Данила Комастри Монтанари
Остави на мира умрелия (8)

Глава VI
Третият ден преди Ноните на ноември

След едно толкова прибързано погребение Аврелий очакваше и погребалният банкет да е скромен. Но всъщност Ариан не беше жалил средства и сред поканените фигурираха всички важни учители от Вечния град.

Нито Панеций, нито Корвин присъстваха, но банкерът беше делегирал да го замести твърде преданият му Николао, който охраняваше Камила с тъпото постоянство на куче пазач. Жената, от своя страна, беше облечена с проста сива туника, а грамадата й от тъмни коси, които вече не бяха разпуснати в изкуствен безпорядък, сега беше събрана в кок на тила й. Строгата линия на прическата й обаче беше далече от идеята да размие чертите на лицето й и изглежда, още повече подчертаваше съвършенството им. Аврелий се възхити на изчистената линия на профила й и елегантността, с която тънката й шия се извисяваше над изваяните й рамене чак до долната част на ушите й, накичени, напук на траура, с два златни полумесеца.

Настроението на патриция беше много лошо, защото мускулестият охранител му пречеше да размени дори една дума насаме с Камила, а всеки негов опит да кръстоса погледа си с красавицата биваше пресечен от скромността, с която тя държеше очите си наведени над чинията.

Разговорът беше педантичен и досаден, а ако към това се добави, че открай време погребалните банкети бяха в състояние да притъпяват вълчия апетит на сенатора, затова и нямаше нищо чудно, че той ядеше малко и с неохота, слушайки скучния панегирик за възвишените добродетели на покойницата, като си мислеше, че дори и най-лошите субекти в мига, в който издъхнат, се превръщат във върха на съвършенството…

— От дете беше много жизнена… — спомняше си математичката Юния Иринея.

— Растейки обаче, ставаше все по-разумна… — уточни Ариан.

— Луцила беше божествен дар за всеки един мъж… — добави Помпония, подсмърчайки.

— За мен щеше да е най-добрата съпруга — жалеше Октавий, безуспешният жених. — А и ме обичаше…

— Нямаш представа до каква степен — изсъска кисело Камила, а в трапезарията се настани неловко мълчание.

Аврелий си помисли, че ако беше вярно, че тя е имала период, в който е въздишала по Октавий, чувствата й по-скоро трябваше да са охладнели. Често, когато една крехка любов трябва да преодолее неочаквани препятствия, тя преждевременно се разпада на трохи заради разочарованието, а онзи от влюбените, който е хранил по-големи очаквания, а може би и прекалени, започва да държи болезнено сметка за дребнавостите на другия.

Ако между двамата млади нещата бяха протекли по този начин, нямаше съмнение кой е бил първият, който е отстъпил. Разбира се, не е и Камила, с тази волева гънка върху устните си! Освен това пренебрегнатата жена обикновено е склонна да припише на по-щастливата си съперница вината за своето изоставяне и често дори я намразва…

Всичко, за съжаление, идеално съвпадаше със съмнението, измъчващо патриция още от първия ден, за което беше дошъл да потърси и потвърждение. Вечерята отиваше вече към своя край и точно този беше най-подходящият момент, за да вкара в действие своя план.

— Моля за позволение, но не се чувствам добре… — извини се Аврелий, под предлог че го мъчи храносмилателен проблем, тъй като баните се намираха точно до клозета, и въпреки че беше съмнително гребенът все още да е там, си заслужаваше да направи опит.

Веднага щом влезе в преддверието, патрицият обаче разочаровано си даде сметка, че помещението вече е изчистено и разтребено, защото върху дървените скамейки нямаше нищо друго, освен меките вълнени възглавници.

Аврелий започна да размишлява — къде ли би могла да постави гребена една добра и подредена слугиня? В стаята на господарката си, несъмнено, в кутията за скъпоценности или в някоя area… Притвори тихо вратата, оглеждайки коридора, по който нямаше жива душа. Бързо се шмугна към атриума, от който се влизаше към няколко стаи, питайки се как да разпознае тази на Луцила.

Мизерните и неукрасени стаички обаче веднага разкриваха, че са жилища на слугите. Стаята на момичето трябваше да се намира във вътрешния двор, а за да стигне до нея, Аврелий щеше да е принуден да мине през трапезарията. Изведнъж долови трополене на крака и видя двамата слуги, които идваха, носейки сребърните прибори за „втората трапеза“ с плодове и сладкиши за един достоен завършек на банкета. Точно в момента, в който робите влизаха в залата за хранене и закриха видимостта на сътрапезниците към коридора, Аврелий се изплъзна навън и прибягвайки крадешком, достигна двора, като влезе в първото помещение, което се оказа на разположение.

Затвори вратата зад гърба си и присви очи, за да вижда по-добре в тъмното: рисувано легло, гравирана area, масичка от розово дърво… а върху табуретката малката ракла, която той самият беше купил за Луцила като подарък за сватбата.

Може би гребенът беше оставен точно там, сред благовонията… Патрицият отвори широко капака и заопипва в тъмното между съдовете от алабастър: да, всъщност ето го! Светлината не беше достатъчна, за да огледа гравюрата, поради това му се наложи да открехне вратата толкова, колкото беше нужно на лъча светлина, за да освети дръжката от костенурка: Луцила, прочете той малките позлатени букви.

В този момент гребенът се изплъзна от ръката му и в долната част на дръжката се видя продължението на надписа: Lucilla Camillae, Луцила на Камила. Правилно беше видял, че гребенът не принадлежеше на мъртвата, а на сестра й!

— Откога сенаторите ходят да тършуват из стаите на другите? — попита изведнъж един авторитетен глас и Аврелий, хванат на тясно, се обърна засрамен като момченце.

— Сенатор, магистрат от висок ранг, който нахълтва като крадец в къщата ми… — продължи гласът.

Аврелий се огледа наоколо, за да разбере откъде идваше твърде заслуженото порицание, като междувременно се опитваше набързо да измисли каквото и да е извинение, валидно да оправдае присъствието му тук. Най-накрая забеляза някакво трептене между гънките на завесата и видя от нея да се подава една кокалеста и набръчкана ръка, набраздена с мрежа от големи светлосини вени.

Патрицият се приближи предпазливо, но щом стигна пред процепа, се спря, изчаквайки, преди да дръпне завесата, знак от извития пръст, че го вика.

В полумрака различи женска фигура, която се беше свила на един диван, с отпусната върху възглавниците глава, и две набръчкани ръце, които се подаваха в бъркотията от завивки като краката на паяк, протегнати да сграбчат някаква невидима муха.

— Вече не мога използвам нозете си, младежо, но очите ми все още са здрави — каза старицата, — а също и ушите ми, за твое нещастие. Хайде, дай да видя какво криеш!

Бяха минали петилетки от деня, в който сенатор Публий Аврелий Стаций го бяха наричали младежо, и още повече, откогато някой се беше осмелил да му даде някаква заповед. Все пак пред почтената възраст на матроната и под строгия й навъсен поглед високомерният патриций изпита определено страхопочитание.

— Сенатът наистина трябва да е пропаднал, щом приема сред patres conscripti един мизерник, изпаднал дотам, че да краде някаква финтифлюшка като тази! — нададе вой старицата, гледайки гребена, а Аврелий гневно осъзна, че се изчервява.

— Без много увъртания, младежо! Сега ми кажи какво правеше тук, но ще е по-добре, ако си в състояние да ми дадеш и отлично обяснение. Стара съм, но все още не съм оглупяла, въпреки че всички мислят обратното.

Аврелий не беше далече от мисълта да прибегне до лъжа, когато случаят го изискваше, а и е необходимо. Освен това в живота често му се беше налагало да използва измама и резултатите бяха великолепни. Но когато вдигна очи над бодрата старица, чудноватата измислица, която искаше да й поднесе, избяга от мисълта му, защото тази горда матрона не заслужаваше лъжите му.

— Трябва да разбера на кого е принадлежал този гребен, Испула Камилина. Аз го забелязах в банята, когато… — не завърши изречението си, от страх да не притесни своята събеседница.

— Когато си намерил тялото на онази нещастница — довърши старческият глас, леко разтреперан. — Мога ли да ти отговоря аз, той е на моята внучка Камила. Луцила имаше същия такъв. На тринайсетия си рожден ден близначките взаимно си ги подариха.

— Може би Камила го е оставила тук, когато е отишла да живее в къщата на своя съпруг. Богат банкер като Корвин със сигурност не се скъпи и за по-скъпи украшения — осмели се Аврелий, но дълбоко в сърцето си предвиждаше друга, по-трагична хипотеза.

— Така е. Старците, които си купуват с много пари млади жени, държат да ги пременят от главата до петите — разясни му старицата, нацупвайки устни.

— Корвин не ти харесва — констатира патрицият.

— Ох, не е по-лош от много други, но когато едно момиче в разцвета на най-хубавите си години е продадено на мъж на възрастта на дядо си…

— Такъв е обичаят — каза Аврелий, припомняйки си размишленията на Помпония.

— Случи ми се и на мен, но изобщо не е приятно! — отговори му Испула.

— Синът ти Ариан обаче е имал задължения към банкера… — подметна й патрицият.

— Ех, ти наистина си това, което всички казват: един голям досадник! Чух да се говори за теб, Публий Аврелий. Тук всички спокойно си приказват, мислейки, че аз съм изкуфяла…

— Де да можех и аз да съм такъв на твоята възраст, Камилина! — засмя се Аврелий, а на грохналата матрона, изглежда, й се понрави искреното му мнение.

— Виждам, че не си толкова глупав, младежо. Може би зле те прецених. Кажи ми обаче защо си пъхаш носа в нашите работи? Намираш за твърде неубедителна идеята, че на Луцила й е прилошало ли?

— Да, така е — призна си патрицият, смутен от подобна откровеност.

— Не си единственият, който си го мисли, но никой не смее да заговори за това на висок глас.

— Нито ти ли?

— Кой би изслушал една столетница, която е на път да бъде погълната от блатата на Стикс? Ще помислят, че съм си изгубила разсъдъка… Ако бях по-читава, щях да претендирам да се изследва калта.

— Аз го направих, Камилина… — За миг през мътните зеници на старицата премина проблясък, ням въпрос, смесен с боязлива тръпка. — Докторът не е открил нищо странно — успокои я патрицият.

— Има отрови, които дори не можеш да си ги представиш! — завъртя съсухрената си шия болната и с мъка се протегна, за да се доближи до сенатора. — Има ужасни отвари, които убиват бавно, разяждащи прахове и вонящи помади, способни да накарат месата да загният! Рим вече е в ръцете на чужденците, които пренасят в него вонята от своята варварщина. Онзи мъж от Ефес например… Панеций. Не му се доверявай, Аврелий! Какво правеше пред стаята на Луцила още преди да е изгряло слънцето? Дълго си говориха на прага, а Октавий трябва да се е раздразнил, защото веднага след това чух, че спореха оживено с моята внучка, докато тя отиваше към банята… И малко след това я намериха мъртва!

Аврелий сякаш видя отново пред себе си Панеций и дивашките ритуали в чест на Великата майка…

— Камилина, трябва да ми помогнеш. Имам нужда от съюзник в това семейство — помоли я той.

— Срещу кого? Може би срещу самите ми роднини или срещу моя нов самозван внук. Той е само един натрапник, който си направи гнездо в тази къща, като влезе в нея скришом и изгони от мекушавото сърце на сина ми най-съкровените му чувства? Октавий се присламчи тук като паразит, като живеещата вкопчена в дърветата смола, която изсмуква лимфата им. И го обичат, всички го обичат: момичетата, Ариан, учениците… Кому е нужно обаче да се оплаквам? На Луцила вече няма да й е от полза: parce sepulto, прости на мъртвия и го остави да почива в мир — поклати глава старата матрона.

— А ако успея да ти докажа, че е била убита? — настоя Аврелий.

Старицата почти с яд стисна безкръвните си устни.

— Тогава бих поискала правосъдие. Луцила още от дете притежаваше силно чувство за справедливост и беше строга със себе си и с другите. Когато на десет години, играейки си с едно остро дърво, удари, без да иска, сестра си в хълбока, поиска на висок глас да бъде наказана. Аз и Калпурния дълго се мъчихме да я убедим да си мълчи пред баща й, защото Ариан заради своя страх от кръвта щеше да се разтича и да мобилизира всички лекари от Рим за една рана, в която, общо взето, нямаше нищо обезпокоително. Самата Камила, мекушава както винаги, замазваше положението и настояваше, че не я боли много, без да се интересува дали ще й остане белег. „Ти си твърде добра — каза й тогава Луцила. — Аз на твое място щях да поискам отмъщение.“ Все още си спомням решителния поглед на Луцила, докато произнасяше тези думи. Точно затова, ако открия нещо странно в смъртта й, няма да си премълча пред теб, сенаторе. Боговете обаче не искат да е така. Имаше достатъчно траур в това семейство. Сега се върни там, откъдето си дошъл, Публий Аврелий, или ще си помислят, че наистина ти е призляло.

— Vale, Испула Камилина, и нека боговете ти изпратят още много години живот — пожела й патрицият, сбогувайки се.

— Безполезно е, сенаторе. Няма нищо по-лошо за един стар човек да надживее младите — отвърна му матроната и Аврелий разбра, че говореше за себе си.

 

 

Гостите започнаха да се разотиват. Аврелий прие като освобождение края на тъжното събиране и слезе от лежанката, като внимаваше да не настъпва остатъците от храна, разпръснати по пода.

Камила също се изправи. Патрицият се възхити на вродената й грациозност и изпита яд, като си представи това гъвкаво тяло в леглото на един стар, алчен и ограничен човек, чувствителен само към звъна на сестерциите. Когато забеляза, че и тя го наблюдава, се опита да я доближи, но Ариан го задържа и преди още да измисли каквото и да е извинение, Камила вече беше изчезнала зад огромния Николао.

На Аврелий не му оставаше друго, освен да последва господаря на къщата в таблинума. След енергично потриване на ръце и две или три прокашляния, за да проясни гласа си, Ариан най-накрая започна да говори:

— Това нещастие беше ужасно, все още се насилвам да не излагам на показ мъката си: hodie mihi, eras tibi! — днес на мен, утре на теб… Въпреки че с това лошото не свършва, защото злополучният инцидент породи наистина безпочвени въпросителни и съмнения. Но знаеш добре, че когато започнат да се носят някакви странни мълви, хората осъзнават, че там, където има комин, има и пушек, и лека-полека gutta cavat lapidem, капката дълбае камъка!

Аврелий, който не понасяше мото и заучените фрази, кипеше от яд върху катедрата, защото в мъката на Ариан имаше нещо изкуствено, литературно, сякаш реторът развиваше една от онези скучни теми, с които учителите по реторика измъчват учениците си.

— Най-големите нещастия закаляват душите ни — продължи обаче Ариан непреклонно. — Но не и ако траурът бъде омърсен от клюки. Аз самият вече се опитах да осветля тази неприятна история, но това не е моят занаят, и както обикновено се казва, sutor, ne ultra crepida: не съди за това, което не знаеш! Ти, сенаторе Стаций — обясни на раздразнения патриций, — си довел до успешен край няколко разследвания, последното от които ти донесе само преди няколко месеца направо публичната похвала на императора. Ако се разбере, че ти си се заел официално и с този казус, слуховете скоро ще утихнат.

Аврелий разбра, че Ариан не се интересуваше толкова много дали истината ще излезе наяве, колкото да сложи край на приказките, и слабото уважение, което питаеше към ретора, вече опря дъното.

— Подозираш един от твоите, Октавий или Панеций може би?

— Абсолютно не! — побърза да отрече реторът. — В онази сутрин тук обаче имаше много хора и ако някой си е бил наумил да ми направи нещо лошо… разбира се, няма да му е било лесно да влезе в банята, но както твърди Вергилий: щастието спохожда смелите!

Въпреки многото добродетели, които притежаваше Аврелий, две обаче му липсваха в най-висока степен и те бяха смирение и търпение. Неспособен да издържи на поредния цитат, патрицият не успя повече да се въздържи:

— Давай направо, Ариан! Нали не си ме извикал тук, за да ми разказваш тези истории, гарнирани с известни цитати, затова карай накратко и казвай за какво иде реч!

Реторът го изгледа с неприкрит укор. Възможно ли е благородник от такъв висок ранг да не е наясно с добрите маниери? Но така или иначе всички аристократи бяха еднакви, арогантни грубияни, които си мислеха, че са вътъкът на живота само защото техните предци са се сражавали със Сципион в Зама! Какви недодялани обноски имаше, когато се изразяваше този странен патриций, също като легионер от бойното поле или продавач на рибния пазар, а като си помислиш, казваха, че е културен човек! Все пак обаче ставаше ясно, че този толкова троснат и антипатичен магистрат няма да се задоволи с няколко празни приказки, и ако ще иска помощта му, ще трябва да се реши и да му каже нещо повече…

— Опасявам се, че са имали намерение да поразят мен, а не Луцила — призна си най-накрая Ариан. — А тя, горката, невинна е понесла последствията.

— От къде накъде това убеждение? — попита го прибързано патрицият.

Реторът преглътна два или три пъти.

— След смъртта на дъщеря си получих едно анонимно писмо…

— Дай да видя това послание — заповяда му Аврелий.

— Унищожих го. Беше закана, но не си спомням добре какво точно пишеше в него. Разбираш ли, че в онзи момент не му обърнах внимание…

— Малко е съмнително да получаваш определени заплахи, ако не си обидил никого!

— Уверявам те, че не знам защо са ми го изпратили, но се страхувам, и от смъртта на Луцила живея с ужаса за някаква черна магия…

Аврелий повдигна вежди, видимо скептичен, защото той не вярваше в магиите повече, отколкото в боговете, и се удиви, че след Испула също и синът й пускаше в ход тези глупости. Суеверието беше простимо за малограмотния плебс, а може би и за една стара госпожа на прага на столетието, но не и за известен преподавател по реторика!

— Виждам, че не мога да те убедя, сенаторе. Със сигурност си мислиш, че съм наивник. Повярвай ми обаче, защото в Рим наистина съществуват определени чудовищни практики. Нашите младежи са се отдръпнали от обичаите на предците си и вече са се обърнали към цял рояк чуждестранни божества и демони…

— Като Великата майка и нейните кастрирани свещеници ли?

— Точно така. Аз самият забраних на дъщеря си да присъства на онези уродливи церемонии, но след нещастието открих, че тя не ми се е подчинила… Погледни, тези ги открих сред вещите й! — възкликна Ариан, оставяйки на масата няколко предмета: един идол с глава на хипопотам, два сребърни пръста, един медальон от обсидиан с отвратителни очертания и накрая една восъчна кукла.

Патрицият взе в ръка медальона и го разгледа, да, можеше да е този, който забеляза в банята до гребена върху непорочната туника на Луцила… Но в този случай какво е станало с брошката от нефрит?

Веднага след това вниманието му беше привлечено от восъчната фигурка. Косите й изглеждаха истински и една част от дрехите й бяха извезани с нежните кълнове на дивия копър, а друга с твърдите като гьон листа на лавъра, същите, които пророчиците от Делфи и Куме дъвчеха ожесточено, преди да изпаднат в божествен екстаз. Върху десния крак на куклата имаше малки букви, от които се разчиташе името на получателката на чародейството: Луцила. По средата на гръдния кош, на нивото на ръцете, където те се скачваха с торса, стърчеше дълга игла, забита на мястото на сърцето.

Аврелий остави магическия симулакрум, без да си дава вид, че е разпознал в него един от най-страшните инструменти на некромантията. Вещиците от Тесалия винаги са използвали тези фетиши, за да призовават духовете на мъртвите, и се разказваше, че по този начин Плотина, отдадена на пъклената Хеката, е убила в разцвета на годините му храбрия генерал Германик, брат на императора.

— Това са амулети — задоволи се само с тази констатация патрицият. — Изглежда, произхождат от Тесалия и Египет.

— Египтяни, фригийци, вавилонци, кой знае? Божественият Зевс е позволил дъщеря ми да бъде поразена вместо мен… — измърмори реторът.

„Странно е, че при всичките тези съмнения Ариан не се е замислил да поиска изследване на катрана“ — казваше си междувременно Аврелий с немалко недоумение. Освен това, като оставим куклата настрана, тези талисмани без съмнение са принадлежали на Луцила. Възможно ли е млада жена с голяма интелигентност, нагазила в тайните на физиката и геометрията, да е вярвала в определени измислици?

Да, в края на краищата беше повече от възможно, тъй като не беше ли самият Тиберий онзи, който изгонил всички гадатели от столицата, за да може само той да се наслаждава на пророчествата на магьосника Трасил? А стотици хора не прибягваха ли всеки ден до заклинания към чужди божества, цинични литургии и мрачни предсказания, които бяха в разрез с всякаква императорска забрана? В Рим се чувстваха като у дома си оргиите в чест на Бакхус, египетските мистерии, варварски събрания, на които се почитаха дракони, крокодили, химери и дори едно чудовище с глава на магаре, разпънато на кръст!

С решителен жест патрицият събра разпръснатите по масата предмети и ги скри в гънките на тогата си.

— Ще се опитам да разбера какво се е случило, Ариан, но разкритията ми би могло да не ти харесат. Може би е по-добре да не нарушаваме покоя на мъртвите.

Реторът, замаян, изглежда за миг се замисли, но после реши:

— Понякога мъртвите се връщат, Аврелий, изпълнени със завист към онези, които все още вдишват пълнотата и богатството на живота.

— Страхувай се от живите, Ариан, а не от умрелите.

— Ларвите на Ереб не могат да отровят нашите тела, но понякога са в състояние да изпълнят със злъч душата и мисълта ни. А ние, живите, имаме право да се защитим, затова направи това, което трябва, Публий Аврелий Стаций, и нека боговете имат милост към нас!

 

 

Когато пристигна у дома си, Аврелий все още продължаваше да размишлява за талисманите на Луцила. Имаше някакви познания за езотеричните обичаи в Египет, Сирия, Израел и за мистериозните области оттатък Инд, в които се копнееше за интуитивни истини, за изключителни събития и за божества, готови да се преродят в обикновени простосмъртни, за да спасят света.

Патрицият, въпреки че проявяваше любопитство към тези тайнствени дисциплини, поддържаше непокътнат своя скептицизъм. Всеки феномен, колкото и странен и необичаен да е той, трябва да има своето рационално обяснение, дори и трудноразбираемо от все още ограничения човешки интелект. Чудесата, пророчествата и гаданията подбуждаха у него крайно недоверие, както и неустоимият импулс да се подиграе на наивниците, но едно беше да се страхуваш от силата на магията, а друго — да разпознаеш в пронизания фетиш следата от дълбока ненавист, злобното и упорито желание за разруха.

Проблемът с гребена и граматически сгрешеното посвещение върху него му се стори почти незначителен пред тази фатална заплаха. Куклата от восък, с добре виждащото се име на жертвата върху крака й, не му оставяше място за никакви съмнения, тъй като някой мразеше беззащитната Луцила до такава степен, че я искаше умряла! А двамата силно заинтересовани от нея мъже, Панеций и Октавий, бяха разговаряли враждебно с мъртвата в онази съдбоносна утрин…

Унесен в своите мисли, патрицият влезе във вестибюла, без да се удиви, че там няма никого, който да го посрещне. Току-що стъпил във fauces, и го пресрещна медикът Хипарх с обичайната си ведра усмивка за традиционния си и твърде солен хонорар.

— Пак ли си тук? — възкликна ядосано Аврелий.

— Току-що приключих с прегледа на твоя освободен роб — информира го хирургът. — Превръзка — десет сестерции, мехлем — осем сестерции и един ас, бинтове — два аса, успокояваща отвара — две сестерции.

— О, безсмъртни богове, не ми ли беше казал, че Парис е само един мним болен?

— В действителност не е той пациентът, domine, а горкият Кастор, който е излязъл леко попребит от буйната размяна на идеи с един твърде раздразнителен обменител на валута…

Значи не всичко беше минало гладко след шмекерията с фалшивите монети. Голям късмет е, че Кастор има дебела кожа…

— Прегледах и момиченцето от Субура, както ме беше помолил. Малко е недохранено, но с добра дойка бързо ще се съвземе. Предписах му някаква отвара, но имаше нужда от шише с биберон, за да му я давам, затова си позволих да поръчам едно чисто ново и много елегантно. Направено е от отлична керамика и под формата на прасенце. Много е скъпо, ама се знае, че когато бащата е платежоспособен… — ръгна го в ребрата медикът със съучастническо изражение.

— Бащата обаче е беден вехтошар! — възпротиви се Аврелий.

— Да, да, както искаш го наричай — отвърна му Хипарх, като му намигна. — Добавил съм ти го под сметката, но не се притеснявай, знам какво значи дискретност.

— Виж, аз… — опита се безуспешно да протестира патрицият. С всичките проблеми, които имаше, сега му липсваше само да му припишат и бащинството на Квартала! — А Манлий? Може ли да се направи нещо за крака му? — попита, отказвайки се да разубеждава медика.

— Не, за съжаление. Прекарал е болестта от Перинт. Това е треска, била е открита от Хипократ преди много векове, която довежда до различни парализи, сред които и тази на небцето. Мнозина умират задушени заради трудността да преглъщат, а малцината, които преживеят, остават недъгави. Поражението вече е нанесено и сега не му остава друго, освен да раздвижва колкото е възможно повече засегнатия си крайник — обясни му Хипарх, като поклащаше глава, след това побърза да излезе, преди още някой да му е поискал сметка за съдината със смокини, която стърчеше между гънките на широката му вълнена далматика.

— Касторе! — призова го Аврелий по стар навик.

Появи се обаче Парис, който го измери с поглед, изпълнен със здрав упрек:

— Може би претендираш горкият човек да се втурне към теб след твоята заповед, въпреки че е проснат от болки в леглото, смъртно поразен при усърдно изпълнение на служебните си задължения?

— Ама много ли е зле? — попита невярващо господарят.

— Почти е в агония — отвърна му Парис, изхлипвайки.

— Касторе? — призова го отново патрицият, но този път обзет от чувството за вина, което го разяждаше.

Влезе безмълвно в малката стаичка и видя със свито сърце слугата си, който лежеше безжизнен върху планина от възглавници, подкрепян от грижливите ръце на голям брой прислужнички. Главата му беше бинтована с прекалено дълга ленена превръзка, която покриваше смъртоносната рана точно върху дясното слепоочие. Измъченото му от силното страдание тяло беше измито и намазано с благовонни масла от чевръстите прислужнички, които сега непрекъснато овлажняваха с мокра кърпичка устата му, напукана от високата температура.

— Касторе… — прошепна развълнувано Аврелий и коленичи пред възглавницата на умиращия си слуга, едва удържайки сълзите си. Но докато се приближаваше, за да чуе последните думи на своя умиращ приятел, видя с периферното си зрение хищната ръка на гърка, потънала сред гърдите на една от прислужничките.

Сенаторът сбърчи вежди, изпълнен с подозрение:

— Богове от небето, ама тук всичко гори! — извика след това, с колкото му глас държи! Прислужничките, крещейки, изтичаха навън и след всеобщото бягство видя как умиращият скочи с гъвкав подскок от леглото.

— Чудо на добрите богове, ти оживя! — възкликна Аврелий, изпепелявайки с поглед Кастор. — А сега, с оглед на това, че божественият Хермес, защитникът на измамниците, чудодейно те изцери, освободи незабавно свитата от болногледачки и ми направи рапорт.

Александриецът, като лукав мошеник, веднага разбираше кога не е удачно да се инати:

— Ах, тези твои фалшиви пари, които трябваше да успеят да преметнат всекиго! — заоплаква се междувременно, като се отказа да разиграва сценки. — Погледни ме на какво приличам по вина на твоите безумни заповеди! Моят много чист профил завинаги е обезобразен, финият ми елински дух е съкрушен от унижението, а тялото ми на атлет е смазано от бой!

— Ама ти имаш само една малка драскотина… — опита се да омаловажи Аврелий, който в края на краищата се чувстваше малко отговорен. — Хайде, нека пийнем по нещо заедно и тъкмо ще ми разкажеш.

— Ще ми трябват години, за да се съвзема… — изпухтя Кастор, но покъртителният му протест угасна пред виночерпеца, който набързо след знака на патриция беше влязъл с два бокала и медния черпак.

— Това наистина е добър черпак! — похвали го освободеният роб и за да изрази още по-добре одобрението си, отгреба с него от топлото вино и го изля направо в гърлото си. — И така, аз платих, каквато цена е определена за депозита, и Николао, сарафът на Корвин, ми върна пакета, без да продума. Разбрах по начина, по който се беше вторачил в мен, че нещо не е наред, защото ми изглеждаше като бухал след дълги нощи, прекарани в пост, втренчен в някоя парализирана мишка… — изпи още един черпак. — Всъщност, докато сграбчвах с цялата си бързина плячката, го видях как дава знак на двама типове не за препоръчване, които се шляеха наблизо.

Черпакът удари на празно в кратера и Аврелий кимна на pocillatore бързо да донесе още вино, преди още желанието за разказване на гърка да е пресекнало.

— Накратко, плюх си на петите, изминах цялата улица в тичане и свърнах към пазарния площад с двамата, които продължаваха след мен като кучета, надушили заек — почна и втория кратер Кастор. — Озовах се пред една врата и бърз като порче, се шмугнах през нея. Двамата минаха, без да ме видят, и аз си отдъхнах облекчено… Ох, искаш ли малко и ти? — попита го великодушно, виждайки едва сега празната чаша на господаря си. — Ех, domine, няма да повярваш, но в стаята, в която се скрих, имаше едно много красиво голо момиче, което в този момент сякаш беше излязло от утробата на майка си. Девойчето ме погледна и се разкрещя от ужас, а аз се опитах да я успокоя…

Аврелий бавно отпи от бокала с вино, отпуснат му от слугата, питайки се кога все пак свирепите наемни убийци са го настигнали.

— Тя веднага разбра с кого си има работа и промени държанието си. Оставаше малко, за да сключим примирие, когато се появи един щурак със слонско телосложение и с метла в ръката…

— Съпругът, ето го и обяснението за синината ти — намеси се Аврелий, хилейки се. — Сега обаче сме сигурни, че nummulari на Корвин имат лошия навик да си пъхат гагата в запечатаните депозити. Това вече само по себе си представлява тежко престъпление, защото законът постановява, че банкерът трябва не само да ти върне сумата quando voles et ubi voles, във всеки един момент, на всяко едно място, но трябва и да ти възстанови точно същите монети, които си му поверил, а не само същата сума пари.

— По каква причина? — попита го учудено Кастор.

— Просто е — заобяснява патрицият. — Едно е да дадеш на някоя банка пари, за да ги инвестира, тогава се касае за незапечатан депозит, върху който nummularius е длъжен да ти плати голяма лихва, но съвсем друго е обаче да повериш определена сума само за съхранение или като гаранция по договор. В този случай клиентът плаща на банката в замяна на услугата, която му извършва. Често обаче тези депозити остават пасивни с месеци, а понякога и с години…

— А горкият банкер е принуден да ти пази съкровището добре заключено в каса, когато обаче има начин да го използва… Обзалагам се, че Корвин, който не понася много разхищенията, пуска незабавно в обращение всичките пари заедно с тези запечатаните!

— Точно. Следователно, за да се уверим, следващия път трябва да използваме истински монети.

— Следващия път? Да не си мислиш, че ще се върна там, domine? Тези ме разпознаха и дори и да ме натъкмиш като Зевс от Олимп с мълнията в ръка, не биха се хванали повече на въдицата!

— Вярно е, ще ми е нужен някой друг — разсъди патрицият, замислен. — Някой доверен и честен мъж, който да изпълни ролята на подставено лице, без да се поддава на лесни изкушения…

— И за да е по-убедителен, да не знае нищо за истинските ти цели… Злият късмет показва обаче, че подобна перла не съществува — завърши Кастор.

— А всъщност — да, той е точно под този покрив! — потвърди тържествуващо Аврелий. И извика Парис на висок глас.