Данила Комастри Монтанари
Остави на мира умрелия (32)

Финална бележка на авторката

Въпреки че действието на книгата Parce sepulto се развива в Древен Рим, тя притежава всичките характеристики на английските кримки, включително и доста забъркания им механизъм, който обикновено избягвам, защото пъргавата лекота на съвременния роман от този жанр изисква повече действие и по-малко напрежение. В моя обаче не липсва нито една от баналностите на кримката: някакво затворено пространство, до което малцина имат достъп (къщата на булката), списък със заподозрените (поканените на сватбата) и един очевидец, несъзнаващ ролята си на такъв, лакомият ученик, който се промъква в кухнята, за да си открадне сладкиши. Освен това, last but not least, не липсва и темата за абсолютно еднаквите близначки, присъстваща в много от шедьоврите на криминалната литература. За мен беше интересно предизвикателство да я развия по нов начин и около нея направих скицата на сюжета, въпреки че след това, както често се случва на писателите на поредица от романи, се появиха персонажи, които ме хванаха за ръка и решително ме поведоха натам, където те искат.

Но как напълно да експлоатирам един толкова класически мотив? Помислих си, че в присъствието на индивиди, които е невъзможно физически да бъдат различени един от друг, разликата между тях я правят характерите, наклонностите и вкусовете им. Нека ми простят психолозите, които защитават със зъби и нокти преобладаващата тежест на наследствеността при еднояйчните близнаци, но за мен беше необходимо уверено да се съглася с теориите, които поддържат идеята за влиянието на средата, иначе щях да се окажа пред двама идентични персонажа и тогава сбогом, криминале. Всъщност точно докато разсъждава върху дълбоките различия между самоличността на Камила и тази на Луцила, Публий Аврелий стига до възстановката на техните истории от миналото, за да размотае най-накрая кълбото на криминалната интрига.

Неслучайно обаче сенатор Стаций е далече от мисълта да оцени „добрата“ сестра и се оставя да бъде фатално прелъстен от онази „вероломната“, на която като автор отдавам цялата си симпатия. Описанията, с които обрисувам близначките в първите страници на романа, са красноречиви и от тях веднага се разбира какво слабо очарование упражнява върху долуподписаната, впоследствие и върху нейния герой, Луцила със свенливо наведените си очи и срамежливите пози, пред чието присъствие чувствителните носове веднага започват да душат във въздуха, за да усетят сладникавия мирис на лицемерието. И става още по-зле, ако в противовес на нея, влюбената и добродетелната девойка, стои една ужасна, хитра като змия и също толкова невярна жена, Камила, на която, за да й бъде даден отпор, й е нужен мъж, който е далече от мисълта да избегне опасността и неудържимо е привлечен от нея, най-вече когато тя се въплъти в красива, но своенравна жена.

Публий Аврелий като vir ac vere romanus, за какъвто се смята, няма да се спре пред непосилната задача. В романа не е казано дали ще успее, или няма да успее в намерението си да укроти очарователната матрона: оставено е на фантазията на читателя да завърши по свой вкус бурната връзка между сенатора и хитрата Камила, с която се олицетворяват много жени, които, уморени да злоупотребяват с тях, са решили ефикасно да използват в своя полза методите, слабостите и предразсъдъците на мъжете. Позволете ми това малко, незлобливо отмъщение, защото винаги ме е дразнело, че жените с характер от литературата неизменно имат един и същ лош край — от Клитемнестра до Лейди Макбет и от Мол Фландърс до Беки Шарп.

И така, стигаме до третата фигура от нежния пол, която се появява в Parce sepulto, или Юния Иринея, зряла, независима и достатъчно решителна, за да накара да замлъкнат протестите на феминистките, които често ме упрекват как е възможно за жена като мен в центъра на поредицата си винаги да отреждам място на един мъжествен персонаж, като му прикрепвам в ролята на помощник друг мъж (ами матроната Помпония къде я слагаме?). Окончателното решение на голямата математичка е предвидимо и почти задължително, защото я предпазва от катастрофален съюз, а мен от неудобството да управлявам в бъдещите си романи една банална двойка женени детективи, чиито семейни истории не биха заинтересували никого.

Сега ме оставете да кажа нещо за виновния и за неговата подбуда. Историите, в които убиецът унищожава заради някакви незначителни и привидни мотиви, изобщо не ме блазнят, тъй като изпитвам досада, докато ги чета, а още повече би ме отегчило да ги напиша. В моите очи смъртта е нещо сериозно, която не може да се налага на другите като на шега, стреляйки по тълпата или хвърляйки камъни от надлеза, затова мотивите на моите убийци трябва да са много сериозни и достатъчно добри, за да мога да ги споделя, дори и да ненавиждам криминалните им деяния. В заключение, може да бъдеш гнусар, страхливец или перверзник, и все таки да имаш добри идеи, точно какъвто е виновникът в моята кримка.

И стигаме до болезнената точка.

Parce sepulto е роман, чието действие се развива в училищна среда, в която на бял свят излизат традиционните учители и прогресивните специалисти педагози. На злонамерените ще им мине идеята, че зад безобидната фасада на античните векове сюжетът ще засенчи дългогодишната злъчна дискусия с лични нападки сред онези, които искат всичко да променят в училището, и другите, които не искат нищо да се променя. Това е неразрешима дилема, в която в днешно време се е вмъкнал насилствено един проект, който със симпатичното извинение за рационализаторска иновация се бори за една доста назадничава реставрация, която да направи така, че да изглежда футуристична дори училищната реформа на Джовани Джентиле.

Значи се говори за миналото, за да се заговори и за настоящето? Има нещо вярно, но не всичко.

Когато приключих с първата редакция на романа през 1995 година, наскоро бях приключила и с преподаването. За мен беше почти неизбежно да не направя така, че действието на тази кримка да се развива в едно римско училище, след като бях прекарала двайсет години между четирите стени на една класна стая. Казвам класна стая, а не до катедрата, защото този специален стол, запазен за учителите, винаги ме е притеснявал, официално заради психофизическата бариера, която създава между преподавателите и учащите се — това е и обичайното политически коректно оправдание, което би използвал сенатор Стаций, — но най-вече заради склонността ми да се спъвам пагубно във вероломно повдигнатото му стъпало.

За двайсет години се случват много неща. Ти може и да живееш в интересни времена, се казва в една стара китайска клетва — или може би става дума за благословия? — но само който е бил в училище през един определен период от време, ще разбере за какво говоря.

Принципно най-трудният проблем беше да убедя колегите си и учениците, че съм част от преподавателския състав, с оглед на това, че твърде младежката ми възраст — защото от „възпитаниците ми“ ме деляха само четири години — ги караше неумолимо да ме бъркат с ученичка. След това започна и голямата авантюра.

Влязох в училището точно по средата на контестацията, при студенти, които на висок глас искаха да заместят сухите технически курсове с изтънчеността на философията, на двуседмичните шествия, самостоятелно ръководените събрания, алтернативните програми, политическите дебати, манифестациите по площадите, базовите комисии, кръглите маси, прокламациите, лозунгите, плакатите, ръкописните стенвестници и на строфите, с които заедно славеха свободата и обединението, в един съюз, който днес може да прозвучи екстравагантно на някой, който „най-добрите години от младостта“ ги е виждал само на кино.

Това, което угаси многообещаващите им въодушевления, беше едно лексикално недоразумение може би защото в целия този действащ плам официалният език се учеше малко (и подозирам, че днес се учи още по-малко с оглед на това, колко е пренебрегнато „четвъртото И“, това на италианския език, след Internet-Impresa-Inglese), тъй като претендираха за правото всички да могат да учат и получиха право на квалификация; искаха социална справедливост и получиха правото на тройка, гарантирана за всички; искаха свобода на словото и получиха минимални правила, към които да се придържат. Дългото правене на революция обаче изморява и те се задоволиха с това. Лека-полека всичко утихна и учениците се върнаха да седнат, но вече не по чиновете, а пред телевизорите.

Петнайсетина години по-късно техните представители си пожелаваха на висок глас подмяната на абсурдните тънкости на философията със солидни технически курсове, изразявайки междувременно разочарованието си, че са били принудени да пропиляват ценни часове за ненужни материи, каквито са езикът, математиката и природните науки, когато е трябвало спешно да се посветят на маркетинг, фирмено управление и езици за програмиране.

Междувременно, докато светът се променяше и платнените торби за хляб биваха замествани с дипломатически куфарчета, аз винаги бях там, опитвайки се да се покача на адското стъпало, без да си счупя врата.

„Ти не им преподаваш уроците, а правиш кабаре!“ — порица ме веднъж един колега и аз не му отговорих, защото в неговия упрек имаше голяма истина. Познавайки добре вродените умения на гимназистите — равни само на тези на Публий Аврелий в Сената, — в организирането на стратегии, предназначени за наваксване на загубения сън, се насилвах всячески да поддържам будно тяхното любопитство, прибягвайки често до недотам регламентирани методи, тоест натоварена да въдворявам ред, управлявах хаоса; определена да преподавам знания, се губех в разсъждения; търсена да внушавам увереност, сеех съмнения. Естествено, какво щях да кажа или да направя в класната стая, след като старателно попълнех дневника, никого не го интересуваше. В случай че го бях забравила, трябваше да си припомням, че съм там не за да преподавам кой знае какво, а само временно да поема грижата за учениците, както си го мислеха и родителите в приемното ми време, което беше опора на цялата учебна работа и нужна подкрепа за всяка образователна система.

Решаващата важност на този тип срещи става лесноразбираема, като се вземе предвид, че на изповедника вярват вече малцина, а психоаналитикът си остава лукс само за привилегированите слоеве.

Несигурни майки, амбициозни бащи, лели клюкарки, боязливи баби, съпруги рогоноски, изоставени съпрузи, мащехи с комплекси и пастроци под принуда от изгонване, по-големи братя с надвиснала над тях заповед за задържане и непълнолетни сестри в бягство от родния дом, дрогирани годеници, екзистенциално тъжни подрастващи, потенциални самоубийци, хронично депресирани, фрустрирани домакини, самотни старци, постоянно безработни, реални или мними болни, всички те един път в седмицата поемаха по пътя към училището, за да се наредят на опашка пред учителя по италиански.

От него обаче не се изисква никаква специфична лингвистична или литературна компетентност, но се приемаше за даденост, че едновременно изпълнява и длъжността възрастов психолог, семеен консултант, телефон на доверието, социален асистент, семеен психиатър, а при нужда служебен адвокат или личен лекар. Очаква се, че ще замества родителите, ще компенсира недостига на нежност, ще убеждава учениците да не излизат от правия път, да не вземат наркотици, да избягват игралните зали и нежеланите бременности, да не се оставят да попаднат в лоши компании и — панацеята на всички злини — да четат книги. Само в краен случай колоквиумът, често изстрадан, завършва с прибързано обяснение за повода на посещението, тоест да разбере за ученическите постижения на онзи, който винаги е окачествяван като „дете“, дори и да се отнася за една напращяла женска физика или за някой грамадан с брада, мустаци и плещи на културист.

А преподавателите слушат. Знаят, че в живота съществуват по-важни неща от тези, които са предвидени в програмата, защото те често, голи и сурови, се оказват пред тях в развитите с големи усилия есета на учениците, които със затруднението на онзи, който и без това малко е привикнал с логическите категории, трябва да преодолее и недоверието, което поражда писаното слово във времената на аудио-визуалния тоталитаризъм. Докато говорят за глагол и съществително име, за падежи и спрежения, за изявително и подчинително наклонение (но това последното вече се счита за незадължително), тези незнайни герои винаги са печално отговорни за недостатъчната омая, излъчваща се от техните слова, често чужди за ушите и сърцето на младите, но те въпреки това упорито продължават да им преподават начални знания по майчин език, които са им нужни, за да разбират не само Фосколо и Леопарди, но и статията от всекидневника, избирателната бюлетина, договора за наем. Простете им обаче, ако бъдат обзети от определено униние, когато, докато поправят ужасно неправилния израз, излязъл от устата на някой студент, разберат, че същата фраза е изречена предната вечер от някой многоуважаван политик, може би дори лично от министъра на общественото образование.

Някои от тях се предават, оттегляйки се с безусловна капитулация, подобна на тази на долуподписаната, която при напускане на училището заявила: „Скъпи колеги, борих се двайсет години с неграмотността, но загубих!“.

Други обаче остават смело в траншеите, хладнокръвни като пехотинци, които не се боят да се изложат под дъжда от смъртоносни куршуми, излети в ковачницата на невежеството, апатията и безразличието.

На преподавателите от всички нива и рангове — пренебрегнати, малтретирани и често оскърбявани, — които всяка сутрин храбро упорстват, за да преодолеят опасното възкачване върху стъпалото на катедрата, се пада по право моята неувяхваща признателност и посвещение в този роман.