Данила Комастри Монтанари
Остави на мира умрелия (23)

Глава XXI
Деветият ден преди Календите на декември

Аврелий седеше на масата в кабинета си и нахвърляше нещо върху pugillares, опитвайки се да си изясни идеята относно цялата тази бъркотия.

Смъртта на Луцила: Октавий, Панеций, Камила… Смъртта на Ариан: Октавий, Панеций, Камила… Трето писмо: Николао, Панеций, Иринея.

Недотам убеден, прочете отново имената върху восъчната табличка. Вече беше ясно, че Корвин не е имал никаква възможност да сложи отрова в делвата, тъй като Николао много добре си спомняше, че Ариан го беше приел в атриума и след разговора им лично го беше изпроводил. Следователно според тази схема Панеций оставаше единственият възможен виновник, освен ако… След няколко мига в размисъл Аврелий взе в ръката си калема и добави в раздел „Трето писмо“: Луцила? След това повика с кънтящ глас Нанион, но прислужницата не се появи.

Леко раздразнен, патрицият си каза, че трябва да успее да установи някаква, дори и привидна, дисциплина в къщата си, защото Кастор нямаше други занимания, освен да го краде; Нефер отказваше да направи каквото и да е друго усилие, освен да му пили ноктите и да му прави разтривки преди сън; Фабел спеше толкова дълбоко в своята караулка, че всеки недобронамерен тип можеше свободно да влезе и да излезе необезпокояван от никого; готвачът Хортензий снабдяваше изобилно приятелите си с изисканите порции, запазени за гостите му; недодяланият Самсон почти го беше убил със зверските си масажи, а Азел, женственият асиро-вавилонски бръснар, му беше смъкнал на няколко места кожата, за да експериментира някаква депилираща кола маска, негова измишльотина. И никой от тези мързеливи слуги, на които беше подсигурил да живеят в лукс и нехайство, не се отнасяше към него с минимум респект, с изключение на Парис, естествено…

— Ето ме, domine! — дотича най-накрая дребната Нанион, в компанията на Парис. — Извини ме за закъснението, но администраторът ми показваше своята колекция от молитвени статуетки.

— Молитвени статуетки, а? — изпухтя опърничаво сенаторът, отлагайки за по-късно конското. След това, призовавайки цялото си търпение, на практика оскъдно, се насили да формулира един кратък и лесноразбираем въпрос:

— Когато си видяла Лорид на Виа Апиа, твоята господарка с теб ли беше?

— Дааа! — изчурулика прислужничката.

— Говори ли с нея?

— Неее!

Смаян, Аврелий се почеса по главата.

— Може би за момент си се разсеяла…

— Неее! — настоя бъбривата робиня.

— Не се страхувай от господаря, малката ми, кажи му истината — подтикна я грижовно Парис.

— Ама аз вече му я казах! — изхленчи слугинята и по никакъв начин не можеше да я накара да промени версията си.

Значи Лорид е имала предвид първия път, когато Луцила е била при Селянина, и всъщност тогава Македоний ги е видял заедно…

— Твоята господарка разказвала ли ти е дали се е виждала с Лорид, докато е ходила да си поръчва египетските амулети?

След като погледна Аврелий с учудване, Нанион се обърна към Парис, търсейки помощ от него. Патрицият тръпнеше в очакване. Как щеше да изтръгне някаква информация от тази глупачка пред интенданта, който я надзираваше като овчарско куче?

— Парис — каза тогава той с разтревожено изражение. — Опасявам се, че Кастор е успял да се снабди с дубликат от ключа за касата…

Администраторът скочи на крака и излезе презглава. Аврелий се усмихна удовлетворен от находчивостта си, защото, колкото и да беше увлечен по прислужницата, Парис не можеше да устои пред подобно съмнение.

— И така? — повтори той, обърнат към слугинята.

Нанион снизходително го изгледа от главата до петите.

— Как искаш Луцила да се е срещнала с някого, ако е отишла да поръча амулетите сестра й? — каза, подхилквайки се.

Аврелий усети, че главата му започна да бръмчи, и явно пребледня, защото робинята само го видя и незабавно почувства, че е прекалила с говоренето. С господарите беше винаги по-добре да се правиш, че не знаеш нищо, за да избегнеш неприятностите… В действителност навъсеното изражение, с което Аврелий я погледна, изобщо не беше обнадеждаващо, още повече че след като администраторът изчезна, тя си нямаше вече никого, който да я защити.

— А сега, скъпа, слушай много внимателно това, което ти казвам. Харесва ли ти да живееш в моята къща?

— Ооо, твърде много, domine: дори и да не работиш, никой не го забелязва.

— Тук имаш хубави дрехи, свободно време и много ухажори. Но ако продължаваш да ме лъжеш, ще бъда принуден да те продам и кой знае къде ще попаднеш! Тази восъчна кукла… — каза патрицият, изваждайки чучелото със забитата игла в него, и на Нанион й увисна ченето. — Ааа, не, никакви истерични сцени, красавице моя, или утре ще се озовеш на пазара за роби! — заплаши я кисело той, спирайки крясъка й още в зародиш. Нанион остана с напразно зяпнала уста, а дъхът, който си беше поела, за да извика, излезе под формата на дълбока въздишка.

— Тогава — притисна я сенаторът — ти знаеш кой е купил тази кукла, нали?

— Луцила купи една подобна от египтянина точно тогава, когато отидохме да вземем талисманите. Не беше обаче точно същата. Липсваха косите и карфицата! — отговори прислужничката с неочаквана готовност. — Сигурна съм, защото, ако бях видяла тази работа със забитата в сърцето игла, нямаше да спя през нощта. Аз се боя от вещици!

— Твоята господарка обясни ли ти какво смята да прави с нея?

— Каза ми, че ще й ушие хубава рокля и ще я остави като дар на олтара на боговете по случай сватбата си. Ама сега, като си помисля, когато дойдоха нейните приятелки, за да й помогнат да избере жертвената играчка, восъчната кукла вече не беше в коша с другите играчки…

Значи беше извън съмнение, че тази, която е купила фетиша, е била годеницата на Октавий, тоест Луцила, а не Камила… но кой ли е извършил подлия ритуал, който според народните вярвания подбуждаше призраците в Тартар, за да завлекат в ада човека, представен чрез образа на куклата? Луцила със сигурност не би посочила върху восъка собственото си име!

— С какъв цвят си гримираше очите твоята господарка? — попита я внезапно Аврелий.

— Луцила? Изобщо не се гримираше — каза слугинята, потвърждавайки неговите подозрения.

— Въпреки това в банята имаше черен грим — възрази патрицият, който добре си спомняше раковината, в която беше поставен, намерена близо до трупа.

Нанион поклати глава:

— Никога не съм я виждала с изрисувани очи!

След като освободи прислужничката, Аврелий извади от едно ковчеже платнения калъф, който беше открил в area на починалото момиче. Прехвърли го няколко пъти из ръцете си умислен, а после го обърна наопаки, разучавайки гънката на подгъва, където беше останало нещо като тъмен прах, който, изглежда, беше от намачкан папирус. Стисна между палеца и показалеца си тази странна субстанция и поднесе след това пръстите към ноздрите си: някак отдалече му се стори, че долавя лек аромат на лавър. Разтревожено си помисли, че това е единствената подробност, която не пасва, но всичко останало води само в една посока: разговорът с Лорид, черният грим, костенурката и Ахил, моралното завещание, куплетите на Сулпиция, третото писмо… Сбърчи чело помрачнял. Трябваше да се види отново с Камила, колкото е възможно по-скоро!