Данила Комастри Монтанари
Остави на мира умрелия (4)

Глава II
Четвъртият ден преди Календите на ноември

В съдбоносната сутрин, когато слънцето все още не беше изгряло, една луксозна носилка, снабдена с матови стъкла и завеси от тънко ленено платно, пое по павираните улици на Древния Рим, носена на ръце от осем силни и много черни нубийци.

Робите викачи проправяха път на кортежа, следван от тълпа слуги, начело на които крачеше Кастор, много елегантен в своята богата synthesis, измъкната от гардероба на господаря му. Преданият секретар показваше върху една червена възглавничка дара за сватбата: изрисувана с исторически образи ракла от слонова кост, в чиято вътрешност се намираха десет стъкленици от египетски алабастър, пълни с кремове, парфюмирани със смирна и роза. За да се запази недокоснато благоуханието им, парфюмите бяха съхранявани в cella nivaria на подземието сред ледените блокове, в които Аврелий слагаше да изстудява своята cervesia.

— Ето ни най-накрая — прозя се съненият патриций, опитвайки се да се съвземе от лошото си ранно събуждане.

В този час преди изгрева голяма част от Рим беше вече будна и активна: малките дюкянчета близо до крепостната порта започваха да се оживяват и собствениците им, за които магазинът изпълняваше ролята и на дом, разтваряха широко дървените капаци на прозорците и с бързи движения разтребваха, за да изчезне всяка следа от нощуването им — сламените постели се скриваха в мецанина, тесните походни легла от кожа се превръщаха в диванчета, предназначени не след дълго да посрещнат първите купувачи, а масите, почистени от остатъците от вечерята от предната вечер, като при божествено чудо, се превръщаха в тезгяси, препълнени с прости стоки, достигащи онези, които висяха по шнуровете, опънати от единия до другия край на улицата.

Аврелий беше нощна птица и затова се наложи да бъде измъкнат от леглото от Парис, ранобудния администратор, който единствен сред слугите умееше да се прави на глух пред ленивите обиди на господаря си. Нужни му бяха повече от два часа за къпане, депилиране и избор на туника, без да се смята времето, посветено на усърдната операция по прецизното обличане на туниката с всичките й гънки на правилното място и пурпурната сенаторска лента, която да изпъква, за да показва сенаторския му ранг. И така, перфектно облеченият патриций слезе от носилката пред къщата на Ариан.

— Ave, Аврелий! — посрещна го той, като му поднесе хляб и сол за добре дошъл.

— Сенаторе Стаций! — възкликна един хубав атлетичен младеж с воднисти черни очи, спускайки се да му стисне ръката със сигурно движение, нито много смирен, нито много арогантен, който доста се хареса на патриция. — Чувал съм да се говори за твоята прекрасна библиотека…

— Октавий, нали няма да почнеш да говориш за книги и в деня на твоята сватба? — прекъсна го Помпония, пристигайки в този момент начело на кортежа от прислужнички. — Ама къде е булката?

— Все още се приготвя. Междувременно, ако желаете да ме последвате, ще пристъпим към осиновяването — намеси се Ариан, потърквайки доволно ръце.

Аврелий влезе в таблинума без никакво бързане, примирен, че ще се отегчава до смърт. През това време си мислеше, че има нещо отблъскващо в ретора и в отегчителния му и мазен вид на човек със заучени обноски, толкова съвършени, че да изглеждат фалшиви като въпросите му — точно такива реторични, на които вече се знае отговора.

 

 

След двата часа, пропилени да слуша Ариан и бъбривата Помпония, сенаторът се питаше кога ли най-сетне сватбената церемония щеше да започне. Но уви, изобщо не беше предвидил посещението на учениците: изведнъж от атриума се чу голяма врява и реторът побърза да закачи широката си дежурна усмивка, докато Аврелий, който непредпазливо остана с него, беше заобиколен от рояк тоги praetextae, обшити с червено като неговата, за да подчертае светостта на юношеството.

Почти нищо сакрално нямаше обаче в тази тумба от хлапаци, поне ако се съдеше по бързината, с която Аврелий беше пометен без никакво уважение към неговите отличителни сенаторски знаци: излъсканите му калцеи с луничката скоро познаха обидите на многото трополещи крака по тях, а безупречната му тога, подръпвана оттук-оттам от различните лепкави ръце, бързо се прости с елегантната си драперия. Един от пикльовците, покатерил се на Омировия бюст, се хвърли върху него, докато друг, увиснал на завесата в таблинума, се люлееше зад гърба му; третият с покрити от дългите му гъсти коси очи, куцукайки, излезе от кухнята, а ръцете му бяха пълни с откраднати сладкиши.

Аврелий безстрашно издържа няколко мига, но после, при поредния ритник, реши да предприеме благоразумно оттегляне към вътрешния двор, където, доколкото можеше, щеше да отстрани вредите, нанесени върху елегантното му сенаторско облекло. По тази причина, след като се пооправи набързо, се завъртя наоколо, за да потърси сигурно място, на което да изчака края на нашествието.

— Да, със сигурност не е дворец — каза кадифен глас зад гърба му, посочвайки му зидовете, които се нуждаеха от спешно белосване, и разместените керемиди по покривчето им.

Патрицият се обърна и ококори очи, поразен от примамливия мираж: булката стоеше там, точно по средата на избелелите колони, а гъвкавото й тяло беше облечено в червена туника, гарнирана със злато. А като добавка, все едно някое щедро божество беше сторило чудо с нея, в грациозните й движения, във високомерното повдигане на раменете й, в лъчезарния й поглед се беше запалила тази специална очарователна искрица, която, изглежда, й липсваше в дома на Помпония.

От устните на сенатора се изплъзна звук на изненада, а младата жена наведе назад глава, и гъстите й черни коси, разпуснати противно на всякакво благоприличие на меки къдрици над украсените й с два златни полумесеца уши, се развяха. Само императрицата, многоодумваната Месалина, дръзваше да се появява на публични места с такава прическа!

Девойката съзерца слисаното изражение на патриция и се засмя. Смехът й беше звънък, като звука на клавесин, като зов за живот, който се затрудняваше да бъде обуздан в стегнатите окови на приличието.

— Луцила? — измърмори невярващ Аврелий.

Когато я видя за пръв път, дръпнатите й очи бяха свенливо наведени, докато сега се взираха в него изпод тъмните мигли и безсрамно проблясваха, защото се забавляваха.

— Грешиш, аз съм Камила! — засмя се отново жената. — Не се учудвай, всички попадат в капана: аз и Луцила сме еднояйчни близначки и никой не успява да ни различи!

— Богинята Афродита е пожелала да даде на нас, смъртните, двойния си дар! — възкликна възхитен патрицият.

Защо ли Помпония никога нищо не му е казвала? Беше повече от ясно, че лукавата матрона го е направила нарочно.

— Ти трябва да си сенатор Стаций, приятелят на леля… Ела, искам да ти представя съпруга си — прошепна му младата жена с лека гримаса, която подчерта още повече гънките около нацупените й устни.

Рамо до рамо напредваха към прага на таблинума. В момента, в който Камила застана до патриция, без дори да го докосне с гъвкавото си бедро, той усети, че в него се разбужда напиращ интерес, който Луцила, дори и много красива, никога не би могла да провокира. Тя му направи път да мине и сенаторът влезе в стаята все още замаян.

Някакъв мъж беше седнал на мраморната маса с гръб към Аврелий, но на него му беше достатъчен само един бърз поглед, за да го познае: въздълга глава, зле прикрита въпреки майсторството на фризьора плешивост, увиснали рамене, дълги и космати като на маймуна ръце.

— Елий Корвин! — възкликна смутено, а повиканият изведнъж се обърна.

— Ave, скъпи Аврелий, радвам се, че ти си тук. От доста време не сме се виждали.

— Откакто се канеше да ми пробуташ онези фалшиви полици — спомни си патрицият, който неколкократно трябваше да се предпазва от измамите на хитрия банкер.

— Надявах се да се съвзема от нелоялната ти конкуренция в Цизалпийска Галия — оправда се Корвин. — По твоя вина бях принуден да затворя филиала в Мантуа!

— Няма нищо чудно в това, че клиентите ти са те изоставили, Елий. Даваше пари назаем с лихви на кожодер…

— Не се занимавам с благотворителност, сенаторе Стаций, работя, за да печеля. Ти, благодарение на изобилието от латифундии, които си наследил от пестеливите си предци, можеш да си позволиш да се правиш и на честен, но аз бързо ще изпадна в банкрут, ако се задоволявам да събирам само мизерните десет процента на година от заемите, които отпускам.

— Това е лихвата, която законът е определил.

— Законът, законът! Ако се създават много пречки пред свободното предприемачество, кажи ми докъде ще я докара икономиката? Ех, през гражданските войни, хубави времена бяха, когато ние, банкерите, държахме в ръцете си държавата, отваряйки и затваряйки нашите портфейли! Сега обаче сбогом, зашеметяващи сделки, отнеха ни дори събирането на данъците, за да го поверят на императорските чиновници! В днешно време трябва да сме доволни и на трохи: някоя обмяна, малко заеми… Всъщност теб тези неща малко те интересуват; разбрах, че си поверил администрацията на твоето имущество на някакъв си освободен роб!

— Да, на способния Парис. Що се отнася до мен, притежавам повече, отколкото мога да похарча, и не държа да трупам още пари в ущърб на някой беден нещастник!

— Вие, аристократите, всички сте еднакви. Не знаеш ли, сенаторе Стаций, че парите трябва да се умножават и непрекъснато да се възпроизвеждат?

— Твоите лихви са отвратителни. Товариш ли много магарето, рано или късно рискуваш да го видиш как умира под самара.

Корвин се усмихна ехидно:

— Империята е пълна с магарета и един век няма да е достатъчен, за да ги проснем всичките на земята! По-скоро внимавай да не ми слагаш отново пръти в колелата, скъпи Стаций, защото ти ще загубиш. Видя ли какво стана в Иберия? Не успя да отвориш нито една агенция!

— Така е, защото офисите ми бяха унищожени напълно заради някакви мистериозни пожари…

— Рискове в професията, скъпи колега. А що се отнася до честността, да не искаш да ме накараш да повярвам, че приятелството ти с император Клавдий няма нищо общо с това, ти да си единственият монополист за обмяна в Нумидия, което наскоро ти беше присъдено!

— Ще ти се стори странно, но е така! Аз просто предложих правилната комисиона и много съжалявам, че си извън сделката. Знам, че си инвестирал голяма сума, за да накараш министър Палант да те покровителства.

— Добре де, сега сме квит. Затова подавай ръката и стига сме се хапали един друг. Тук сме, за да отпразнуваме сватбата!

— Апропо поздравявам те за прекрасната ти съпруга — каза сенаторът, посочвайки Камила, която го чакаше мълчаливо със сдържаното поведение на предана съпруга.

— Красива е, нали? Да знаеш колко ми струваше… Но се оказа добра инвестиция. В нашия занаят репутацията е важна, а ти добре знаеш как мнозина са предразположени да имат доверие само на онзи, който парадира с куп роби, луксозни вили и жена прахосница. От друга страна, не грешат: познаваш ли някого, който с удоволствие би поверил собствените си пари в ръцете на някой бедняк?

Патрицият погледна скришом Камила, смутен от непринудения тон, с който банкерът говореше за съпругата си. На нея дори не й мигна окото, но на Аврелий му се стори, че прочете в много финия рисунък на лицето й нещо подобно на коварно удовлетворение. Беше само за момент, а миг по-късно лицето й се отпусна в широка усмивка и красивата Камила подаде ръка на възрастния си съпруг.

 

 

— Божествена Сафо, коси от теменужки, рецитираше Алцей! — каза Ариан.

Аврелий не го слушаше: раздразнен от многото декламации, пазеше мислите си и погледите си за красивата Камила, която седеше сериозна до него.

— Аз си я представям много хубава, там при своето шествие в Митилини — пригласяше му Октавий.

— В действителност горката Сафо е била много грозна! — опроверга го високомерен глас от дъното на стаята. Една висока и кокалеста жена, с гъсти кестеняви коси, събрани в гръцки кок, беше влязла в таблинума, разпръсквайки навсякъде около себе си остър аромат на нард.

Помпония усети прилив на гняв, разпознавайки новодошлата. Панеций, директорът на училището, обаче почтително скочи на крака. Докато ходеше напред-назад сред ученическата неразбория, Аврелий още преди това го беше забелязал в атриума, че стоеше до Октавий. Панеций беше слаб и изпит мъж, около трийсет и пет годишен, облечен от главата до петите с изключителна, почти маниакална прецизност. Къдриците на светлия му бретон, мършавите му бузи, избръснати до съвършенство, блестящите му и закръглени нокти, всичко в него показваше изтънчена елегантност, която някои биха намерили прекалена за мъж в неговото положение. Да, той беше образован и богат, но въпреки това си оставаше само един освободен роб.

Междувременно поласканият ретор бързаше да посрещне новата си гостенка.

— Юния Иринея! Не се надявах да ме почетеш с посещението си! Сенаторе Стаций, позволи ми да ти представя…

— Известната математичка и филоложка Иринея? — изпревари го Аврелий. — Няма нужда, защото нейната слава се носи из цялата империя.

Жената демонстрира, че приема на драго сърце оценката, накланяйки глава с определено високомерие, и патрицият забеляза, че внимателно го разучаваше.

— В миналото Юния е била наша гостенка в Рим и дори е преподавала на моите дъщери — обясни Ариан с неподправена гордост.

— Добре де, може Сафо да не е била хубава — запелтечи междувременно Октавий, опитвайки се да възвърне доверието към себе си, — но все пак нейната семпла прелест…

— Семпла прелест? Божествената Лесбия е била доста надута и е имала слабост към луксозните дрехи и ориенталските бижута — приключи темата жената учен, а младежът замълча сконфузено.

— Тук виждам само една от моите ученички — каза тя, превърнала се веднага в център на вниманието. — Коя от двете? Никога не се научих да ги различавам…

— Аз съм Камила, сестра ми все още е в банята, но вече би трябвало да се е оставила в ръцете на фризьорката.

При тази новина Помпония засия, защото tutulus, прическата на булката, беше нейният шедьовър, изучаван къдрица по къдрица.

— И така, Октавий, решил си да се ожениш за математичката вместо за поетесата! — отбеляза жената учен с недостатъчен салонен такт.

— Уви, променяме се, Иринея! — притича му се на помощ Камила. — От доста време вече не съчинявам стихове, а междувременно и сестра ми спря да прекарва времето си над математически теореми.

— Жалко, бяхте толкова надарени! От друга страна, когато настъпят годините, в които разцъфтява женствеността, много девойчета забравят културните си интереси за сметка на други, по-фриволни. Затова и имаме толкова малко жени в литературата и науката…

— Ти, Иринея — уточни Панеций, — все пак си знаменито изключение.

— Защото нямам съпруг, на когото да угаждам, или деца, за които да се грижа, дори нямам желание да започвам неравна борба с отминаващото време, за да запазя някой и друг ден повече ефимерната си младост.

Аврелий я погледна по-внимателно: в действителност не можеше да се каже, че тя наистина е хубава с тези високи скули и решителни черти, но въпреки това имаше нещо характерно, нещо ексцентрично в нея, което я правеше твърде привлекателна в неговите очи.

— Има различни типове младост, които не познават възраст — прошепна й убедено, като се пазеше обаче да не го чуе Помпония, която беше твърде внимателна в грижите за своя външен вид и би могла да се обиди от тази негова преценка.

— Без съмнение бракът подрязва крилата на съзидателния дух у жените — разясняваше уважаемата госпожа в този момент. — Аз самата, преди да се омъжа за моя Тит Сервилий, се забавлявах, като пишех.

— Строфи като тези на Сафо? Стихотворения като тези на Анакреон? — попита я Иринея с престорена любезност.

— Рецепти за готвене в стихове — уточни гордо дебелата матрона. — Спомням си един за стридите…

— Трудно е да се занимаваш с оди и ямби след сватбата — прекъсна ги Камила. — Аз самата, въпреки че имам слуги и прислужнички в изобилие, не намирам вече време. Грижите по мъжа ми ме поглъщат изцяло. Между впрочем, ето го, връща се с неразделния си Николао. Ако искате да живеете в близост с вашия съпруг — усмихна се тя, — никога не се омъжвайте за банкер, защото секретарят му винаги е с предимство!

Всъщност Елий Корвин се бавеше на вратата, издавайки заповеди на някакъв як младеж, който заради силните мускули, които изпъкваха под късите ръкави на туниката му, изглеждаше повече като ас от арената, отколкото като счетоводител.

Аврелий потисна яростния си порив. Беше разбрал от Помпония, че Камила едва седемнайсетгодишна е била принудена да се омъжи за дъртия банкер, разменена като предмет на жалкия пазар за бракове по сметка.

— Добре ли е Испула? — поинтересува се Юния Иринея.

— Майка ми ви моли да й простите, че няма да присъства на церемонията — извини се Ариан. — Тя е стара и болна. Откакто краката й не я слушат, трябва да бъде носена на гръб от домашните роби и затова предпочита да не напуска стаята си.

В този момент от малкия воден часовник, който изпъкваше върху една колона, се разнесоха звънливите ноти от някакъв музикален откъс и всички удивено се обърнаха към изисканото приспособление. Със сумата от продажбата само на този предмет, пресметна Аврелий, господарят на къщата спокойно би могъл да поправи керемидите и колоните в двора си.

— Четвъртият час е, започваме да се приготвяме — съобщи Октавий.

— Луцила би трябвало вече да се е облякла, казах на Нанион да я предупреди… Ама къде е тази глупава робиня? Преди малко се разтакаваше из коридора с един странен слуга, облечен като принц — каза с досада Камила, излизайки.

Аврелий чевръсто я последва.

— Идвам с теб. Искам да се уверя, че Кастор не прави бели…

Той нескромно си помисли, че тя не би била трудно завоевание, защото една млада и красива жена, обвързана със съпруг като Елий Корвин, е ясно, че не очаква друго освен някой порядъчен мъж, склонен да я развлича…

Веднага щом близначката го погледна, патрицият обаче си даде сметка колко необмислена се оказа преценката му, защото Камила го гледаше студено, с онази възпитана непоносимост, която обикновено се пази за неизбежните досадници.

— Благодаря ти за грижовната помощ, сенаторе, но съм напълно в състояние да контролирам слугите си. Вече съм почти на двайсет и три години, а от пет управлявам familia от сто души. Все пак с оглед на това, че си тук, гледай да вкараш в правия път секретаря си.

— Ще е малко неудачно да оставя девойката в ръцете на онзи хитър левантинец. Кастор е убеден, че притежава неудържим чар! — подсмихна й се Аврелий.

— Не е единствен. Много мъже се надценяват — отвърна му хладно Камила, отправяйки му толкова показателен поглед, че замрази в устата на патриция брилянтната реплика, която вече си беше подготвил, за да й направи впечатление.

Точно в този момент Кастор, великолепен в официалното си облекло, се появи откъм вестибюла, потривайки с доволен вид островърхата си брадичка. Нанион го следваше с отнесен поглед. Без съмнение слугата беше имал по-голям успех от господаря си…

— Нанион, какво все още правиш тук? — порица я Камила. — Помогни на Луцила, вместо да си губиш времето в брътвежи с този тип!

— Господарката все още е в банята — преглътна робинята, откъсвайки за миг вниманието си от своя ликуващ завоевател.

— Как така? — възкликна Камила, начумервайки вежди.

— Нареди да не я притесняваме — оправда се Нанион, сигурна в себе си, защото сякаш подчертаваше, че заповедта си е заповед, и една добра робиня й се подчинява, без да я разисква.

— Но почти един час мина, откакто говорих с нея… О, божества, да не й е станало лошо? — промърмори, втурвайки се към баните.

Вратата на съблекалнята беше затворена, а на прага й дремеше държаща в ръцете си чист пешкир слугиня.

— Не може да се влиза: domina…

— Направи ми път да мина, глупачке! — отблъсна я Камила, вкопчвайки се в дръжката на вратата. — О, богове от Олимп, заключила е отвътре! Направете нещо, бързо!

Аврелий беше готов да се възползва от тази златна възможност, за да се покаже пред нея колко е неустрашим. Събра сили и се засили към крилото на вратата, като му нанесе силен удар с рамо. Дали защото дограмата беше особено здрава, или защото тревогата да направи добро впечатление му попречи да се представи по-добре, но от това усилно движение не постигна нищо друго, освен остра болка в лявото си рамо. Вратата напук на него остана упорито затворена.

— Луцила, Луцила! — викаше я междувременно сестра й, без да получи отговор.

— Ще ми позволиш ли, dominel — изникна зад гърба на господаря си Кастор с обичайните си котешки стъпки, размахвайки в ръката си нещо като пирон.

— Няма смисъл, не се поддава — каза му Аврелий, примирен.

— С жените и с вратите силните маниери не са за предпочитане, остави ме аз да опитам — каза му гъркът, вкарвайки в ключалката профилираната метална пръчица. — Това е един clavis adultera, който става за всяка брава. Наричат го още и шперц; винаги го нося със себе си, в много трудни положения се оказва полезен.

Миг след това резето щракна. Камила се втурна в съблекалнята, следвана от твърде изплашената Нанион, и се затича към calidarium, откъдето излизаха гъсти кълба топла пара.

Аврелий прецени в движение за евентуалната обида, която щеше да нанесе върху девствения свян на булката нахлуването на мъж в банята, но реши, че това не го засяга, и на два разкрача премина през преддверието и настигна Камила точно когато тя се надвесваше над мраморния басейн в средата на стаята.

— Не е тук — промърмори слисаната жена, взирайки се в празната вана.

Аврелий се огледа наоколо сред валмата от пара: върху възглавницата на каменната седалка лежеше един бял чаршаф, а до него — звънче, обица от обсидиан, нефритена брошка и гребен от костенурка, върху който проблясваше инкрустирано със злато името на собственицата му — Луцила. Върху поставката в перфектен ред целият женски набор от гримове — стъкленици, шишенца с балсами, костени шноли и една мидена черупка, пълна с тъмен прах за гримиране на очите. От булката обаче нямаше никаква следа.

Патрицият изостри взор и сред млечната мъгла от парата различи тесен проход, който водеше към някакво друго помещение, съседно на първото.

— Какво има там? — попита той.

— Заличката с лечебната кал, сестра ми рядко я използва…

Точно в този момент Нанион с лекомисленото си и несъзнателно любопитство заставаше на прага на стаята. Аврелий веднага застана зад гърба й. Малкото помещение беше потънало в рехав мрак, накъсван от проникващата през прозорчето от алабастър светлина. До стената, точно под витража, имаше вдлъбнатината в пода, до която се стигаше по едно стъпало, а върху него стърчеше безформена, кафеникава и ужасяваща купчина…

Нанион изпищя, обзета от ужас, докато Камила се сгромолясваше на пода, защото в отблясъка, върху сивия гранит, една черна и вкочанена ръка, покрита с кора от зловонна кал, стърчеше от ръба на басейна, сочейки нагоре с белия си пръст, сякаш го подаваше за сватбения пръстен на някакъв гнусен подземен бог.

 

 

— Какво казва Хипарх? — попита с припрени обноски Аврелий в таблинума на своя domus.

Бяха минали само няколко часа от смъртта на Луцила, но патрицият беше вече предал на своя личен лекар малко количество от калта, в която беше потъналото намереното момиче.

— Трябват му няколко дни, за да я изследва, domine — отговори Кастор. — Не е лесно да се разбере дали съдържа някаква външна съставка.

— Боя се, че ще я намери, защото не съм напълно убеден в този странен нещастен случай — възнегодува сенаторът.

Аврелий добре познаваше asphaltite, мазната черна смола от пустинята, която се наричаше и „олио от камък“, защото се просмукваше директно от земята. От нея имаше цели залежи на юг от Йерихон, недалеч от мястото, където според митовете на евреите един покварен град е бил унищожен от божествения гняв, а една много любопитна жена — превърната в статуя от сол. Той самият, след като беше посетил тези неплодородни места, се беше изкушил да опита чудния битум, но впоследствие неприятният мирис на сместа го беше подтикнал да се задоволи с по-традиционните компреси от глина.

Но asphaltite се използваше вече от всички, тъй като по южните брегове на Ямха-Мелах, морето без живот в Юдея, от векове се издигаха работилници и фабрики, които изнасяха по цял свят балсами, помади и соли за баня. Самата Клеопатра беше черпила от тези извори, за да се грижи за тялото си, и оттогава никой, доколкото патрицият знаеше, не беше имал отрицателни последици от тези субстанции.

— Ясно е, че става дума за колапс — отбеляза гъркът. — Понякога калните бани затрудняват работата на сърцето.

— Защо тогава не е повикала прислужничките си със звънчето, което е държала подръка?

— Може би не е имала време или не е могла да го достигне, изглежда, изведнъж й е прилошало, тъй като един час преди това е била много добре, поне по думите на сестра й. Ако, разбира се, Камила не лъже…

— Не, защото я е видяла в гръб до ваната и една от слугините, която е влязла да й подаде сух чаршаф.

— Защо тогава продължаваш да се горещиш, domine! Момичето е било само в стаята, а отвън прислужницата съвестно я е пазела.

— Тази слугиня беше дошла само преди няколко минути. Що се отнася до залостената врата, ти самият ми показа колко ужасяващо лесно се отваря една ключалка, а за да се залости отвътре, има резе, което се дърпа на ръка. Самата Луцила го е направила, за да не я безпокои никой, докато се къпе. Никой обаче не си спомня какво е станало с ключа, който повдига езичето отвън и не е използван от години. Затова ти трябваше да се намесиш с шперца.

— И какво от това? — отвърна му Кастор, без да го разбира.

— Един час преди това, когато прислужницата с пешкира е излязла, вратата е била отворена. За да дойде от ваната до вратата и да се затвори вътре, Луцила е трябвало да прекоси не само calidarium, но и съблекалнята. А както потвърди сестра й, така и слугинята, тя току-що е била излязла от банята и следователно трябваше да забележим мокри следи по пода там, откъдето е минала. Да, ама мозайката беше добре подсушена.

— Ех! Може да е използвала чехли…

— В стаята нямаше нито обувки, нито пантофи.

— Вероятно си е избърсала внимателно краката…

— Asphaltite се нанася върху мокра кожа, защо да се подсушава, като после пак трябва да се намокри?

— Горката, всички я обичаха, кой е имал интерес да посегне на живота й?

— Не е казано, че са искали да поразят точно нея. Тя никога не си е правила кални бани, но Ариан ги е използвал за лечение на псориазиса си, а понякога Камила се е възползвала от тях, за да изглажда кожата си.

— Следователно според теб изобщо не става дума за нещастен случай, а освен това и избраната жертва не е трябвало да е тази… Даваш прекалена воля на фантазията си, господарю, остарявайки, виждаш престъпления навсякъде. Когато се развличаше с някоя красива жена, беше по-малко недоверчив.

— Току-що навърших четирийсет години, Касторе, най-добрата възраст за мъжа, а и бях при Чинция миналата седмица — запротестира засегнато Аврелий.

— Чинция… някаква си куртизанка! — възкликна Кастор, афиширайки осезаемото си презрение към нея. — Ти обичаш трудните завоевания, дългите очаквания, които изострят желанието, domine. Тази Камила например е расова жена, с горд характер, точно типът, който преди време щеше да ти се хареса. Още повече че съпругът й е подобие на стара маймуна. Жалко, че ти вече предпочиташ спокойните удоволствия, като например изкуството и философията…

— Стига вече! — прекъсна го разгневеният Аврелий. — Тези неща не те засягат!

— Мислиш ли? — попита го гъркът с красноречиво изражение.

— Не ми казвай, че имаш някакъв личен интерес в тази афера, Касторе… може би малката Нанион?

— Не, Елий Корвин — обясни му освободеният роб. — Имах един другар от Александрия, добро момче на име Херил, nummularius на едно гише близо до пристанището. На горкия младеж един ден неволно му се случи да предложи на важен клиент монети с леко нередовен щемпел…

— Не ми казвай, че твоят приятел сарафинът се е опитал да пробута фалшиви пари на онази лисица Корвино? — възкликна Аврелий. — Представям си как банкерът го е разобличил.

— Ох, не! Принуди го обаче да работи за него под заплахата, че ще го предаде на съда. Затова, когато измамата беше разкрита, кой мислиш, че плати? Не, разбира се, Корвин, който каза, че нищо не знае, а момчето, което беше с разклатено здраве и нищо повече не се чу за него. Вероятно не е могло да преживее трудностите в затвора.

— Значи искаш аз…

— Винаги си казвал, че Корвин е спекулант, нали? И от години се опитваш да възпрепятстваш неговите измами, но без резултат. Сега имаш цели две стрели в лъка си — една красива съпруга и една странна смърт… А пък и тази млада жена те омая, не го отричай!

 

 

Ролята на отмъстител за злощастния фалшификатор се хареса на Аврелий, който чакаше дори и най-нестабилното оправдание, за да се пробва с Камила. Тя обаче до този момент му беше показала всичко друго, но не и че е предразположена към него, но тази нейна привидна студенина е ясно, че беше вследствие на нещастния случай. Държанието й щеше да е напълно различно, ако беше успял да се срещне с нея насаме.

— Убеди ме, Касторе. Ще подготвя едно писмо, което ти ще отнесеш в domus на Камила и лично ще й го предадеш — заповяда му безапелационно патрицият, сграбчвайки калема и папируса. — Възползвай се от това, за да развържеш езиците на камериерките: искам да знам тя с какво се облича, какъв парфюм използва и най-вече с какви мъже се среща. Ааа, опитай се да проучиш и онази разсеяната Нанион, защото никога не се знае. Аз отивам да направя визита на Помпония.

— Горката госпожа! Ще бъде добре да я изтръгнеш от мъката й, domine. Ех, ако Помпония можеше да впрегне своята неуморна енергия в търсене на някакъв виновник от плът и кръв, вместо да се задоволява с проклинането на съдбата…

„Да — помисли си Аврелий. — Човеците винаги предпочитат да има някой виновен, на когото да си го изкарат, вместо да приемат сляпата съдба. Наказвайки престъпника, вярват, че привидно ще установят онази справедливост, за която природата и случайността, изглежда, нямат понятие, защото мойрата със завързаните очи, когато прерязва нишката на живота, не гледа нито млади, нито стари, нито добри, нито лоши. Ако сетният час на Луцила беше настъпил, тя щеше да умре при всички случаи, защо тогава ми трябва да се ровя в тайните й? Parce sepulto.“

Може би беше по-добре да остави мъртвите да почиват в мир.

 

 

Помпония беше безутешна:

— Да умре така в деня на сватбата си само заради една кална баня… все още не мога да повярвам!

— Нито пък аз — изпусна се Аврелий.

Матроната веднага повдигна глава, изтривайки очите си под траурния воал.

— Нали не си мислиш, че става дума за… — прошепна тя.

Думата „престъпление“ не беше произнесена. Нямаше никаква нужда от това, защото прозираше от навъсените вежди на Помпония и двете дълбоките бръчки, образували се около устните на Аврелий.

— Ако трябва да бъда честен, изобщо не съм сигурен, че нещо не е наред… — опита се да преразгледа позицията си патрицият, но матроната беше вече обзета от смут:

— Готова съм! — подскочи тя като легионер пред своя центурион.

Подсказаното от Кастор лечение вече даваше своите плодове.

— Тогава най-напред ми разкажи нещо за Ариановците.

— Веднага ще ти кажа: той е син на Испула Камилина, от древно семейство на конници. Баща му е бил големец от Перусия и още като дете го изпратил да учи в Рим. И момчето за кратко време станало един от най-добрите граматици във Вечния град. Преди две десетилетия, когато основал първото си училище, приемал в него само зрели и добре подготвени ученици, които му носели много слава и много малко пари. След няколко доста бедни години се наложило да се приспособи към изискванията на пазара и започнал да води елементарни курсове. Това бил и неговият шанс.

Добре знаеш, че днес аристократите се противят да пращат потомците си в обществени училища и предпочитат да им назначат наставници, които са готови да се преместят с децата им далече от Вечния град. Ариан обаче се обърнал към homines novi, чиновници, търговци, провинциалисти, които мечтаят децата им да имат сигурно бъдеще в императорската администрация. Назначил служители, почти всичките били роби и освободени роби, и поверил цялата организация на един вещ освободен роб от Ефес, онзи Панеций, с когото и ти се запозна.

Естествено, освен trivium за децата в училището му винаги има и quadrivium, тоест основен курс, а който иска да продължи учението си по-нагоре, може да се запише на уроци по реторика, преподавани от най-добрите учители, сред които и самият Ариан. Но въпреки всичко училището извлича своята печалба от началния курс. Напоследък се създават дори пансион и някои запазени само за момичета класове, които аз изобщо не одобрявам, защото в Рим момичета и момчета винаги са се обучавали заедно, докато сега някои родители претендират момиченцата им да не се срещат със своите връстници от мъжки пол.

— Може би, защото се страхуват, че впоследствие техните дъщери няма да приемат добре възрастния си и влиятелен жених, на когото фамилията ги е обрекла — поясни Аврелий, мислейки си за Камила.

— О, по отношение на това грешиш! — възрази Помпония. — Всяка римска девойка знае добре, че само вдовството ще я направи напълно независима, и затова на съпруга в напреднала възраст се гледа с добро око, защото така доста ще се съкрати очакването й!

— Ама как е могъл Ариан да намери толкова пари накуп, за да плаща на всичките тези litteratores, calculatores, notariil.

— В началото е провеждал уроците си на открито под Колонадата на Ливия, което му е коствало малки разходи, но за да разшири училището и да наеме помещения в Театъра на Марцел, е имал нужда от финансовата подкрепа на Корвин. Ето защо не е могъл да му откаже дъщеря си, когато банкерът е настоял да се ожени за нея.

— Какво ти казах? Един старец и едно девойче… — не можа да се въздържи Аврелий. — Ама защо точно Камила? В края на краищата двете сестри са били еднакви…

— Не, историята е по-комплицирана. Бащата на Ариан, умирайки, оставил определена сума за зестра на първородната си внучка, защото не е могъл да предвиди, горкият, че ще се родят две дъщери с няколко минути разлика една от друга!

— Твоят братовчед не се ли е погрижил и за по-малката?

— Не, защото във времето, когато е подписан договорът за годежа между Камила и Корвин, мъжкият наследник на Ариан все още е бил жив и имането на бащата е щяло да отиде при него, а не при Луцила. Следователно Корвин, отпускайки в аванс тези капитали, си подсигурил добра сделка: достатъчно било само да изчака момиченцето да влезе в пубертета, за да се сдобие със зестрата му.

— Камила, красивата Камила, дадена като гаранция за някакъв заем! — възнегодува Аврелий.

— Сватбата била отпразнувана пет години по-късно, когато девойката приключила с училището, но изглежда, че е била много надарена за поезията…

— Да, каза ми го и Юния Иринея.

— Ах, онази ли! — изпухтя Помпония с тон, с който показваше, че не може да я понася. — Разбира се, че тя предпочита ученичките й да прекарват времето си с нея вместо с момчета!

— Какво намекваш? — попита я Аврелий, обзет от любопитство, тъй като нямаше да е за първи път, когато прочути учителки, известни заради преподаването си, демонстрираха прекалена предразположеност към младите си ученички…

— Аз нищо не знам — отрече внимателно матроната. — Няма обаче да се учудя… видя ли колко е занемарена? А пък и се държи като мъж!

Патрицият не споделяше неприязънта на Помпония към математичката. Всъщност Иринея предизвикваше възхищението му като жена учен, но беше далече от мисълта, че му изглежда грозна или мъжкарана, и би му се харесала много и като жена, ако амбицията му да спечели авторитетното й доверие не го беше подтикнала да сложи спирачка на всичките си смели фантазии по отношение на нея.

Затова побърза да промени разговора:

— Кажи ми сега за Панеций.

— Познавам го слабо — измърмори Помпония, като се противеше и не искаше да си признае този голям пропуск, тя, най-голямата клюкарка във Вечния град. — Сервилий обаче го е срещал няколко пъти по повод някакви публични четения…

— Не знаех, че съпругът ти има навика да посещава литературни салони.

— През зимата ходеше често на вечеря у Фронтей — обясни му добрата матрона.

— Аха, онзи едил, който привлича в дома си с богатите си приеми чревоугодници, за да го слушат как декламира своята дидактическа поема! — възкликна Аврелий, който добре познаваше пословичната лакомия на Сервилий.

— Точно той. Изглежда обаче, Панеций се радва на отлична репутация сред най-образованите среди и единственото нещо, заради която го укоряват, е, че е лицемерно набожен.

— Странно — учуди се Аврелий. — Нашата религия вече е само натрупване на суеверни церемонии, гарнирани с малко митология от гръцки произход. Никой не е истински вярващ.

— Не ти говоря за официалните ритуали, защото Панеций е фригиец от Ефес и посветен на Реа Кибела. Това обаче не му пречи да ръководи училището с твърдост и вещина, така че голяма част от богатството си братовчед ми дължи на него. Но сега нещата може и да се променят, защото Ариан не крие намерението си да назначи Октавий за свой приемник, затова се съмнявам, че Панеций ще запази задълго мястото си…

Аврелий се замисли, че смъртта на ретора, ако беше попаднала в целта, щеше да извади от играта Октавий както като зет, така и като осиновен син, и изцяло щеше да е в полза на човека от Ефес…

— Какво ще ми кажеш за брака на Камила? Със сигурност знаеш за всички задкулисни машинации, свързани с нея — попита я с любопитство, разчитайки да чуе как го осведомява за поне два пикантни епизода. Помпония обаче разпери ръце, безутешна.

— Не знаеш нищо? Не е възможно! — простена патрицият.

— Щом ти го казвам, значи можеш да ми вярваш. Няма интрига във Вечния град, която може да ми убегне. Аз съм в състояние да ти разкажа дори къде и с кого Месалина е прекарала нощта! — обяви матроната с неподправена гордост.

Аврелий се съгласи, тъй като дори императорската спалня не се намираше в безопасност от мрежата за светски шпионаж на Помпония, много ефикасна организация от прислужнички и фризьорки с наострени уши, обучени да улавят и най-дребния скандал.

— За Камила съм в пълно неведение — продължи матроната с оттенък на разочарование. — Излиза само в компанията на робините си, за да ходи на места, които са напълно почтени. Откакто се омъжи за Елий, посещава много по-рядко и храма на Кибела, в който ходеше често с Панеций и сестра си преди сватбата.

— О, богове, една напълно неопетнена матрона! — избухна Аврелий. Може би в цял Рим беше останала само една такава и трябваше да е точно тази, на която той е хвърлил око!

— Обаче… — каза колебливо Помпония.

— Казвай! — поощри я обнадежденият патриций.

— Преди брака й с Елий Корвин се говореше, че е била силно привлечена от Октавий. Оттогава обаче повече не се е виждала насаме нито с него, нито с други мъже. Верността й е абсолютна.

— Ще видим — обеща си Аврелий, опълчващ се да приеме, че толкова красива жена може да е непорочна, защото щеше да е истинска обида към Афродита, която я беше надарила с такива прелести! Счете за жалко, че не е вярващ, защото си заслужаваше усилието да пожертва една гълъбица пред Венера. Но по въпроса за боговете Камила е била посветена на Кибела и може би посещението на храма…