Глава XII
В навечерието на Идите през ноември
Храмът на Великата майка беше препълнен с вярващи. Аврелий успя да влезе на церемонията, преструвайки се на посветен, и сега, притиснат от всички страни, се опитваше да си пробие път между богомолците, които се тълпяха, раздавайки си лакти с всичка сила. Навалицата му препречваше гледката към входа, като го принуждаваше от време на време да се повдига на пръсти, за да държи под око адептите, които пристигаха на тълпи. Патрицият си помисли, че мястото, което беше избрал, със сигурност вече не беше подходящо за среща, но така поне Камила нямаше да измисли извинението, че ще бъде компрометирана кристалната й репутация, ако се срещне с него сред целия този народ.
Аврелий беше сигурен, че тя ще дойде. Този път посланието му й беше предадено от личната й камериерка, приятелка на една от прислужничките на Помпония, която се беше престорила, че я е намерила на земята в атриума. Съобщението се състоеше от няколко думи, достатъчни обаче да склонят онзи, който има нечиста съвест: Утре те чакам в храма на Кибела, за да поговорим за една обеца и една стара рана…
Докато изнервен наблюдаваше тълпата от зле облечени робини, кряскащи женици от простолюдието, истерични девойчета и набожни старци, патрицият за миг се побоя, че е сгрешил: може би момичето, след като е прочело, без да разбере, посланието му, го е изхвърлило с жест на нетърпимост, който пази за всеки един досаден ухажор, правещ поредния си опит да се срещне с нея…
— Не — прошепна сенаторът, зървайки Камила на входа, вкаменена като статуя, с тъмен воал, спуснат пред лицето й, за да прикрие елегантната линия на профила й и хармоничната извивка на раменете й. А под булото й, под светлината на факлите, проблясваха златните полумесеци…
— Какво имаш предвид с това съобщение? — попита го сопнато веднага щом Аврелий застана до нея.
— Знаеш го добре, Камила. Или може би трябва да кажа Луцила? — произнесе Аврелий и без да иска, гласът му прозвуча доста безмилостно.
— Ти си луд — промърмори тя и стисна устни.
— Не вярвам. Даже съм готов да се обзаложа, че това елегантно бижу крие нещо… — отвърна й патрицият, докосвайки края на ухото й с леко погалване.
Жената потръпна след допира на пръстите му и се отмести, сякаш те пареха.
— А тук — продължи Аврелий, като притисна съзнателно едната си ръка върху хълбока й. — Тук трябва да има един стар белег…
— Повтарям ти, че си луд — втълпи му го ледено Камила. — Ако си загубил разсъдъка си, опитай се поне да си спомниш, че съм матрона, а не някоя блудница от бордея, и махни ръцете си от мен!
Аврелий беше далече от мисълта да се подчини и се възползва от човешката вълна, която го буташе от всички страни, за да го доближи още повече до нея. Сега тялото на жената беше притиснато до неговото и усещаше върху шията си топлия й дъх и лекия аромат на кожата й, за който не беше сбъркал, че ухаеше на шипка!
Възбуден от пронизващия звук на роговете, отмерения ритъм на кроталите и от внезапния контакт с меката й плът, Аврелий набра смелост.
— Отдръпни се, това е храм, а не бардак — заповяда му студено тя.
— Луд съм по езотеричните ритуали, намирам ги за приятно сладострастни — отговори й патрицият, надявайки се, че ужасяващата Велика майка е твърде заета с молбите на вярващите, за да го чуе. — А доколкото ми е известно, и ти си ги приемала на драго сърце, обожаема Луцила, когато си идвала тук с Панеций…
— Стига вече! Нали не си мислиш, че ще ти позволя да размяташ наляво-надясно тази глупава лъжа? Не съм Луцила, казах ти го вече! — възпротиви се момичето, откопчвайки се.
— Докажи го — предизвика я Аврелий.
— Може би трябва да се разсъблека пред всички квирити на площада, за да може един твърдоглав сенатор да спре да съсипва репутацията ми с тази история? — възкликна възмутено жената.
— Не е необходимо да се стига дотам, достатъчно е да го направиш неофициално, само пред мен — предложи й Аврелий и в същия момент, в който произнасяше тези думи, усети, че главата му се завъртя, обезпокоена от многото противоречиви емоции: арогантността на това безочливо искане, тревогата да научи истината, каквато и да е тя, неизповядания срам, че прибягва до подобно изнудване, и всичко това, смесено с неудържимото желание по нея. И накрая, погребан в глъбините на мисълта му, ужасяващият страх, че може да е убийца. Това съмнение, израсло вътре в него, като отровно растение, приело гигантски размери от обсебващия ритъм на дайретата и от острата миризма на тревите, които изгаряха в свещения мангал.
Отговорът на жената не се забави и прозвуча безизразно сред тътнежа на барабаните:
— Утре вечер направи така, че в къщата ти да няма никого. Ще дойда — обърна му след това гръб и се смеси с анонимната тълпа.
Аврелий я проследи с поглед, омагьосан от начина, по който тя меко и горделиво пристъпваше.
Точно тогава видя полускритото от групичка бременни матрони позеленяло от яд лице на Панеций, взиращ се в светлия правоъгълник, в който жената беше изчезнала.
