Данила Комастри Монтанари
Остави на мира умрелия (22)

Глава XX
Десетият ден преди Календите на декември

— Не е лесно да излезеш на глава с тези престъпления, domine. Ако някой бъде убит от удар с кама, веднага наоколо започва да се търси предполагаемият убиец, но калта и виното, които са отровени, действат, когато най-малко очакваш — разсъди Кастор, наливайки си обилна доза пелинов ликьор. — Да повторим накратко: Корвин има алиби за смъртта на Луцила, а Николао, уви, и за двете престъпления, следователно и двамата са извън казуса. Освен това, който и да е, с изключение на Октавий и Корвин, може да е написал писмото, така както, който и да е освен Ириния е имал възможността да стигне до амфората. Остават Камила и Панеций, разбира се, ако известната математичка не е съучастничка на някого. Между другото какво става с нея? От доста време не съм я виждал…

— Говорейки за математика, ми идва наум една любопитна подробност — каза Аврелий, игнорирайки подмятането за Иринея. — Панеций е говорил с Луцила за парадокса на Зенон сутринта преди смъртта й.

— Намекваш за прочутото надбягване между костенурката и бързоногия Ахил? Като се даде определена преднина на костенурката, проблемът, ако добре си спомням, се състои в това, да се определи кога твърде бързият Ахил ще я изпревари.

— Да, но философът Зенон се е опитал математически да докаже, че в надбягването ще победи костенурката, а не Ахил.

— Какво странно има в това, domine? Зенон много добре е знаел как стоят нещата, но тъкмо затова е имал намерение да приведе примера с този парадокс… — заяви Кастор, винаги готов да защити елинската гениалност.

— Странното е, че Луцила, дори и да е учила математика и философия, е реагирала, сякаш изобщо не е чувала за него!

— Отново приказката за размяната на двете близначки? Започвам да се съмнявам, че ти наистина си видял онзи белег! — засмя се секретарят.

— Запънахме се върху смъртта на Ариан заради заплашителните писма — продължи Аврелий, без да обръща внимание на приказките му, — като че ли убийството на Луцила е от второстепенно значение… А ако целта преди всичко е била да се елиминира момичето? Какъв глупак съм аз, че дори не си направих труда да потърся оплаквачката? Бързо, Касторе, повикай носачите, отивам незабавно при нея!

— Междувременно ще се опитам отново да разпитам Нанион… знаеш ли, че се държи много добре с мен? Изобщо не ми се натрапва, дори изглежда, че почти ми бяга…

— Може би си е намерила нов обожател — подхвърли му патрицият, приготвяйки се да излиза.

— Кой ли от тази къща? — хвърли се в размисъл гъркът. — Павел и Хортензий са твърде грозни. Фабел е стар, Постум все още е момченце, бръснарят предпочита младежчета, Самсон е извън къщи, а Плацид не знае как да действа с жените…

Вече беше стигнал до петнайсетия роб, когато Аврелий излезе на улицата и бързо се качи на носилката.

Патрицият накара да спрат портшеза на Виа Апиа, недалече от гробницата на Сципионите. Там, извън Порта Капена, започваше улицата към гробището, която се губеше сред полята, изпъстрена с коломбариите на големите семейства, с възпоменателните плочи и морските борове, сякаш надвесени да пазят урните. Погребалната агенция се намираше недалече, близо до стария храм на Марс.

— С какво мога да ви бъда полезен, domine? — пресрещна го едно дебело и плешиво човече, което перфектно отговаряше на описанието на libitinarius, направено от Помпония. — Тук имаме всичко, за да направим незабравим последния път на скъпия ти покойник. Позволи ми да ти покажа нашите специални катафалки…

Патрицият отвори уста да протестира, но веднага беше заставен да млъкне от усърдния предприемач:

— Може би предпочиташ по-строга носилка-ковчег? В този случай ще почетем починалия с една хубава колесница под формата на колиба или на малък елински храм!

— Търся една определена Филомена… — обясни му Аврелий.

— Нашата най-добра оплаквачка, ненадмината в conclamatio и риданията! Заедно с нея можеш да наемеш и група проливачки на сълзи, способни да развълнуват дори камъните! Имаме и отлични мимове, за да представят пред роднините и приятелите героичните дела на умрелия. Ама, моля, настанявай се! — покани го ниският мъж, посочвайки му стол, заобиколен от погребални урни. — Ще трябва да предвидиш навреме и маските на предците, за да може те да дефилират в процесията. Ах, напомням ти, че приемаме поръчки и за бъдещето, по-добре е да не се доверяваш на наследниците си и да предвидиш всичко навреме!

— В действителност аз се чувствам много добре — отговори Аврелий, щастлив, че не е суеверен.

— Никога не се знае, един внезапен инцидент… — настоя ловкият аферист, а скептичният сенатор се запита дали веднъж, поне веднъж не е редно да произнесе някакво заклинание.

След още много други двусмислия патрицият успя най-накрая да го накара да го заведе при оплаквачката, без обаче предприемачът да престане да се взира в него с надяваща се физиономия, разучавайки върху все още младежкото му лице знаците за едно близко и бързо умиране. Леко засраменият Аврелий все пак реши да се допре за късмет до ръждясалия пирон, който стърчеше от едно погребално ложе. В края на краищата нямаше да е зле да го направи.

Филомена не беше толкова стара, колкото си я представяше. Под тъмния воал, който покриваше челото й, прозираше набразденото й с гъста мрежа от бръчки лице, но все още енергично и озарено от две хитри очички.

— Ех, дъщерята на Ариан ли? Веднага си казах, че има нещо, което не е наред. Да не би да ми се случва за пръв път подобен случай. Точно днес била починала от охтика, обясняваха ми високомерно роднините й, показвайки ми един посинял труп с подвита шия!

— Защо мислиш, че момичето е умряло по-рано, откогато ние смятаме?

— Заради червеникавата подутина, която се виждаше върху седалищните мускули и гърба й, като че ли тялото й дълго е лежало по гръб. Защото, гледай, когато кръвта спре да циркулира, винаги се стича надолу и се застоява, а от това се образуват петна и подувания и се иска малко повече време, за да успеят да се насложат…

— Тия работи ги знаеш по-добре от лекар — зарадва се Аврелий, подавайки й внушителен бакшиш.

— Ех, младежо, не го правя, за да се фукам, но аз винаги съм се занимавала с тела! В предишната си работа се грижех за живи, а сега, когато вече съм стара, не ми остава друго, освен да се занимавам с мъртви — отговори му поласканата Филомена, припомняйки си с носталгична усмивка своя дълъг опит като проститутка. — И с оглед на това, че си щедър, освен че умееш на око да прецениш свестния човек, искам да ти кажа и още нещо. Обикновено си мълча, защото не искам неприятности, но в твоя случай…

Всъщност ще бъда кратка, не ми се ще да те държа на тръни: това момиче, предполагам, е било твоя любовница, не е умряло само по желание на Атропос…

— Какво имаш предвид?

— Под калта очите й бяха кървясали, сякаш нещо й е пречило да диша.

— Значи не е колапс?

— Ама какъв ти колапс, това е типична смърт при задушаване, вярвай ми!

Аврелий изведнъж си представи сцената от банята и вълнената възглавница под снежнобелия чаршаф…

— Много ти благодаря, Филомена! — сбогува се с нея, но оплаквачката кротуваше, усмихвайки се, подобно на гарван, който доверчиво чака още едно парченце от сиренето, което току-що е опитал. Патрицият й подаде веднага още две сестерции, като любезно й каза: — Много е жалко, че не сме се запознали в едни други времена!

Филомена отвърна на усмивката му с широко отворената си беззъба уста, подрънквайки весело монетите.

Аврелий, който вече се отправяше към носилката си, внезапно се обърна, осенен от някакво вдъхновение:

— Случайно да си забелязала дали момичето е имало стар белег на хълбока? — попита я на един дъх.

Оплаквачката поклати глава:

— Може и да е имало, но честно казано, не мога да си спомня.

— Няма значение — поблагодари й патрицият и старата жена остана да го наблюдава, въздишайки, докато той се отдалечаваше към портшеза си.

На връщане по пътя Аврелий се спря в депото за колесници при Македоний. Добрият майстор стоеше наведен над няколко дървени дъски, обграден от децата си и още петима или шестима дрипльовци, които щедро му даваха съвети за табелата, която той рисуваше:

— По-голямо, по-голямо, името трябва да се вижда добре! — викаха му в един глас.

— Виждам, че предприятието ти започва да действа — честити му патрицият.

— Първите подвижни столове вече са в движение — сподели му с ентусиазъм Македоний. — Вчера изкарахме четири сестерции. Ако искаш да направиш едно кръгче, сенаторе, за теб е безплатно!

— Благодаря ти, имам си моя портшез, носачите ми отидоха да пийнат в caurona, но веднага ще се върнат — изшикалкави Аврелий, който твърде малко се доверяваше на тези леки табуретки, неустойчиво прикрепени към дървените прътове.

— Жалко, можеше да се срещнеш със слугинята, която търсеше. Преди малко беше тук… — Сенаторът смаяно навъси чело. — Да, бе, точно онази с червените коси, слугинята на красивата госпожа, която идваше при Селянина.

— Лорид! — възкликна възбудено Аврелий. — Накъде отиде?

— Нататък — каза му Македоний, посочвайки Виа Апиа, която се губеше в полето. — Мисля, че се връщаше към къщи. Живее извън града и помоли един каруцар да я закара…

— Бързо стол! — изкомандва патрицият и без да се колебае, скочи върху една от нестабилните таратайки, докато Атий и Рабирий потегляха.

След малко, кацнал върху олюляващото се превозно средство, Аврелий се мъчеше да пази равновесие, като си задаваше въпроса дали двамата импровизирани носачи не са решили да накарат клиентите си да изпитат емоциите на бурното море. На всяка крачка от силното друсане пиниите танцуваха пред него и дори молитвените статуи покрай пътя изглеждаха заети с нещо като разгулен танц. На няколко мили от града с разбунтуван стомах най-после патрицият съзря една двуколка, която бавно напредваше по ръба на пътя.

— Видя ли едно момиче с червени коси? — попита той каруцаря.

— Как да не съм я видял! — отговори му двуколкаджията, подсвирквайки си. — Дори я качих! Надявах се да я закарам чак до дома й и даже да я придружа вътре в него, но вместо това ме накара да я оставя една миля по-назад…

Аврелий остана смаян: една миля по-назад… ама, разбира се, гробницата на Ариановците! И несигурният му паланкин смени посоката си.

Колумбарият се намираше малко встрани от пътя, в края на пътека, от чиито две страни растяха кипариси. Аврелий тръгна по разкаляната алея с елегантните си сенаторски калцеи, които затъваха в калта, и скоро стигна до една недотам внушителна квадратна кула.

Последната генерация от семейството на Ариановците се беше преместила в Рим и гробницата им приютяваше все още малък брой урни: тези на Калпурния и нейния син, умрял като дете, на Испула и ретора с все още свежи дарения върху тях, и тленните останки на някои предани роби, които почиваха до своите господари за вечни времена. Луцила беше погребана, а не кремирана, значи там наоколо трябваше да има някакъв саркофаг. Патрицият обиколи кулата, без да види нито един, и вече беше на път да възкликне разочаровано, когато забеляза зад един голям храст една каменна area, върху която все още нямаше надгробна плоча. Върху гроба сред пшеничните зърна и полски цветя димеше конус с топъл тамян.

— Познаваше ли я? — попита някой зад него. Зад гърба му се беше появила млада жена с грациозен вид, облечена в къса туника, която подчертаваше скромното й положение. Под качулката на старата й сива мантия се подаваха недобре прибраните от муселиновата панделка няколко яркочервени непокорни къдрици.

— Не много — отговори й колебливо Аврелий. — Ти си Лорид, нали?

— Да, но не казвай на никого, че си ме виждал тук. Господарката ме освободи и ми даде малко пари, преди да се омъжи, с условието да не стъпвам повече в Рим. Ще побеснее, ако разбере, че често идвам в града.

— Как така си донесла дарове на гроба на Луцила? Ти не си била нейна слугиня, а камериерка на Камила…

— Имаше приятелство между нас двете. Разбира се, Луцила нямаше лесен характер, но често беше весела и щедра, повече от сестра си. Точно тя склони Камила да ме освободи, тъй като знаеше, че желаех да се омъжа за Лелий, едно свободно момче, което работеше като чирак в ковачницата, но никога нямаше да мога да му стана съпруга, без преди това да получа свободата си, иначе нашите деца щяха да са роби като мен. Сега аз и Лелий имаме вече три рожби, всичките са здрави и свободни. Цялата тази работа е благодарение на Луцила и аз й го казах в деня, когато я срещнах недалеч оттук.

Значи момичето и прислужницата са си говорили, каквото и да казваше за това Нанион!

— О, божества! — възкликна Лорид, поглеждайки в посока на слънцето, което започваше да залязва. — Трябва да си тръгвам, почти се стъмни и ще бъде трудно да намеря някоя друга каруца, която да ме закара до вкъщи.

— Къде живееш?

— Близо до Бовиле, на няколко мили оттук.

— Не се тревожи за часа, ще наемем един стол от Македоний. Сядай сега до мен и ми разкажи за двете момичета — помоли я любезно патрицият, настанявайки се върху една съборена надгробна плоча.

Лорид се подвоуми за момент. Какво щеше да каже нейният съпруг, ако разбереше, че е сама в компанията на някакъв непознат, далече от погледите на всички? Хм, Лелий беше разумен мъж и със сигурност щеше да се направи, че не му отдава значение, още повече, ако се върнеше и с някоя монета вкъщи, защото здравите деца са винаги гладни, а един ковач чирак не печели много, пък този странен тип имаше вид на успял човек…

Ободрена, жената седна близо до сенатора и започна да му разказва. В общи линии Камила била добра господарка: педантична, може би доста свенлива, но толкова благоразумна, че всички я вземали за пример. Да, разбира се, че е била влюбена в Октавий, и то сериозно, преди да се омъжи за онзи старчок, пълен с пари, защото тя я беше чула да плаче продължително, когато било взето решението за сватбата й с Корвин. Но е ясно, че парите и луксът помагат по-лесно да се забравят увлеченията, и може би Камила вече е забравила първата си любов или може би е искала да е на мястото на сестра си…

— Защото, знаеш ли, най-лошият й недостатък беше точно завистта. Как я вземахме на подбив аз и горката Луцила, имитирайки нейните маниери… присмивахме се на нея, а също и на онзи смешник Панеций.

— Разкажи ми — подстрека я изпълненият с любопитство сенатор.

— Луцила го караше да прави, каквото тя поиска, като му обещаваше, обещаваше и той винаги се хващаше. Тя обаче никога не му… разбираш ли?

— Дори прекалено… — въздъхна Аврелий, като си помисли с чувство за солидарност за горкия Панеций.

— Ясно е, че Луцила тези неща не можеше да ги разкаже на сестра си. Камила не се шегуваше с благоприличието! — обясни му жената на ковача. — Затова Луцила предпочиташе да си споделя с мен.

— А Октавий имаше ли тръпки?

— Не му пукаше много за нас, Луцила му харесваше, но въпреки това, изглежда, като че ли се страхуваше малко от нея. Всъщност прекарваше доста време с господаря и с учителката…

Иринея! Сенаторът се запита дали Октавий не беше предпочел прелестите на очарователната математичка пред тези на двете девойки?

Слънцето започваше да залязва и само върховете на гробниците все още се червенееха под последните му лъчи, докато всичко около полето замръкваше. Беше време да придружи Лорид, за да пристигне у дома си навреме. Аврелий извади от гънките на тогата си своя дълбок портфейл и даде на жената десетина сестерции. Тя ги преброи с разтуптяно сърце. Щяха да стигнат за нови калцеи на Ле-лий, а също и за обувки на децата.

Патрицият понечи да стане.

— Почакай! — задържа го Лорид, хващайки го за пеша на дрехата му.

Свободата беше хубаво нещо, но вече го нямаше господаря, който да купи дърва, за да се топлят през зимата, вълна, за да се изтъкат одеяла, а и брашно. Сега се налагаше тя да прави сметка за всяка пара и да слага настрана спестеното, за да купи инструменти на Лелий, който искаше да започне да работи за себе си. Всички все още я намираха за доста симпатична, дори и след трите деца, и ако на този богат мъж му беше харесала… но се искаше смелост, за да му го каже, а тя не беше свикнала с тези неща и не знаеше откъде да започне.

Нямаше нужда от това. Аврелий го усети от нервния й жест, от смутената й усмивка, и разбра, че не мисли за него, а за Лелий и децата.

— За съжаление сега нямам време, трябва веднага да се върна в града. Ще бъде някой друг път. Въпреки това вземи — каза й патрицият и погали непокорната къдрица на челото й, слагайки в ръката й една златна монета.

Лорид, невярваща, ококори очи, защото един ауреус беше сто сестерции!

— И кажи на съпруга си, че е късметлия — сбогува се с нея Аврелий, усмихвайки се.