Кастор, който точно в този момент влизаше с ликуваща физиономия, като поднесе на господаря си скъпоценната пръчица от слонова кост. В това време зад гърба му се показа едно смачкано мъжле с открито лице и широка усмивка.

— Той ли е моят бъдещ господар? — попита новодошлият, поклащайки се, без да успее да се задържи стабилно върху краката си.

— Да, купен си от Публий Аврелий Стаций, римски сенатор, и сега си част от семейството му — увери го гъркът.

— Касторе, би ли ми обяснил каква е тази история? — намеси се ядосано Аврелий.

— Извинявам се, че взех назаем твоя рубин, domine. Знам колко държиш на този малък фамилен спомен, но се касаеше за спешен случай. Никога не можеш да си представиш кого открих отново!

— Хойрил от Александрия на твоите услуги, господарю! — представи се мъжлето, потъвайки в дълбок поклон.

— Мислех си, че си умрял от недоимък в затвора за фалшификатори! — отговори му смаяният Аврелий.

— Корвин сметна, че уменията ми ще бъдат пропилени в Ереб, domine, и подкупи надзирателите, за да ме обявят за мъртъв. След това ме доведе в Рим да оползотвори някои мои умения — разкри му всичко старият другар по измами на Кастор.

— Николао е предавал ауреите на него, за да ги изглади по ръбовете. Когато за пръв път ми се случи да видя изпилените монети, веднага разпознах деликатното пипане на Хойрил. Само той може да използва пилата с толкова лека ръка — заяви Кастор. — Хубавото е, че Корвин беше изцяло в неведение за това мошеничество. Николао, ако може така да се каже, е действал самостоятелно. Когато банкерът се забърка в кашите, му подсказах да се отърве от виновника по такъв начин, че никой да не може да се добере до него.

Голям късмет е, че бях съобразил да взема със себе си печата ти, ето така успях да купя моя приятел на твое име само за седем хиляди сестерции.

— Касторе, това е цяло състояние! — простена Аврелий. — Един роб струва десет пъти по-малко!

— Domine, нескромно те уверявам, че сделката е добра — изперчи се Хойрил.

— Забрави! Не искам да знам нищо! — не го допусна патрицият. — А що се отнася до теб, Касторе, имам намерение да те накарам да си платиш скъпо това ново, недопустимо неподчинение. Моят печат… никой преди това не го е докосвал!

Парис сияеше от радост, очаквайки обвиненият най-накрая да плати поредицата си от грешки.

— Това не е така, господарю — коригира го обаче хитрият освободен роб. — Ако добре си спомняш, вече веднъж ти го крадох, но винаги е било за добро. Сега също действах с благородна цел, защото, ако Хойрил бъде стимулиран по някакъв начин, би могъл да се покае за своите провинения в миналото си и да разкрие как действа измамата със златните стружки. Това, което той знае, е достатъчно, за да сложи Николао на дръвника още утре!

Поукротен, Аврелий се поколеба.

— Позволи ми един съвет, domine — възползва се набързо Кастор. — Доколкото знам, твоят сараф от Александрия краде половината от приходите. На негово място Хойрил ще ти отмъкне само една справедлива комисиона, но с оглед ловкостта му при обмяната на валута ще остава винаги в изобилие и за теб. А пък и приятелят ми не е неблагодарник и ако му помогнеш да се върне в родината си след дългото изгнание, скоро той самият ще ти се реваншира, обезщетявайки те щедро заради цената, която си платил, за да го купиш.

— Domine, не можеш да помагаш на един фалшификатор! — възмути се Парис.

— Помисли си, Аврелий, на мен не ми се струва лоша сделката — посъветва го Помпония, докато двамата александрийци парадираха с цялото си елинско красноречие, за да убедят оказващия съпротива патриций.

Много натъжен, интендантът се запъти към вратата. Бяха трима срещу един и както обикновено, господарят му щеше да послуша тях.

— Е, добре, Хойрил, можеш да останеш — реши сенаторът, докато Парис излизаше с подвита опашка, тъй като наистина честността никога не се възнаграждаваше…

— Почакай, Парис! — повика го Аврелий. — Признавам си, че съм много разсеян, и отсега нататък този ще го държиш ти, и съм сигурен, че ще съумееш надлежно да го пазиш.

Администраторът опули очи невярващо. Господарят му подаваше ключа от касата, този, който според древната традиция само paterfamilias или неговата законна съпруга можеше да съхранява. Никога досега никой слуга не е бил смятан достоен за подобно доверие…

Безукорният освободен роб преглътна развълнувано:

— За да ми го вземат, трябва да минат през трупа ми! — заяви той, след което взе големия ключ с огромно уважение и излъчвайки рамене в знак на гордост, премина важно пред унижения си съперник, без дори да го удостои с поглед.

Разяреният Кастор в този момент каза сбогом на малките кражби и на принудителните заеми. Този моралист Парис, строг като жреца на Юпитер, по-скоро би предпочел да го заколи, отколкото да му отвори area. Но може би с малко късмет…

— Отиваме да празнуваме — предложи тогава на стария си приятел от Александрия. — Оставям на теб да избереш caurona.

— Ох, избери ти! — отвърна му Хойрил. — Стига да не се касае за таверната на Афрания…

— Какво не й е наред? Казват, че там има симпатични и любезни сервитьорки — удиви се Кастор.

— Точно затова. Мнозина я посещават, включително и един роднина на Корвин, който изобщо не държа да го срещам след всичко, което се случи.

— Искаш да кажеш Николао ли? Бъди спокоен, сега има други проблеми, за които да мисли — обнадежди го Кастор.

— Не, аз имах предвид Октавий, неговия млад баджанак. Той ходи често там, и то точно заради прислужничките. Луди са по него и всички въздишат по черните му очи — заяви Хойрил, докато Аврелий и Кастор се споглеждаха слисани.