Данила Комастри Монтанари
Остави на мира умрелия (5)

Глава III
Третият ден преди Календите на ноември

— Реа Кибела, Великата майка Земя? — попита го Кастор с колеблив глас.

— Да, античният храм върху Палатин, онзи, който римляните са построили, за да се подчинят на едно от предсказанията на сибилата.

— Няма да отида там! — заяви освободеният роб.

Патрицият изпухтя, защото това беше обичайната история на Кастор, с която имаше намерение да повиши възнаграждението си.

— Защо не? Параклисът е отворен за всички и наброява много вярващи сред най-ниските слоеве на населението, но един път в годината там се провеждат празниците мегалезии, на които присъстват и матрони от най-добрите семейства.

Гъркът се двоумеше.

— Кажи ми, да не би да се страхуваш от онези свещеници, наречени gallael. Знам, че някои от тях имат навика спонтанно да се лишават от мъжките си атрибути, за да имитират Атис, и точно затова в Рим службите се извършват само от свещеници чужденци. Освен това този култ съществува от времето на пуническите войни и досега на никой вярващ нищо не му се е случило. Много от римските граждани се подлагат на всички ритуали по инициацията освен на кастрация, която е забранена със закон! А и неотдавна император Клавдий потвърди официално култа, вкарвайки тържествата за Атис в календара, следователно нямаш извинение, което да натежи. Подготви се. Ще ти дам две сестерции.

— Не — отговори решително слугата.

— Шест! — увеличи залога патрицият, сигурен, че алчният секретар няма да устои на твърде щедрата му оферта.

Лакомият грък мигновено преобразува възнаграждението в бокали с вино: двайсет чаши с долнопробна напитка или пет с отлично и дълбоко отлежало Фалерно.

Междувременно господарят му, за да го подтикне по най-подлия начин към изкушението, пресуши чаша със Сетино.

— Няма да отида — повтори твърдо Кастор, но с изкривено от мъка лице заради безмерния си отказ. — С Великата богиня шега не бива!

Аврелий наостри уши, защото това не беше обичайният му начин за отказване, с който слугата успяваше да увеличи заплащането си…

— Касторе, ти повече от мен не вярваш в боговете. Винаги заедно сме се смели на това!

Освободеният роб навъсено го измери от главата до петите.

— Да, вярно е, защото боговете от Олимп, ако изобщо ги има, са само шегобийци, които прекарват времето си да се карат, да се наливат с нектар и да забременяват простосмъртните жени. Великата майка обаче… Почитана е от хилядолетия, чак до края на света. Изобразяват я върху каруца, теглена от лъвове или яхнала бик, или като недодялана женска фигура с големи гърди и огромен корем. В Индия е с много ръце и има корона от черепи, а в Троада е Диана с хилядите бозки. Наричат я Астарта, Кибела, Изида, Хатор, Афродита, Кали, Дурга, но винаги е тя, Великата богиня… Началото на всичко!

Аврелий остана вцепенен, тъй като имаше нещо, от което скептичният грък се страхуваше или направо почиташе!

— Изумяваш ме, Касторе, не те мислех за толкова малодушен!

— Ооо, ама не е, защото вярвам във всичките тези врели-некипели, domine — отрече освободеният роб. — Но днес не се чувствам във форма, а и знаеш ли, казват, че богинята поразява онези, които я обиждат точно в тяхната мъжествена квинтесенция, и аз какво ще правя тогава с малкото бокали с вино, ако случайно…

— Глупав бъзльо! — не се въздържа Аврелий. — Да плюеш върху щедрия бакшиш заради страха от някакво мрачно ориенталско божество! Не се притеснявай, аз ще отида в този храм! — и избягвайки нарочно разтревожения поглед на Кастор, изкомандва набързо носачите.

— Гледай ти, как е възможно в началото на девети век от основаването на Рим да се чуват такива неща… да не би все още да се намираме в пълен елинистичен упадък! — мърмореше патрицият, докато нубийците потегляха.

Паланкинът слезе по Викус Патрициус и пробивайки си път из централните улички, достигна доста бързо склоновете на Палатин. Аврелий разпусна носачите и се заизкачва по хълма, като се смеси с тълпата от чиновници, които отиваха към двореца. Храмът, разрушаван и възстановяван цели два пъти, се издигаше недалече от императорската резиденция, в края на стръмни стълби от бял мрамор, където се извисяваше барелефът на матроната Клавдия Квинта, която в античните времена е била възнаградена от богинята с едно чудо. Божественият Август лично е ръководил последната му реставрация, плащайки от собствения си джоб новите капители и колоните от магмена скала на фасадата. Колонадата навсякъде около него обаче липсваше, а naos, свещената килия, изглеждаше като голям празен куб.

Вратата беше отворена и Аврелий влезе. Вътре нямаше нито една фреска, нито една статуя, освен сакралния и много древен симулакрум. Група вярващи, паднали на колене в молитвени пози, припяваха монотонните си кратки молитви, чийто ритъм се поддържаше от дайрето на монах с фригийска дреха. По-далече, до олтара, други свещеници, загърнати с дълги женствени облекла, биеха неспирно тимпаните, а от мангалите, в които вярващите хвърляха даренията си от тамян, се издигаше гъст и сладникав дим.

Аврелий усети, че му се завива свят, и започна да си припомня за протяжните шествия, пеещи псалми и кръвопролитните церемонии, в които gallae се лишаваха без никакво съжаление от мъжествеността си, опиянени от дългите изнурителни пости и дрогите, способни да унищожат всеки разсъдък. Денят на кръвта, така наричаха адептите пролетното равноденствие, в който се самобичуваха до припадък, и изпаднали в екстаз, се деряха с режещи отломки, разпръсквайки червения сок на живота върху олтара на богинята, молейки за възкресение след смъртта…

„Луди!“ — помисли си отвратен патрицият и точно в този момент му се стори, че вижда как стените на храма изведнъж изчезват и се превръщат в извитите стволове на дърветата в някаква дълбока гора.

— Горите на фригийската богиня, в които ехти гласът на дайретата, където кънтят тимпаните, където флейтистът свири в извитата цев и менадите, увенчани с бръшлян, тръскат енергично глави… — чу Аврелий и с удивление разпозна собствения си глас да цитира стиховете на Катул в памет на саможертвата на Атис, младия пастир, който, поразен от криза на лудост, след като изневерил на богинята, се кастрирал под един свещен бор, постигайки с това да остане завинаги верен на божествената си любовница. Оттогава свещениците, отдадени на неговите мистерии, следваха примера му и честваха мистичния си съюз с Майката, върху чиято глава се мъдри корона, изобразяваща крепостна стена, погребвайки покосения си от парче кремък член в дълбините на земята, за да я оплодят.

„Каква богиня е тази, която иска от своите последователи да се осакатяват по най-ужасяващия начин, предлагайки й в жертва целостта на телата си и надеждата си за бъдещо потомство?“ — питаше се Аврелий, но междувременно френетичните ритми и опияняващите изпарения го караха да оглупее още повече, притъпявайки волята му.

— Не! — реагира сенаторът, като се стресна и с неистово усилие изгони от мисълта си надвисналите над него клони от дърветата, които виждаше, страшния и величествен мрак на леса, омагьосващата и летална музика, също като песента на сирените… Отвори очи и си наложи да се върне в реалността: в тъмнината прозираше олтарът, върху който проливаха кръвта на жертвите, а зад него сребристият симулакрум от черен камък, същият, който римляните бяха докарали от Ориента преди повече от двеста години, и се говореше, че е паднал от небето.

„Това ли е всичко? — помисли си той, приближавайки се. — Нищо друго, освен един камък!“

В този момент посветените се спираха пред него и алчно го докосваха, милвайки го. Една жена обви кафеникавата скала с ръцете си и с наведено лице започна да крещи с пълни гърди своите пискливи молби, за да призове не сияйното небе, а черната, тайнствена, плодородна земя.

— Да, богинята е господарка на живота, сенаторе, но и на смъртта! — каза един глас зад гърба му. — Богинята майка едновременно е ужасна и милосърдна, жестока и милостива. Така и трябва да е, защото няма живот без смъртта.

Аврелий се вторачи в полумрака и едва разпозна в богомолеца с облекло на просител и петасус на главата освободения роб Панеций. Какво ли общо имаше този фанатик със студения и елегантен учен, с който патрицият се беше запознал при Ариан?

— Тежко му на онзи, който предаде Кибела! Луцила е мъртва в калта, с очи и уста, погребани в нея… — произнасяше псалми освободеният роб. — Умри и ще живееш вечно: Майката убива и съживява!

— Какво говориш? — извика Аврелий, сграбчвайки го за едната ръка. — Какво знаеш за Луцила?

— Въпроси, въпроси… трябва да се вярва, без да се вижда! Ако идваш като посветен, не се страхувай да се спреш при черния камък и да го докоснеш, защото е древен и свещен, съществувал е още преди да съществува светът. Знай обаче, че Великата богиня не е там в онзи празен симулакрум, защото тя е навсякъде! — и покривайки лицето си с пеша на наметалото, от устата на мъжа излезе някакъв звук, който наподобяваше продължително ридание, а после отиде и се просна на земята пред олтара.

Аврелий погледна решително скалния отломък с намерението да се приближи към него. Направи една крачка и мимо волята си трябваше да се спре, като че ли бе побутнат от някаква невидима сила, която не идваше отвън, а беше вътре в него. Но това не беше мъдрият и разумен страх, който обзема прозорливия човек пред вражеския меч, а сляпата паника, която се развихря пред лицето на неизвестността.

С очи, вторачени в черния симулакрум, патрицият тръгна назад, пипнешком, добирайки се до прага, който разделяше мракобесната тъмнина на килията от слънчевата вселена на разума.

Отвън беше Рим, могъщ и необятен, ведър и лъчезарен. А за Рим камъкът си оставаше само един камък.

 

 

На връщане от храма Кастор се спря, за да разгледа Аврелий, като че ли искаше да се убеди, че все още е цял. След това, успокоен, му върна с разкаяно изражение един свитък, чийто червен восък все още стоеше непокътнат.

— Какво ще рече това, че не си успял да й го занесеш ли? — попита го начумерено Аврелий, вземайки от ръцете на освободения роб изпратеното от него съобщение за Камила.

— Портиерът ме осведоми, че цялата поща се чете от господаря, и с оглед на това, че ти молиш съпругата му за галантна среща, не ми се стори удачно да настоявам.

— Значи този грозник Корвин държи горката Камила под строг контрол.

— Ех, не точно, domine. Заповедта е издадена от самата нея.

— Как е възможно? — усъмни се Аврелий, недотам убеден. — Никоя жена със здрав разум не би се вкарала в затвор по собствено желание.

— Може би наистина е една безукорна матрона. Все пак не бива да падаш духом, в миналото не взе ли връх дори над добродетелността на девствената весталка? — престори се, че го окуражава гъркът, но твърде добре се подразбираше, че той максимално се наслаждаваше на падението на господаря си, който най-накрая получаваше някакъв удар.

— Ами с оглед на това, че в храма на Кибела трябваше да отида сам, сега ти ще ми помогнеш за банките — съобщи му Аврелий, като за момента остави настрана трънливия проблем. — Имам предвид да си напъхаш носа в мошеничествата на Корвин, тук имам списък с неговите tabernae argentariae. Ще ги накараш да те помислят за търговец, който има незабавна нужда от пари в брой.

— За какво е нужно, domine? Знаем вече, че лихвите му са на кожодер.

— Имаш право. Престори се тогава на провинциалист, дошъл на посещение, който е нетърпелив да им даде да му съхраняват определена сума, за да не му я откраднат злонамерените типове от Рим.

— Да не искаш да им оставя в ръцете истински пари! — възмути се Кастор. — Ще направи така, че да изчезнат като ланския сняг!

— Ще бъдат фалшиви — успокои го патрицият.

— Е, браво, така рискувам да се озова в Мамертинския затвор! — запротестира освободеният роб.

— Само ако смениш парите, но ако просто оставиш един запечатан вързоп на депозит, за да си изясниш дали nummularius на Корвин ще удържи, или няма да удържи на изкушението да го отвори. Тръгне ли ти веднъж славата на лесна мишена за измама, ще преминеш и към по-сложния етап.

— А ако онзи измамник надзирава своите tabernael Познае ли ме, веднага ще разбере, че зад цялата тази работа стоиш ти!

— Ти обаче си много ловък в маскировките, Касторе. Да видим сега, египтянин си бил вече няколко пъти, а също и евреин… Хрумна ми, че ще е добре да се престориш на келт! Мисля си, да, тук имам нещо подходящо за теб… — каза Аврелий, тършувайки в една area. Малко след това патрицият извади от раклата някаква странна бохча.

— Нали не искаш да ги облека? — възрази Кастор в плен на възмущението си.

— Пробвай ги, казват се bracael — отговори му Аврелий.

— На север ги използват през зимата. Аз самият съм имал възможността да ги нося, когато бях на служба в Лутеция.

— Ама как успяват да влязат вътре в тях тези проклети келти? — измърмори Кастор, сгърчвайки се целият, за да се напъха в панталоните. Най-накрая, след многото неуспешни опити, краката му напълно бяха покрити и освободеният роб завърза около кръста си връвта, която играеше ролята на колан.

— Много добре ти стоят! — поздрави го патрицият. — Сега се опитай да скриеш главата си под качулката, иначе левантинската ти прическа веднага ще те издаде.

— Ама ми се вижда задникът, ще изглеждам като някой женчо… — опита се да протестира гъркът. — А пък и боцкат! — добави, като потърка прасеца си.

— Да, така е, bracae са доста неудобни — призна си Аврелий.

— Не се и учудвам, че варварите не познават философията, защото кого ли биха го осенили дълбоки мисли, ако трябва непрекъснато да се чеше — изтълкува вече примирилият се със съдбата си Кастор.

— Имай търпение, след няколко часа ще можеш пак да си облечеш твоята удобна туника — утеши го господарят му.

— По отношение на туниките… Камила притежава около трийсет — от муселин, от вълна и дори от коприна.

— Само това ли е резултатът от твоето разследване, Касторе? Не ме интересува много какво си облича Камила, а за кого го облича. Противя се да повярвам, че поддържа за стария Корвин цялата тази елегантност.

Гъркът покрусено кимна в знак на съгласие:

— Все пак така твърдят нейните прислужнички.

— Не ми се вярва! — настоя твърдоглаво сенаторът.

— Domine, веднъж поне трябва да се примириш, че си останал с пръст в устата — усмихна му се язвително Кастор. — Попитах и Нанион, но не е лесно да се изтръгне нещо от нея, но що се отнася до говоренето, говори, да, дори много, но е разсеяна и се затруднява да се задържи дълго на една и съща тема. Съобщи ми, че тя е била подарена на Луцила още като много малка, а Камила получила Лорид и четирите момиченца израсли заедно.

— Добре! Ето, още една, която може да знае цялата история за близначките. Тази Лорид със сигурност е последвала Камила в къщата на съпруга й. Опитай се да я откриеш.

— Нещо друго, мой владетелю и господарю? — изкряска Кастор. — Може би се боиш, че удоволствието да безделнича ще ме развали? За днес трябва само да се предреша като келт, да пробутам фалшивите пари на един хитър сараф и да намеря някаква робиня, покрила се кой знае къде!

— Хайде, Касторе, за твоята ловкост и това е твърде малко — поласка го патрицият, като започна да подрънква няколко монети.

Гъркът набързо се сбогува с Аврелий, но не и преди да се погрижи портфейлът му значително да олекне. Останал сам, сенаторът отиде и се затвори в малкия си кабинет до библиотеката. Това беше тайното му скривалище, в което, размишлявайки върху страниците на мъдреците, се опитваше да избяга от лудостите на света, когато те започваха да му се струват непоносими. Сега, повече от всякога, имаше нужда от това, защото все още изгаряше в собствения си срам заради падението по време на ритуала за Кибела. Той, епикуреецът, да се остави да бъде смутен от някаква си постановка за будали… Всъщност тези скопени свещеници знаеха как да привличат хората, които лесно се впечатляваха, след като дори образован и прозорлив мъж като Панеций се беше оставил да го поробят… Обеща си, че на сенатор Стаций това повече нямаше да му се случи.

Седна на масата и запали светилника, съзерцавайки бюст-паметника на Епикур, който от ъгъла изглеждаше, сякаш се взира иронично в него, и почувства незабавна нужда да открие отново подредената вселена на разума, способен да доминира над импулсите и страховете. Въпреки това думите на гръцките мъдреци затанцуваха пред очите му, изпразнени от съдържание. Тогава отмести тома по философия и се отправи към библиотеката. Малко след това вече се връщаше, стиснал в ръцете си Поема за Атис.