Данила Комастри Монтанари
Остави на мира умрелия (6)

Глава IV
В навечерието на Календите през ноември

На следващия ден в третия час Публий Аврелий с бързи крачки се добра до Базилика Юлия в посока към училището на Ариан и свърна към Кливус Арджентариус, за да избегне струпването на адвокатите, прокурорите и просителите, които се тълпяха пред сградата.

 

Срамежливото есенно слънце се мъчеше да си пробие път в слоя от ниски облаци, но въпреки това главата на сенатора беше покрита с качулка, защото сред тълпата беше различил двама или трима clientes, които отдавна го тормозеха с напиращите си искания да им прави услуги, и се надяваше, че предрешен по този начин, ще успее да се измъкне от зоркото им наблюдение.

— Гледай, това е сенатор Стаций! — чу да викат зад гърба му. — Почти не го разпознах с тази качулка…

Като се направи на напълно глух, патрицият ускори ход към храма на Сатурн, в чийто вестибюл се надяваше да се скрие, ако успееше навреме да тръгне по Кливус Капитолинус… С периферното си зрение видя групичката от clientes, които вървяха по петите му, увеличавайки се на всяка крачка. Преследващите го вече се превърнаха в малка неуморима тълпа. Като видя, че е натясно, сенаторът реши изцяло да рискува и с хитра маневра свърна към Тарпейската скала, като изкачи тичешком „Стоте стъпала“.

— За Хермес, изгубихме го! — чу ги да кълнат с гневен тон.

— Ама как, сега беше тук! Таман се гласях да му поискам една малка услуга…

— На мен не ми го казвай, търся го вече месеци, за да му предам едно прошение!

Аврелий, едва пазещ равновесие, се беше сгушил зад един бор на един от склоновете на Тарпейската скала. Ако го откриеха в тази поза, малко щеше да остане от сенаторското му достойнство и славата за щедростта му, на които винаги се беше радвал.

— Напразно, изплъзна ни се! — изруга един от разочарованите му преследвачи и един по един и останалите се отказаха да вървят по следите му.

Когато и последният „мастиф“ изчезна, Аврелий излезе предпазливо от своето скривалище и слезе към Театъра на Марцел. Там, сред мраморните колони на храма на Аполон Лечителя и Портика на Октавия, трябваше да се срещнат класовете на Ариан. Веднага щом се подаде извън големите арки, всъщност забеляза, че сред кряскащата тълпа и ритмичното почукване на казанджиите група младежи допринасяха за всеобщото безредие, като рецитираха гръмогласно стихове от известна поема.

Скупчени в доста неудобни пози около портика, учениците прекъсваха от време на време виковете си, като се навеждаха над pugillares, восъчните таблички, които заместваха твърде скъпия папирус, за да си водят бележки с калема. Граматикът, строго опрял гръб в облегалката на cathedra, диктуваше куплет след куплет, които дечицата се напрягаха да повтарят наизуст и да преписват с усилие върху табличките си под яростния поглед на строгия си учител.

— … nec dulcis natos, Veneris necpraemia noris? — … и няма радост да имаш от рожби обични и дара Венерин?^[1] — чу Аврелий и му се стори, че се вижда пред gallae, докато обръщат жертвения нож към собственото си тяло, отказвайки се завинаги от любовта и бъдните поколения.

— За кой стих се отнася, лентяи? — избоботи строгият граматик, докато учениците, унижени, навеждаха глави. — Невежи, малоумни и неграмотни, не сте ли чували за „Енеида“? Песен четвърта, трийсет и втори куплет!

— Трийсет и трети — поправи го автоматично Аврелий и всички очи се обърнаха към него. В зениците на граматика засвяткаха пламъци, а устата му зейна, готова да започне да сипе епитети.

— Вярно е, погледнете тук! — възкликна един от учениците, размахвайки свитъка на Вергилий, и всички деца започнаха да се смеят. Старецът хвърли дълъг и ненавистен поглед към патриция и започна да крещи в напразни опити да възстанови поне някакъв привиден ред.

Възползвайки се от бъркотията, Аврелий се изплъзна и се втурна да търси Панеций. Може би щеше да го открие пред дюкяните, приспособени за класни стаи. Много деца и от двата пола се трупаха в тези дупки, в които щяха да прекарат цялата сутрин: точно заради идеята занятията да се провеждат на закрито Ариан се беше сдобил с благоразположението на родителите, желаещи да предпазят от суровите климатични условия най-малките си деца.

Сенаторът не без затруднение си проби път сред бъркотията от тоги praetextae и цветни ленти, bullae и конски опашки, но колкото и да се оглеждаше наоколо, все не успяваше сред цялата тази безпорядъчна тълпа да открие фигурата на мъжа от Ефес.

— Не мога да ти дам повече, Маций — дочу в този момент той. — Твоите методи са старомодни, неактуални и четири години за преподаване на бързо писане са определено много.

Разпознавайки гласа на Октавий, обещания жених на покойната Луцила, любопитният патриций се приближи до тях, без да го видят.

— Работя за мизерно заплащане, всеки един занаятчия печели повече от мен! — измърмори notarius, отдалечавайки се разярен. — Ако можех да се върна назад, щях да се науча да поправям оловни тръби, както правеше баща ми, вместо да си губя времето с учене!

— А аз какво да кажа? — поде след него един calculator, размахвайки буквара. — След двайсет години преподаване чак сега откривам, че винаги съм правил всичко не както трябва!

Октавий, безразличен към протестите им, раздаваше заповеди наляво и надясно с тона на човек, който очаква незабавно да му се подчинят. Въпреки това не беше предвидил вкоренения навик на училищния персонал да бездейства…

— Закачихте ли таблата с буквите от азбуката? — избоботи младежът, раздразнен. — Всички те трябва добре да се виждат, може би дори трябва да ги закачите по тогите на децата, за да се научат да съставят думи, докато вървят…

— Октавий, каква е тази история? — прекъсна го един учител с разгорещен тон. — Да не искаш наистина да започнем да преподаваме гръцка граматика на латински?

— Да, Бибеций, защото тук са твърде малко децата, които са имали гръцка дойка у дома си, и ако преподаваш на език, който те не знаят, нищо няма да разберат.

— Ама, ама… това е скандално! — заоплаква се строгият граматик.

Патрицият се усмихна и си каза, че Помпония не е сгрешила, като е предположила, че Октавий иска да управлява училището с напълно нови методи. След това си помисли, че трябва доста да се е озорил, взирайки се в непоколебимите изражения на преподавателите, които разкриваха ясно волята си да се противопоставят на всякакви нововъведения.

— Виждам, че си пълен с оригинални идеи — отбеляза Аврелий, излизайки на открито. — Не ти остава друго, освен да намериш сили, за да им ги наложиш — добави след това с лека насмешка.

— Сенаторе, вярвай ми, наистина ще имам нужда от тях — посрещна го младежът с въздишка. — В разцвета на Империята сме, а училището ни е останало във времето на пуническите войни със своите все така повтарящи се методи, с все едни и същи автори, които да се учат наизуст, стария Ений, обичайният Андроник… Наложи ми се направо да се боря с тях, за да вкарам в програмата Вергилий, защото бил много модерен, така ми казваха! Да, голяма работа ме чака…

В този момент между тях застана едно свито мъжле с антипатично лице и превъзбудено изражение:

— Многоуважаеми Октавий, мое задължение е да ти съобщя, че един от учениците, един определен Манлий, от много дни вече не посещава занятията. С Панеций изобщо не съм говорил, защото той твърде малко се притеснява за отсъствията на питомците си, той… — добави с явното намерение да влезе под кожата на бъдещия си господар.

— Може би е болен, Тертул — предположи Октавий.

— Не съвсем, уважаеми Октавий, защото вчера, като минавах покрай пазара, ме удари по главата с шишарка от кипарис! Моля за разрешение да използвам безмилостно jerulal — и размаха пръчката, с която се наказваха непоколебимите безделници.

— Действай внимателно с тази, защото унижението, а не физическата болка, трябва да подтиква децата да се поправят — посъветва го Октавий.

— Тертул е отличен учител, но е твърде строг — каза после, обърнат към Аврелий, за да извини litterator. — Ние двамата мислим по различен начин. Аз лично изобщо не съм убеден, че трябва да се страда, за да се усвоява. Напротив, вярвам, че на топло и без ferula учениците постигат много повече. Поназнайвам нещичко, точно аз, който трябваше да уча гръцки на снега, а пръстите ми замръзваха… Но тук много скоро всички помещения ще бъдат снабдени с гардероб и клозет и един роб ще раздава закуска през междучасието. Моето училище ще бъде образец за цял Рим!

Аврелий долови надутост в това моето, което Октавий, повлечен от ентусиазма, се беше изпуснал да каже. Запита се какво ли щеше да стане с Панеций. Вече го виждаше освободен от служба с всичките му почести, за да стои на необходимата дистанция от новоизгряващата звезда…

— Похвално е, че ти полагаш такова усърдие за икономическите интереси на твоя осиновител — отбеляза патрицият със зъл сарказъм.

Октавий пребледня. На младежа, изцяло обзет от свещения огън на реформаторството, този намек за гнусна печалба му прозвуча по-зле от смъртна обида.

— Сега аз съм син на Ариан — заяви позеленял. — С него ме свързва голямото задължение да му бъда признателен, защото, ако не го бях срещнал…

— Сега щеше да бъдеш най-много един мизерен учител от покрайнините, като този notarius, на когото отказа повишение — завърши коварно сенаторът.

Младежът отново пребледня, едва удържайки възмущението си:

— Грешиш, ако мислиш, че парите са ми на сърце, Аврелий — отговори му със засегнат тон. — Това, което ме подтиква, е репутацията ми на учен и правото на всички онези, които го заслужават, да имат достъп до знанието. Културата все още е привилегия за малцина и често, за да я достигнем, сме принудени да станем слуги на онзи, който винаги я е притежавал. Преди малко те чух да коригираш Туций, ох, не се и съмнявам, че за теб е много лесно да поправиш неточността на стария граматик и да се направиш на велик, като го направиш за присмех пред учениците му. Ти обаче си имал гръцка бавачка, която да те научи да говориш, а вечер, преди да заспиш, някой педагог ти е чел историите от „Илиада“… На изискания сенатор Стаций може би моите скромни опити да създам добро училище може да му се струват смешни, но за мен, жаден за книги и поезия, който съм израснал в едно малко селце, в което няма дори една библиотека, училището е било всичко. И сега, най-накрая, имам възможността да споделя с другите онова, което съм успял да постигна с цената на големи лишения! А ако има някой, като Маций, който претендира да седне на една от тези — и посочи с разгорещен жест cathedra — само за да изкара четири аса, за да ги похарчи в някоя caurona, тогава ще е по-добре да се нареди на опашка в чакалнята на някой властимащ и да му целува ръката в замяна на sportulal.

— Хей, момче, успокой се, много се палиш — прекъсна го патрицият с благ и снизходителен тон.

Октавий се изчерви, след това лека-полека ядът му премина в горчивина:

— Нямаш ми доверие — констатира. — Смяташ ме за амбициозен и незрял… Вярно е, все още съм в началото, но съм наясно какво трябва да направя. От висотата на твоя произход и предполагаема мъдрост ти може би считаш за наивна страстта, с която защитавам своите принципи. Моята непримиримост със сигурност кара човек като теб, който може да си позволи да се шегува и с най-сериозните неща, да се разсмее…

Патрицият го изслуша с любопитство, несигурен дали да се възмути от безсрамието му, или да го приветства заради огромната му дързост. Имаше нещо вярно в това, което твърдеше момчето, а и не всички биха се решили да се отнесат към аристократ, способен да подпомогне нечия кариера или да я прекъсне в зародиш, като с някой самохвалко.

— Разочароваш ме, многоуважаеми сенаторе — продължи непреклонно Октавий. — Толкова много исках да се запозная с теб, след като чух да те обсъждат Ремий, Музоний и Клувий. Описваха те като ненаситен и брилянтен читател, любопитен към всяка материя, и дори предвкусвах удоволствието от разговора си с теб.

Мимо волята си Аврелий се почувства поласкан.

— Все пак ме бяха предупредили да внимавам с твоята арогантност и сега, когато се запознах с теб, разбирам това, което са искали да ми кажат!

Аврелий преглътна мълчаливо упрека му, защото в края на краищата беше добре, че някой, от време на време, дръзваше да му каже истината, а Октавий, толкова далеч от угодническото лицемерие на Ариан, може би беше най-подходящият, за да го направи.

— Хайде, сигурен съм, че има и друго — попита го обаче стоически, очаквайки най-лошото. — Някои много строги критикари със сигурност са ме сочили с пръст като епикуреец и развратник…

— Ох, да! — усмихна се младежът. — Представи си, че направо ми беше подсказано да държа Луцила далече от теб… — продължи разпалено, но внезапно спря: — О, божества, бях толкова погълнат в разговора, че за миг дори забравих, че е мъртва! — възкликна и пребледнял, си замълча.

Аврелий сложи ръка върху рамото му, докато той преглъщаше, опитвайки се да надвие вълнението си. Пред мъката на Октавий патрицият изведнъж се почувства ненужен и уморен. Помисли си, че младите бяха тези, които със своите лудешки мечти водеха напред света, а не, разбира се, мъже като него, които се считаха за твърде зрели, за да подхранват все още илюзиите в себе си…

— Ела някой път да разгледаш библиотеката ми — покани го сопнато и пое по обратния път, без да се сбогува.

Оставяйки училището зад гърба си, Аврелий пое по улицата към Форум Холиториум, като се смеси с тълпата, която излизаше от дюкяните, за да нахлуе в thermopolia и да похапне набързо в средата на деня.

Минавайки покрай един отрупан с клиенти тезгях, на патриция му се стори, че разпозна в един наведен над бокала си с разредено вино мъж онзи Маций, когото преди малко Октавий порицаваше. Веднага се нареди на опашката и след като и той се сдоби с чаша много лошо вино, има грижата да отиде и да го изпие точно до злочестия notarius.

— Два аса за тази гадост! — оплака се Аврелий, опитвайки се да завърже разговор. Учителят недоверчиво се взря в него, защото не само че беше видял този непознат да говори надълго с Октавий, но и заради пресметнатата на око цена на скъпото наметало от кафява вълна, което другият носеше. Какво ли правеше подобен тип в тази мизерна caupona?

— Какво мислиш за училището на Ариан? — започна престорено патрицият. — Имам момче и момиче, които трябва да ги пращам там…

— Как така човек като теб иска да запише децата си в обществен клас? — усъмни се notarius.

— Не сме повече във времето, когато Катон Цензора е възпитавал и обучавал лично децата си, като дори ги е къпал! — отвърна му Аврелий.

— Ти без никакъв проблем можеш да си позволиш частни възпитатели — отбеляза презрително Маций, посочвайки калцеите и дрехите на сенатора.

— Не е само въпрос на пари. Моите деца са непокорни като характер и не биха уважавали обикновените роби. Още повече че много от тези гръцки педагози имат екстравагантни… вкусове.

— Ех, що се отнася до това, ясно е, че и в училището няма вече да са на сигурно място! Гледай Октавий, когато дойде в Рим, не притежаваше нищо друго, освен една закърпена тога, ама с красивото си лице набързо успя да направи кариера…

Аврелий наостри слух, преструвайки се на възмутен.

— Ааа, нека се разберем, аз нищо не съм ти казал, това са само мълвите, които се носят — отрече се веднага учителят и след като прибързано допи чашата си, намери вратата.

Патрицият, замислен, напусна thermopolium, като се питаше какво значение може да се отдаде на излиянието на един недоволен служител. Трябваше да се опита да разбере нещо повече за Октавий…

Излезе на улицата и тъкмо се канеше да извика една публична носилка, за да го откара до вкъщи, когато вниманието му беше привлечено от едно момченце, седнало на дувара до сергия със зеленчуци. Тъничкото му дясно краче, по-късо от лявото, висеше отпред, а дребното му ходило, обуто в стар и твърде широк ботуш, тактуваше ритмично по земята. Като отметна дългите си коси, които падаха върху очите му, хлапакът насочи прашката си към една муха, която в този момент беше на път да се приземи върху пирамидата с лук. Стрелецът изчака насекомото да се настани върху главата на върха на купчината, затвори едното си око и се прицели. Топчето от бъз излетя, изсвистя във въздуха и уцели шумно мишената си.

— На твое място бих опитал с шишарка от кипарис — посъветва го Аврелий, разпознавайки безделника, когото беше видял да краде сладки в къщата на Ариан.

Момчето за миг се вторачи в него, като се колебаеше какво да направи, но след това сграбчи дръжките на закърпената си capsa и само с един скок се озова по средата на улицата.

Аврелий се оказа бърз и го хвана за тила.

— Много си се разбързал, младежо! Обзалагам се, че ти си онзи Манлий, който Тертулий, с ferula в ръка, търси навсякъде. Как така не си на училище?

Детето поклати рамене:

— Не си бях написал домашното по гръцки и учителят щеше да ме нашиба с пръчката — призна си то, като направи гримаса, докато подръпваше bulla си.

— Наистина ли учителите толкова ви налитат на бой?

— Не всички. Тертулий е най-лошият. Той е свободен човек, не може да понесе, че се занимава с един толкова скромен занаят, и затова си го изкарва на учениците… но само на такива като мен, които нищо не струват. Би трябвало да видиш как се отнася с господинчовците, които идват, придружени от papas!

— Papas?

— Ами да, възпитател, наставник, педагог! Бавачката го наричаме ние, за да вземаме на подбив господинчовците. Papas ги събужда, облича, мие, купува им закуска и присъства на урока заедно с тях на същия чин, за да може после да им помага за домашните.

— А ти никого ли си нямаш да ти помага? Баща ти, майка ти… — поиска да узнае Аврелий, но веднага съжали, защото ужасното състояние на старата capsa и свитъците, които побираше, бяха по-красноречиви от какъвто и да е отговор.

— Баща ми е вехтошар. Претрепва се от работа и вечер не вижда от умора. Освен това той дори не знае да пише на латински, представи си на гръцки. Иска обаче аз да ходя на училище и си вади калта под ноктите, за да може да плаща на онези шибани даскали.

— Има пълното право — потвърди патрицият. — Днес поне малко образование е наложително, за да си намериш каквато и да е работа.

— Ти си като него, добър само да чете конско, но аз трябва да ходя в училището и Тертулий да бие мен, а не вас! — отвърна му Манлий. — Когато мама беше жива, беше различно, защото ме слушаше, докато уча, дори и да не разбира нищо, а и винаги ми слагаше в capsa по едно сладкишче за ядене преди обяд. Сега обаче си нося парче хляб и дори не мога да му се насладя, защото мисля за Квартала…

Детето говореше бързо, без прекъсване, като че ли отдавна тази тема го е парела отвътре, но не е имало никого, който да го изслуша:

— Квартала е сестра ми. Не расте заради дойката, която има, защото тя е кожа и кости. Казват, че няма да оцелее — разкри му, стискайки устни. — Мама е мъртва, за да даде живот на нея…

На момченцето му изхвърчаха сълзи от очите, но веднага, като мъж, се насили да ги преглътне.

Аврелий постави ръката си върху раменете му, като се опита жестът му да не изглежда твърде бащински:

— Слушай, с оглед на това, че вече си изпуснал урока, какво ще кажеш да похапнем нещо в някоя popinal.

Малко по-късно, пред кесия пърженки с мед и голяма порция наденички със сос, Манлий обмисляше едно странно предложение.

— Слушай, Манлий, би могъл да работиш за мен. Искам да си държиш добре отворени очите и ушите за всичко, което се случва в училището. В замяна ще ти давам по два аса на ден и ще ти помагам за домашните, ако желаеш. Разбира се, за да ми служиш като шпионин, ще трябва да ходиш на училище всеки ден…

Манлий го погледна накриво:

— Хей, да не си и ти някой учител?

— Не, но знам гръцки.

— Добре ли? Знаеш ли, Тертулий е голям педант…

— Добре се оправям с него — увери го Аврелий, който беше научил езика на Елада още преди латинския.

Детето обаче се противеше да приеме:

— Слушай, какво се крие зад това? Ти не ми казваш истината — произнесе отчетливо, като присви очи в изражение, което възнамеряваше да изглежда хитро и решително. — Аз не съм будала. Виждал съм те вече в къщата на Ариан и носеше същата тога като моята, с червена ивица… тога като тези, които носят само децата и магистратите. И тъй като възрастта на bulla си я преминал от доста време, значи трябва да си голяма клечка…

— Ех, да — въздъхна Аврелий. — Точно затова не мога да се показвам и имам нужда от човек, който да събира информация вместо мен… Освен това е възможно да намеря и прилична дойка за сестра ти — добави, за да наклони окончателно везните в своя полза.

Манлий най-напред го погледна с недоверие, но питчицата с мед, която Аврелий накара да му сложат в чинията, му послужи да притъпи и последното си подозрение. Плю си на ръцете и уговорката беше направена.

 

 

При завръщането си Парис го посрещна със скръбния глас на осъден, който току-що е видял от килията си сянката на ешафода. Хипохондричният администратор, открай време с крехко здраве, се клатушкаше в атриума, държейки в ръцете си огромно количество помади, лосиони и отвари, докато се опитваше да изтръгне от лекаря последни напътствия.

— Този път какво му е? — попита Аврелий поруменелия Хипарх, тъй като Парис вече беше страдал от диспепсия, запек, задух, безсъние и крампи в стомаха.

— В действителност — нищо, но твърдо е убеден, че е болен, затова, за да го накарам да се почувства по-добре, трябва да му изпиша някой безобиден лек — обясни лекарят, невъзмутим, уведомявайки патриция за соления си хонорар.

Аврелий, който беше нетърпелив да започне по същество, му плати, без да продума.

— И така, онази кал? — попита го веднага след това.

— Не знам какво си търсил, сенаторе, но тази тиня беше само катран от Юдея, от най-доброто качество и без никакви примеси.

Патрицият го погледна невярващо. Значи беше в заблуждение. В края на краищата съмненията му бяха продиктувани само от липсата на няколко капки вода по пода, докато Луцила безпроблемно е могла да затвори резето, след като се е подсушила… Кастор имаше право, че навсякъде вече вижда престъпления.

— Ако няма друго… — каза Хипарх, сбогувайки се, а Аврелий се престори на незнаещ, че той, преди да излезе, щеше да намине скришом при Хортензий, за да му бъде подарено гърнето със смокини в мед, с извинението, че лекуват упорита кашлица.

— Почакай! — задържа го патрицият, защото възнаграждението му така или иначе беше прекомерно и си заслужаваше да се възползва изцяло от неговата консултация. — Ако сложим настрана прилошаването, възможно ли е някой да е помогнал на това момиче да умре?

— Искаш да кажеш убита? Разбира се!

— И как?

— Ами достатъчен е бил само един силен натиск върху сънната й артерия.

— Невъзможно, защото Луцила нямаше следи по врата си, поне с определената за това големина.

— Какво ще кажеш тогава за игла в черепа, от ухо до ухо?

— Нищо подобно, защото нямаше кръв по косите си.

— Тогава може да е била удавена или удушена, или може да е погълнала отрова без мирис… Безсмислено е, сенатор Стаций, защото, след като не е направен оглед на трупа, не съм в състояние да правя друго, освен екстравагантни заключения — заключи Хипарх, разпервайки ръце.

— Съгласен съм, тръгвай тогава. Ааа, на връщане към дома ти мини през Субура, за да прегледаш една новородена…

Медикът, вече свикнал с ексцентричността на Аврелий, го погледна, без да се учуди. Нима веднъж не го беше извикал, за да закърпи един гладиатор? Впрочем всички бяха обзети от своите мании, но сенатор Стаций, за разлика от другите, имаше достойнството, че плащаше за своите в брой.

Хипарх току-що си беше тръгнал, когато нахлу силно превъзбудената Помпония:

— Не може да се направи погребална клада! Луцила не е искала да бъде кремирана, защото е била предана на Кибела и…

— И тя ли? — удиви се Аврелий.

— А също и на Изида, на Артемида и на един куп други богини! Много са младите, които се оставят да бъдат впримчени в екзотичните култове на днешно време.

— Така е. Откакто хората спряха да вярват в боговете от Олимп, не правят друго, освен да търсят нещо, с което да ги заместят — не можа да се въздържи сенаторът, който като убеден епикуреец не признаваше нито римските божества, нито онези чуждите.

— Горкичката, искала е да бъде погребана — продължи матроната. — Преди време, в момент на криза, е помолила баща си и му е казала още, че ще остави нещо като морално завещание. Сега е много на мода, най-вече сред младите.

— Защо не ми го съобщи преди това? Може би този документ обяснява много неща!

— Не го намерихме. Възможно е самата тя да го е унищожила, след като й е преминала депресията. От друга страна, не е единствената вещ, която липсва от нещата на Луцила. Изчезнала й е брошката от нефрит, а също и гребенът от костенурка. Всъщност не за това съм дошла да си поговорим…

Матроната предпазливо се огледа наоколо, после полугласно попита с конспиративно държание:

— Сами ли сме?

— Абсолютно, с изключение на около стотина роби, шестима готвачи, двама масажисти, десетима освободени роби и интенданта.

— Имам нещо да ти казвам — съобщи му Помпония с драматичен тон.

Аврелий повдигна очи към небето. „За всички нимфи, да се надяваме, че не се отнася за последната любовна авантюра на Месалина!“

Но Помпония не беше изстреляла всичките си патрони:

— Оня ден, когато ме попита за Ариан… Ех, не исках да ти го кажа, но пък, от друга страна, за тези времена това са обикновени неща, а ти си човек с широки възгледи… Все пак, като почит към моята горка братовчедка, нека Хадес й спести мъченията си…

— Давай направо! — призова я патрицият.

— Всъщност преди няколко години имало някакъв скандал в училището. Един ученик обвинил Ариан, че му е правил неприлични предложения. Братовчед ми решително отрекъл, като заявил, че младежът е искал да си отмъсти за това, че е трябвало да понесе обидата от публичното си наказание. И така, в опита си да избегне случая да се превърне в сензация, Ариан предложил да обезщети семейството му с определена сума, с уговорката той да оттегли обвиненията си.

— Не мислиш ли, че може и да има нещо вярно? Който е с чиста съвест, трудно би се навил да плати — попита я Аврелий, изпълнен с любопитство, защото намеците на онзи notarius може би не бяха продиктувани само от омраза…

— В действителност ми е трудно да го повярвам — отговори му матроната. — Младежът бил свободен и щяло да е твърде глупаво от страната на известен ретор, какъвто е Ариан, ако допуснем все пак, че е имал определени наклонности, да се навърта около римски гражданин, когато е имал на разположение толкова много и услужливи робчета.

— Така е! Това, което е позволено с робите, се превръща в престъпление, ако в него е въвлечен един юноша, който е свободен гражданин. Пурпурната ивица върху тога praetexta красноречиво посочва, че младите са неприкосновени, както висшите магистрати, и никой не бива да вдига ръка срещу тях или да се опитва да ги покварява…

— Във всеки случай момчето отказало обезщетението и настоявало на своето. Преподавателите от училището масово се намесили, за да бъде оправдан Ариан, а меценатът описал младежа като бунтовник и половин престъпник, човек, склонен към всякакво лукавство, дори изнудване… Накратко, семейството било принудено да оттегли обвинението си, преди още да изчака сентенцията на съдиите. Оттогава нищо повече не се е чуло за тях.

— Знаеш ли дали Панеций е работил в училището по времето на скандала?

— Да, ама защо ме питаш?

— Чисто и просто от любопитство. Във всеки случай не знам дали си заслужава да се правят други разследвания, защото според моя лекар в asphaltite не е намерена никаква следа от отровни съставки.

— Това нищо не променя. Луцила може да е била убита и по друг начин! — възкликна матроната, противно на всякаква логика. — Нали не искаш да спреш да се занимаваш с тази история? Обещай ми, че ще продължиш, направи го заради мен!

— Съгласен съм, Помпония — увери я Аврелий, който въпреки всичко имаше нужда само от някакво добро извинение, за да продължи напред. — А ти откри ли нещо за Камила? — попита я, опитвайки се да придаде безразлична нотка в гласа си.

— Не още, но ако направи само една грешна стъпка, ние ще сме първите, които ще го научат. Една от моите шпионки е в тесни връзки с нейната любима прислужничка.

— За Лорид ли се отнася?

— Не, тази робиня вече не е с нея. Камила й подари свободата още преди да се омъжи.

— Знаеш ли къде може да я намеря? Освободените робини често поддържат контакт със своите dominae.

— Не и Лорид. Тя изчезна в нищото. Камила дълго я издирва, но напразно. Може би е напуснала Рим. Попитай самата Камила по време на погребалната вечеря.

— Ако Корвин го позволи…

— Не го ли знаеш? Утре ще тръгне за Капуа и няма да го има цяла седмица.

„Прекрасно!“ — помисли си Аврелий, зарадван, забравяйки за миг, че ще трябва да се срещне с очарователната Камила не на някакво щастливо събиране, а по време на тъжен погребален банкет.

— Касторе! — изкомандва със силен глас сенаторът веднага щом матроната си тръгна.

Гъркът, който вече почти беше на път да склони новата гардеробиерка да посети стаята му, процеди през зъби една ругатня и показвайки се любезен, въпреки огорчението си, се втурна да помогне на своя владетел и господар:

— Какво става, domine, варварите ли идват?

— Отивай в къщата на Ариан и хвърли едно око на тялото на Луцила, преди да бъде погребано. Проучи в детайли дали има следи, дори недоловими, по шията или по лицето, рани или белези от душене.

— Ще бъде направено, господарю — каза примирено гъркът, тъй като прояви голямо търпение и доста усилия, за да убеди въпросната прислужничка…

— Веднага щом можеш, мини да вземеш вързопа от обменното гише на Корвин. Два дни са повече от достатъчни да бъде съхраняван.

— Нещо друго, domine?

— Да, потърси ми една дойка.

— Една какво? — попита го смутено гъркът.

— Дойка, Касторе, кърмачка, детегледачка, бавачка.

— Не знам къде да я намеря, domine. Отбит съм от доста време!

— Искам я здрава и с големи гърди — уточни Аврелий.

— Това твоето е някаква странна форма на перверзия, откога обичаш мляко?

— Не е за мен, дърт пръч, имам нужда от нея заради едно бебе!

„О, богове! — рече си Кастор. — С това прескачане от легло на легло, виж ти какво…“

— Поздравления! — възкликна все пак гъркът с широка усмивка.

— Хипарх ще прегледа новородената без знанието на бащата и ще те държи в течение — продължи невъзмутимо Аврелий.

Кастор си тръгна, поклащайки глава, без да е в състояние да схване каквото и да е. Господарят му започваше да прекалява със своите претенции. За всички богове на Олимп, къде щеше да му търси дойка? Внезапно обаче си спомни, че една приятелка на новата гардеробиерка е родила наскоро. В края на краищата тази задача можеше да се окаже също и интересна, защото се знаеше, че девойчетата винаги са готови да се разнежат с онзи, който демонстрира, че обича децата.