Данила Комастри Монтанари
Остави на мира умрелия (21)

Глава XIX
Единайсетият ден преди Календите на декември

Ако наистина Николао не беше автор на третото писмо, тогава оставаха все по-малко възможности: Корвин никога не е познавал младия Елий, но го е препоръчал в училището на Ариан само за да удовлетвори един свой клиент. Октавий от своя страна по времето на скандала все още е бил в Брутиум. Следователно оставаха само Камила, Иринея и Панеций.

Аврелий реши да започне с ефесеца, който като учител на Елий познаваше почерка му; посещаваше редовно ориенталски ритуали; беше говорил с Луцила малко преди тя да умре и за това, което си бяха казали, се знаеше само неговата версия; освен това, след като дълго беше останал сам в къщата на Ариан, е имал всички възможности да отрови виното. Само че мотивът да го направи не беше достатъчно убедителен, тъй като беше трудно да се повярва, че човек с голяма интелигентност, какъвто, изглежда, беше Панеций, щеше да си наруши спокойствието, като започне да убива само за да даде изблик на някаква стара омраза към някакво момиченце, което го беше взело на подбив, и към един стар учител, готов да даде мястото му на новия си фаворит.

Освен ако… Ариан е бил достатъчно известна особа и смъртта му не е била предназначена, за да предизвика огромно любопитство. Без съмнение историята с отровата рано или късно щеше да излезе наяве, но на един обикновен служител, може би някой нощен стражар, щеше ли изобщо да му хрумне освен чашата да даде за изследване и тапата на делвата? Аврелий заключи, че това е невъзможно, защото той щеше да се задоволи само с ареста на първия заподозрян, в случая Октавий, младия наследник, с когото слугите бяха чули жертвата да се кара точно по време на вечерята. А Панеций, след като веднъж с брилянтен процес за отцеубийство бъдеше отстранен онзи подъл Октавий, който му беше отнел чувствата на Луцила и на ретора, щеше лесно да възвърне мястото си, което считаше, че му се полага по право!

За това си мислеше Аврелий, отправяйки се извън Порта Колина към къщата на ефесеца, разположена недалече от Виа Салария, в частта на Рим, която все още изглеждаше като открито поле. Една кална уличка водеше към комплекс от непретенциозни сгради, такива, които от доста време вече не се строяха в центъра, където заради непоносимите цени на парцелите само супербогатите можеха да си позволят да живеят в самостоятелни domus.

От улицата се виждаше крепостната стена, издигната от Сервий Тулий, последния суверен, който квиритите бяха приели с лекота, преди завинаги да изгонят царете и да се превърне в ненавистно за тях дори името им. Оттатък здравото укрепление се простираха необятните Градини на Салустий, собственост на императорското семейство, които достигаха чак до хълма Пинций, поглъщайки година след година нови вили и градини. Ароматът на гората достигаше чак дотам, до Виа Салария, където задръстването от двуколки и каруци, натоварени със стока, напомняше на пътника, че зад монументалната врата изникваше най-голямата метрополия в познатия свят: това вавилонско стълпотворение, объркано, хаотично, което жителите му никога не наричаха Рим, а просто Urbe, Превъзходния град, докато всичко останало по земното кълбо не беше нищо друго, освен провинция, покрайнина, предградие…

И така, Панеций, за да избегне пулсиращите от работа площади, беше избрал да живее в онзи измислен пасторален сценарий, който скоро щеше да бъде разкъсан от неудържимото застрояване. За да живее и размишлява там далече, но не задълго, от хората и от шума, очевидно ефесецът беше приел всяка сутрин да се нагърбва с неудобното пътуване до Театъра на Марцел, недалече от Форума.

Аврелий спря носилката на Порта Колина и тръгна пеша по уличката, сенчеста заради гъстия жив плет от лаврови храсти от двете й страни. Малко след това се спря, за да разгледа отвън скромното местообиталище на Панеций, което се състоеше от малък атриум, три или четири стаички, таблинум, може би и неудобна трапезария, и със сигурност отзад имаше двор за домакинските задължения на слугите. Панеций, изглежда, имаше малко от тях, а тези, които притежаваше, със сигурност бяха използвани за по-нищожни задачи от тази, да придружават господаря си напред-назад. В действителност от задния двор на къщичката долитаха специфичните шумове на прислужниците, погълнати с варенето на прането в големия казан и биенето му с бухалките в пепелта, за да го избелят.

Близо до вратата Аврелий нерешително се спря, като се поколеба дали да влезе, или не. Какво трябваше да каже на Панеций, за да го подтикне да се издаде? Някакво си заплашително писмо не му се струваше кой знае какво доказателство, за да сгащи жестокия убиец…

Докато чакаше неуверено, в един момент вратата се отвори и през нея излезе елегантно облечена жена, с лице, напълно покрито от плътен воал с цвят като този на аметиста, и въпреки че тя беше неразпознаваема, Аврелий съзря нещо познато в начина, по който пристъпваше, и в дискретната й и бегла грациозност, на която вече се беше удивлявал.

„Камила? Възможно ли е да е тя?“ — запита се загрижено сенаторът и пъргаво се прикри зад някакъв шубрак. Хвърли един поглед към слънцето и разбра, че все още е твърде рано. Какво ли правеше младата жена в къщата на граматика в този сутрешен час? Със сигурност беше прекарала там нощта… В този момент тя се приближаваше точно към храста.

Патрицият чу бързите й стъпки и скърцането на сандалите й по камъните. Протегна шия, надявайки се да зърне нещо, но клонките на вечнозеленото растение му пречеха на видимостта. Изчака за миг, без да посмее да напусне скривалището си, от страх да не бъде открит, а когато наистина успя да хвърли едно око, на улицата вече нямаше никого другиго освен някое и друго момиченце, което се връщаше от градината с панер зеленчуци. Затова се наложи да изчака мистериозната жена да стигне до главната улица, с надеждата, че по-късно ще я разпознае сред тълпата.

След като излезе на открито, на практика Аврелий видя, че забулената фигура вече беше на кръстопътя, и решен, че не трябва да я изпусне да избяга, се затича, кълнейки Кастор, че го е накарал да си обуе неудобните сенаторски калцеи вместо чифт удобни отворени обувки.

Малко след това, тичайки, излезе на улица „Салария“ и под напора на инерцията се сблъска с всичка сила в двойка старци, облечени в тоги, които го обсипаха с ругатни. Глух пред протестите им, внезапно се озова на главната улица. С раздрана туника и лице, по което се стичаха капки пот, се вторачи тревожно в пътниците от двуколките и лесноподвижните redae, които по-екстравагантните матрони караха лично. Уви, нямаше никого, който дори и по някаква далечна прилика да наподобява забулената фигура.

Патрицият изведнъж осъзна, че да държи под око колесниците, е чиста загуба на време, защото забраната за движение в столицата не позволяваше на нито едно превозно средство, теглено от животни, да продължи от другата страна на градската врата, и за да се върне в центъра, загадъчната матрона трябваше да се възползва от някоя носилка. Аврелий бързо отмести погледа си към другата страна на улицата, към група затворени портшези, сред чиито прътове дремеха носачите им в очакване на клиенти, а плащ в аметистов цвят лесно щеше да бъде различен сред кафеникавите им туники…

Точно там, до тях, на една разнебитена сергия се предлагаше варена бакла и лупина, една шепа за половин ас. Аврелий си купи едно пликче и се притаи, за да изчака своята плячка. Не се наложи да дебне дълго, защото видя сред мержелеенето на цветната тъкан как една бяла ръка направи знак и двамата роби се изправиха на крака, докато виолетовата фигура вече се качваше на паланкина. Тласък и вратата се затвори.

Сенаторът тъкмо се готвеше да изругае по адрес на всички безсмъртни на небето, в морето и в Тартар, когато изведнъж от прозорчето се подадоха крайчето на воала и очертанието на някакво лице. Патрицият изпусна пликчето с лупина на земята, докато стоеше със зяпнала уста да съзерцава сред гънките на аметистовата мантия познатия профил на Юния Иринея.

Когато носилката се отдалечи, Аврелий, в чиято глава бъкаха хиляди въпроси, пресече бързешком алеята, която водеше към къщата на Панеций.

Беше абсурдно дори да си помисли, че Иринея е негова любовница. Какво би могла да намери в този скромен учител от провинцията една прочута жена учен, приятелка на принцепси и властимащи? Освен старата им и тайна слабост към Луцила нямаше нищо друго общо между тях, тъй като тя беше директна и дръзка чак до безочие, а той въздържан и затворен, способен да таи в себе си дългогодишна злоба, стари разочарования, истински или въображаеми обиди. Само някаква позорна вина, някаква много голяма тежест, която не можеха да изтърпят сами, дори престъпление можеше да ги свързва.

Аврелий почука на вратата на ефесеца, без да знае добре какво иска да му каже. Смяташе, че срещайки се лице в лице с него, ще прочете в чертите му нямо съгласие, знак за страстите, които го измъчваха отдавна и може би го бяха подтикнали да извърши убийство.

Панеций изглеждаше удивен, че го вижда. Въпреки това го прие любезно, като го настани да седне на масата в таблинума, която все още беше отрупана с восъчните таблички с гъсто изписани сметки по тях. Аврелий погледна с любопитство гръцките букви и геометричните фигури, издълбани в pugillares. Следователно интересът към науката беше този, който приобщаваше Юния Иринея и ефесеца… Откриването на някакво приемливо обяснение за присъствието й при него го развесели. Освен че твърде много я уважаваше, патрицият без съмнение беше очарован от нея и само необяснимото му и ирационално увлечение по Камила му беше попречило да лелее сериозни намерения към тази дама.

Междувременно Панеций повика един слуга да освободи масата и да донесе хляб и сол като символ на гостоприемството, заедно с кошница сухи плодове и два бокала греяно вино. В тази почтена и скромна обстановка ефесецът, облечен в обикновена туника, изглежда, се чувстваше по-удобно, отколкото когато се появяваше вдървен от безупречната си елегантност пред публика.

— За мен е чест да бъда твой гост, Панеций, но съм дошъл в ролята на магистрат, за да те разпитам — изясни му веднага Аврелий, очаквайки да чуе от него предложение за незабавно сътрудничество.

Реакцията на освободения роб обаче беше дръпната и неочаквана:

— Сенаторе, в такъв случай би трябвало да ти кажа, че нямам нищо за криене, но няма да го направя. Много са нещата от моя живот, които желая да съхраня само за себе си, а ти вече ми демонстрира голямата си опитност да изтръгваш признания от мен.

„Така няма да се измъкнеш — помисли си Аврелий. — Съгласен съм, че трябва да се уважава правото на личен живот, но аз имам две неразкрити убийства.“

— Спомняш ли си делото, което семейството на Елий заведе срещу Ариан преди девет години? — продължи обаче твърдо.

— Да — отговори му лаконично ефесецът.

— Ти си познавал момчето и си свидетелствал срещу него. Правилно ли казвам?

— Да — повтори с неясен глас, а сенаторът го изчака да продължи напред.

Панеций, изглежда, нямаше никакво намерение да продължи и нетърпеливият Аврелий трябваше да прибегне до целия си автоконтрол, за да си попречи да не го залее с порой от въпроси. Остана мълчалив, за да го изчака.

— Дадох фалшиви показания — отстъпи най-накрая освободеният роб. — И бях готов да направя и нещо по-лошо само за да угодя на Ариан, с надеждата, че ще ми е признателен.

— Впоследствие обаче си открил, че на ретора не му е пукало за теб и за твоята преданост. Заради него си стигнал дотам, че да извършиш неправда, но за това нещо си бил възнаграден с деспотизъм. Отговорният за това е бил винаги и само един човек, Ариан, който наравно с дъщеря си те е разочаровал, използвал и се е подиграл с теб…

— Както искаш, така го мисли — разпери ръце Панеций.

— Разгледай добре тези писма — заповяда му тогава патрицият, подавайки му трите папируса.

Освободеният роб взе в ръцете си листовете и докато ги четеше, лицето му се озари в усмивка от жестоко задоволство:

— Най-накрая някой му е платил на дъртака! — възкликна удовлетворено. — И кой знае колко се е измъчвал, преди да умре!

— Знам кой е авторът на първите две писма, Панеций. Третото обаче, това, което е намерено преди, а не след убийството, може да го е писал само убиецът. А кой друг освен теб е познавал почерка на онова момче?

— Преди всичко самото то, след това реторът, всичките негови съученици и дори Луцила, защото тя беше в течение на тази история, въпреки че се стараеше да го отрича…

— Това ти ми го загатна в библиотеката. Припомни ми го отново.

— Сутринта преди нейната смърт, когато си говорихме, тя се направи, че не знае нищо за връзката на Октавий с баща й, и щеше да ми избоде очите, когато й припомних какво е имало между нас. Казах й, че не е нужно да отрича очевидното, тоест да защитава парадокса на Зенон, че костенурката е тази, която ще победи в състезанието, а не Ахил. Тя ме погледна слисано, сякаш не ме разбра, и след това затвори вратата под носа ми.

— Ти си последният, който я е видял жива — опита се да го обърка Аврелий.

— Лъжеш се. След като се е разделила с мен, е говорила с годеника си, без да се смята, че са я видели един час по-късно в банята както сестра й, така и една слугиня.

— Някаква оплаквачка твърди обаче, че момичето е умряло доста преди този момент. А ти си слаб и в гръб, покрит с чаршаф, би могло да те помислят за жена както Камила, така и робинята, докато Октавий е твърде мускулест, за да може да изиграе тази женска роля. Освен това със сигурност си знаел къде държи делвите Ариан.

— Ако аз съм имал възможността да отровя виното, същото може да се каже и за нашия млад граматик — уточни ефесецът със зле прикрита омраза.

— Така е, но с всичките възможности, които са му се отваряли, точно когато са били сами вкъщи ли е щял да го направи? Вкараната през тапата отрова, изглежда, сочи някого, който се е надявал да отсрочи убийството, да обър…

— Не съм аз този, когото търсиш, сенаторе, затова не виждам смисъл да продължаваме този разговор — прекъсна го Панеций, изправяйки се на крака. — А сега ме чуй добре, това е последният път, когато се съгласявам да имам нещо общо с теб. Ако искаш, обвини ме в убийство, но не идвай повече да ми досаждаш. Позволи си да се ровиш в живота ми като във все още незараснала рана, възползва се от моята мекушавост, накара ме да се срамувам от себе си, но тъй като това не те задоволи, сега направо се опитваш да ми припишеш и престъплението!

Несигурен, патрицият го погледна. Ефесецът изглеждаше кротък мъж, но точно най-благодушните са тези, които, веднъж стигнали до края на поносимостта си, извършваха необмислените и непоправими действия…

— Между впрочем, преди ти да излезеш през тази врата — продължи Панеций, говорейки на пресекулки, почти истерично, — искам да знаеш едно нещо, че не ми харесваш, Аврелий, дори и съвсем малко не ми харесваш. Твоята арогантност, твоето натрапничество, твоята високомерна сигурност, подлият начин, по който си играеш със слабостите на другите, са повече от това, което мога да понеса!

Аврелий преглътна тази атака, без дори дума да каже, макар че я считаше за незаслужена. Не си представяше обаче, че Панеций му е ядосан чак до такава степен, нито пък си беше дал сметка, че се е държал толкова зле с него. Въпреки това, колкото повече крещеше Панеций, толкова повече патрицият усещаше как го обзема хладна ярост.

— Бързо се вразуми, освободени ми робе Панеций — каза му тогава студено. — Говориш с един римски сенатор.

Пред безапелационния авторитет на патриция мъжът, чието възмущение беше изживяло няколко горди мига, изведнъж се върна във всекидневното си амплоа и ужасяващо си даде сметка, че е нагрубил магистрата, който го разпитваше. Гневът му напълно го изостави, за да направи място на някакво объркано униние:

— Ти си всичко, което си искал да бъдеш — промърмори той. — Имал си Иринея, ще имаш и Луцила…

Тогава Аврелий прозря довода за тази сляпа злопаметност на мъжа, който отново и за пореден път се беше влюбил безнадеждно.

— Не ме опропастявай, Аврелий. Наистина не ги мислех тези неща — помоли го смирено.

— Защо ги отричаш, Панеций? Много от тях са верни — отговори му рязко сенаторът. — Все пак ти ми предложи хляба на гостоприемството и ще забравя това, което ми каза. А ако наистина си невинен, няма нищо, заради което да се притесняваш. В противен случай бъди внимателен, защото едно писмо не е достатъчно, за да те обвиня в убийство, но скоро ще намеря и други доказателства — съобщи му го, тръгвайки си, докато освободеният роб се свличаше на масата в таблинума.