Данила Комастри Монтанари
Остави на мира умрелия (15)

Глава XIII
Идите през ноември

Слънцето вече беше залязло и големият domus на сенатора чезнеше лениво в тъмнината. Прислугата, с изключение на Кастор, отпратена и дори портиерът Фабел беше освободен от служба. Аврелий чакаше повече от час, измервайки атриума с широки крачки. На масата стомната със cervesia беше почти празна, а бутилката с ликьор от фурми — вече наполовина.

„Няма да дойде — казваше си патрицият. — Виновна е, не може да си го позволи.“ Въпреки всичко дълбоко в душата си знаеше, че тревогата му няма почти нищо общо със законното му желание да раздава правосъдие, защото нямаше да е необходимо, за да накаже една жестока убийца, да се подготвя с часове, да се бръсне, облича и парфюмира толкова внимателно…

Отблъсна бокала с бира и отпи голяма глътка неразредено вино. В тревожните си моменти го предпочиташе точно такова, все още студено, подсладено само с малко мед. Подскочи, като чу да се тропа, и течността покапа по бузата му. Избърса се с цялата си бързина и се затича да отвори.

— Тук съм, както ме помоли, сенаторе.

В полумрака лицето на жената изглеждаше ново и непознато, лишено от дързостта на първия ден, както и от мълчаливата враждебност по-късно. Когато говореше, гласът й беше любезен:

— Аврелий, за последен път те моля — не искай от мен това унизително доказателство, което няма да мога да ти простя. Твърде малко ме познаваш, само маската, която демонстрирам пред всички, откакто ме дадоха на Корвин. Той беше на шейсет години, а аз само на седемнайсет. След това нямаше вече за какво да мечтая… Сега ме привикваш като някаква робиня, на която господарят й може да й заповядва каквото си пожелае. Ако се отнасяш така с мен, не си по-добър от съпруга ми.

— Тогава защо дойде? — попита я патрицият, навъсвайки чело.

Момичето не отговори, но се приближи предпазливо до него, почти с девствено целомъдрие. Аврелий се наслади на ласката от черните й къдрици, които допираха леко раменете му, и усети върху бузите си докосването на дългите й влажни мигли.

— Загаси лампата, моля те — прошепна Камила, изчервявайки се. Всяка жена, която не беше lupa по професия, щеше да предяви същото искане, защото в Рим се считаше за неуместно да се прави любов на светло, и дори най-страстните любовници можеха да се надяват само на някой лунен лъч, за да зърнат мистериозното телосложение на своите партньорки.

Патрицият не отговори. Камила докосна устата му с устните си и си пое дъх, за да духне фитила.

— Не — каза Аврелий, измъквайки от ръцете й светилника. — Първо искам да знам коя си.

Внезапно жената се дръпна назад със светкавичния отскок на котка, която извива гръб пред опасността.

— Така ли, искаш да видиш? — изсъска. — Гледай тогава! — и смъкна с рязко движение туниката от себе си.

Ленът падна на пода, смъквайки се по дългите й изваяни крака, а сенаторът остана неподвижен, взирайки се в мекия й десен хълбок, там, където само на един пръст от препаската на слабините й един дълъг белег обезобразяваше много бялата й плът, като огнено цвете.

Слисан, Аврелий протегна пръсти, за да докосне старата рана, и затвори очи, като не смееше да ги повдигне към Камила. Тя го измерваше презрително и му поднасяше с високомерен жест, който подхожда само на някой просяк, златния полумесец, свален от долната част на ухото й, върху която нямаше петно, пробита само от малката дупчица, от която преди малко висеше бижуто.

— Съжалявам, аз… — заекна покрусен мъжът.

— Удовлетворен ли е лукавият сенатор Стаций? — подигра му се тя, навеждайки се да вдигне туниката си. — Сега, когато задоволих неговото любопитство, ще ми даде ли разрешение да се оттегля?

Аврелий се възхити на наведената към земята до разкъсаната туника жена и видя лъскавата й от помадата кожа, която блестеше при отражението на пламъка, и извивката на бюста й, притиснат от стегнатата гръдна препаска. Преглътна, без да намери в паметта си дори една подходяща дума, за да оправдае по някакъв начин нахалството си и да измоли прошка. Тогава изведнъж се изненада, че се смее развеселен, тъй като белята беше вече направена и нямаше лек за нея. Следователно си заслужаваше да кара до края.

— Да се оттеглиш? Дори не си го и помислям! — каза й решително. — Умирах от желание по теб, дори, мислейки те за виновна, и в този миг, когато си тук…

— Сега вече моето предложение не е валидно! — изсмя му се в лицето разярената Камила.

— Наистина ли го казваш? — взе я на подбив патрицият. — И какво смяташ да правиш? В къщата ми посред нощ полугола…

Жената, изглежда, едва сега се досети за смущаващата ситуация, в която се намираше. Огледа се объркано наоколо, хапейки долната си устна, и беше почти на път да му се помоли. След това обаче забеляза язвителната му усмивка и усети как кръвта й се качва в главата.

— Ще си способен ли да ме насилиш? — предизвика го саркастично, докато се покриваше, доколкото е възможно.

Аврелий, засегнат, веднага понечи да й изяснява, че смята за презрително насилието над една беззащитна жена, но си замълча навреме.

— Разбира се, ако се налага — каза обаче. — Но няма да го направя.

Доближавайки се уверено към нея, му се стори, че забеляза зад възбудените проблясъци на черните й зеници една тържествуваща искрица.

„Още един капан“ — помисли си той. И реши да влезе в него.