Данила Комастри Монтанари
Остави на мира умрелия (25)

Глава XXIII
Петият ден преди Календите на декември

— Октавий! За всички божества, той е последният, за когото бих си помислила! — заяви удивено Помпония, надигайки се от широкия триклинум.

— Защо не? — отговори й Аврелий. — Беше единственият, който печелеше нещо от двете убийства и е имал пререкание с Луцила точно сутринта преди смъртта й. Тя със сигурност му е заповядала да дойде по-късно при нея в банята и там го е заплашила, че ще раздуха скандала, който е щял да съсипе него, баща й и най-вече училището. Бяхме далече от истината заради куп детайли: писмата, магическите амулети, банковата измама, които нямаха нищо общо с престъплението…

„И размяната на близначките“ — добави наум.

— Аврелий, нещо не схващам как е възможно, след като точно Октавий те е помолил да продължиш с разследването!

— Така е, но той беше разбрал, че въпреки това ще продължа напред. Знаеше, че слугите са го чули да се разправя ожесточено с Ариан предишната вечер, затова дотича да ми го каже, преди да го науча от някой друг. Освен това, подтиквайки ме да проуча подправената запушалка на делвата, хитро е разширявал списъка на заподозрените с всички онези, които са стъпвали в къщата през последните няколко дни.

— Искаш да кажеш, че не е имало отрова в амфората ли?

— Не, имало е, но е впръсната съвсем спокойно на сутринта след престъплението, за да се помисли, че някой външен човек е искал да покуши живота на Ариан. Затова Октавий имаше и нужда от моята помощ. На стражите някои малки подробности може и да са им убегнали, но той е разчитал на факта, че аз ще забележа продупчената запушалка, и след това ще го използвам, за да го оневиня. В онази вечер реторът трябва да е казал на Октавий, че знае истината, и той е решил да го убие на момента, изсипвайки му отровната доза направо в чашата. В действителност само той твърдеше, че учителят я е избрал случайно сред многото други чаши. На следващия ден е накарал слугите да разбият вратата, използвал е стомната и след това съвършено е разиграл сценката на човек, който си мисли, че на свой ред е отровен… С този хитър ход е демонстрирал, че не знае къде е отровата, а ако към това се добави и че ние всички бяхме убедени, че не може той да е написал третото писмо…

— Това точно ми убягва, скъпи мой. Ти винаги си поддържал тезата, че авторът на това послание на всяка цена трябва да е убиецът, но знаем със сигурност, че Октавий не е познавал почерка на Елий…

— Чети добре текста, Помпония: Сега и Ариан е мъртъв. Няма нито една дума в това писмо, която да не се съдържа и в останалите две!

— Искаш да кажеш, че Октавий не е направил друго, освен да прекопира първите две послания, написани от Николао, същите, които реторът току-що му е бил показал?

— Точно така. Изведнъж си дадох сметка за това, докато четях върху стената надписа за онзи кръчмар, където е било достатъчно да се изтрият само няколко думи, за да му се придаде друго значение. Октавий е направил същото, като е преписал от предишните писма изреченията, които са му били нужни, за да състави последното послание. Между впрочем, трябва да го е бил подготвил доста преди онази вечер, което без съмнение показва, че вече си е бил поставил за цел да убие своя покровител, ако той дойде да го заплашва.

— Защо тогава Панеций е говорил с Манлий в училището? Това също ми убягва…

— Поздравявал го е за неговите успехи. Като си помислиш, че точно аз бях този, който разкри на убиеца, че детенцето може да го е видяло как излиза от банята! Октавий е знаел в каква посока е тръгнал Манлий и ме е отклонил, надявайки се да го настигне пръв. Малкият му е имал доверие и му е потвърдил, че е опасен свидетел, когото искат незабавно да елиминират. Моята тъпота можеше да му коства живота!

— За късмет си успял да поправиш грешката си, а също така си се сдобрил и с онзи горделив вехтошар.

— Не беше лесно да го накарам да отстъпи. Заради някакви клюки си беше навил на пръста, че аз съм окалял репутацията на покойната му съпруга, и ме преследваше, за да си отмъсти. Сега до такава степен ми има доверие, че е готов да приеме от мен пари назаем, за да си направи съдружие с още двама почтени мъже.

— Така де, как би могъл все още да се съмнява в човек, който е рискувал живота си, за да спаси сина му? Жалко е, че свободни граждани като Торкват и Македоний са принудени да гладуват или направо да се продават в робство. Между впрочем, вместо да правя дарения в храма в памет на Луцила, си помислих да открия фонд за образованието на бедни момиченца.

— Браво, Помпония! — одобри патрицият.

— Ще бъде запазен за девойки, на които се удава математиката, както се удаваше на моята горка Луцила. — Аврелий не я коригира, защото беше решил да запази в тайна историята за размяната на сестрите. На кого ли щеше да послужи вече разбулването на истината? — Като си помисля, че това чудовище я е убило за нищо! Наследството на Ариановците вече беше потънало в джобовете на Корвин! — отбеляза възмутената Помпония.

— Октавий не се е интересувал от пари — уточни патрицият. — Искал е само да ръководи училището, без да го интересува то на кого принадлежи. Ако всичко се беше развило по неговите планове, сега той щеше да бъде отличен преподавател, а може би и добър съпруг на твоята осиновена дъщеря. Той обаче беше слаб и импулсивен. В онази сутрин, когато Луцила му е казала, че ще развали сватбата и ще раздуха скандала, напълно е загубил ума си…

Похмпония поклати глава в пълно несъгласие:

— Добър съпруг, този престъпник!

— Реторът още от самото начало се съмняваше в него, но вместо да приеме горчивата истина, предпочете да затвори очи и да се окопае в куп фалшиви улики — започна Аврелий. — Помоли ме да се намеся с благочестивата надежда, че може да оневиня Октавий в неговите очи още преди да съм го направил пред другите. Ариан живееше в ужасен конфликт със съвестта си, тъй като момчето, което обичаше повече от всичко, може би беше убило дъщеря му. След това, когато подозрението му се е превърнало в почти твърдо убеждение, е изправил питомника си пред собствените му отговорности…

— И Октавий го е убил, за да не го разобличи!

— Не. Смятам, че Ариан е бил влюбен в него до такава степен, че е бил склонен въпреки всичко да му помогне да избяга. Октавий обаче не е искал да живее като беглец или да се върне при родните си планини в Брутиум, защото е бил съзрял възможността за престижна кариера в модерно училище, където е щял да бъде почитан от стотици младежи… Беше импулсивен и пресметлив едновременно, но накрая нервите му не издържаха и си го изкара дори на едно беззащитно дете!

— Все пак остава неразбрано защо е покрил с кал тялото на моята Луцила — отбеляза добрата госпожа.

— За всички нас ще си остане загадка, Помпония. Важното е, че убиецът е получил заслужено наказание — отвърна й патрицият, като се стараеше да се придържа към някакви мъгляви обяснения.

— Да, имаш право. Сега обаче и аз имам да ти разкажа нещо. Спомняш ли си, че след като ме натовари със задачата да предам онова съобщение на Камила, ме посъветва да поразхлабя надзора си върху нея? — Аврелий наостри уши, започвайки да подозира нещо. — Ех, аз не те послушах и въпреки това я държах под око!

Сенаторът се почувства изгубен. Ако Помпония е разкрила посещението на Камила в дома му, скоро щеше да го знае цял Рим.

— Има си любовник, повече от ясно е! — заяви госпожата.

— Не ми го казвай! — отвърна й Аврелий със смаяно изражение.

— Срещна се с него през нощта на Идите и изглежда, наистина много държи на него, след като робините й ми казаха, че е прекарала целия ден да се разкрасява заради него.

— Невероятно!

— Вдигнах под тревога всичките си шпиони и няма да се успокоя, докато не разбера кой е този мъж — обеща му матроната.

— Като цяло може да се касае за някакво недоразумение, Помпония — започна да шикалкави Аврелий, ужасен от идеята, че бъбривата госпожа може да стигне до него. — По-скоро ми разкажи последните клюки за Месалина — попита я лукаво, като се опита да отклони вниманието на приятелката си от опасната тема. След това, знаейки добре, че хрониката за императорските рога ще продължи дълго, заповяда да донесат стомна със cervesia и се разположи на дивана, който замести стола от Родос. В края на краищата Нанион му беше направила чудесна услуга, счупвайки тази неудобна табуретка…

— … и наистина съжалявам, че трябва да те оставя така по средата на разговора — извиняваше се Помпония след час, — но Домитала ме чака в термите. Ах, още едно последно нещо, знаеш ли случайно какво означава КМ. Т. — САМО ДВА АСА? Тази сутрин беше изписано по стените на целия град…

Аврелий поклати глава, докато матроната набързо се сбогуваше с него. Останал сам, патрицият отиде в банята и се обръсна. След това, преобличайки се от главата до петите, си наложи да не мисли за спомените, които Помпония изведнъж беше съживила в него. Разсъждаваше, че един мъж, като мине четирийсетте, започва да има нужда от зряла жена, която да си е поживяла и да се е налудувала с другите. Иринея обичаше пътуванията, книгите, философията… време му беше да се замисли за някакво окончателно устройване.

Премина развеселен през вестибюла, но го обзе неприятно усещане, когато си спомни, че даде почивен ден на своите нубийци, а Викус Патрициус беше твърде отдалечен, за да си намери за там някакво обществено превозно средство. Как щеше сега да стигне до Квиринал? Излезе на улицата и с нерешителен вид постоя малко сред движението, докато не чу познат глас зад гърба си:

— Кресло, господине?

Обръщайки се, Аврелий се озова лице в лице с все още насинения от боя Торкват, който му предлагаше подвижна табуретка, върху която изпъкваше с красивите си главни букви надписът: КМ. Т. — КАСТОР, МАКЕДОНИЙ, ТОРКВАТ — ГРАДСКИ ТРАНСПОРТ. Без да се колебае, патрицият се качи на нестабилната седалка и даде заповед за потегляне.

 

 

Уведомена от един слуга, Иринея го очакваше. Изглеждаше весела и на Аврелий му стана приятно, че е избрал подходящ момент, за да й направи своето предложение.

— Знаеш ли новината? — изпревари го жената, превъзбудена. — Ще вземем училището!

Това множествено число сякаш изскърца в обиграното ухо на патриция.

— Ти и кой? — попита я предпазливо.

— Панеций, естествено. От известно време вече се виждаме…

Аврелий се усмихна невъзмутимо, потискайки дълбокото си разочарование.

— Дълго говорихме по този въпрос и стигнахме до споразумението да дадем поле за изява на идеите на Октавий. Може да се оказа убиец, но като възпитател си разбираше от работата. А и месечната такса ще е по джоба на всеки. За това, най-накрая, се убеди и онзи твърдоглавец…

Твърдоглавец? Аврелий се ободри. Естествено, че беше допуснал груба грешка! Представи си, че Иринея…

— Знаеш ли, много съм щастлива. Никога не съм си и помисляла, че ще правя планове за сватба на такава възраст.

Патрицият замръзна.

— А казваше, че на теб вече ти е отминало времето за големите любови… — отбеляза грубо той.

— Всичко се случи така набързо — изповяда се тя, повдигайки рамене.

— Разбирам — отговори й Аврелий, който предпочиташе изобщо да не го знае.

— Наистина ли го казваш? Мъж като теб, толкова свободолюбив, неспособен да се обвързва… Вижда се много добре, че ти не си уседнал човек. Имаш нужда непрекъснато да бродиш от едно място на друго, от една книга на друга, от една жена на друга.

Патрицият се постара да не я опровергае.

— Ох, Аврелий — каза му Юния, докосвайки лицето му с възбуждащата нежност на учителка, която утешава скъсания си ученик. — Искам ти да го знаеш колко хубаво ми беше, че те срещнах и правих любов с теб. Ти си толкова пленителен…

— Не достатъчно, за да поиска някоя жена да прекара живота си с мен — заключи засегнатият патриций.

Юния се засмя:

— Ти си мъжът от сънищата, а сънят не се забравя. Жената обаче има и други изисквания: обич, сигурност, радостта да остарее до някого, който има нужда от нея… Ти обаче си достатъчен само на себе си.

— Така е — призна си неохотно Аврелий, възхищавайки се за пореден път на елегантния начин, по който тя се освобождаваше от него. — В такъв случай какво да ти кажа, приятелко моя? Vale и бъди щастлива! — преглътна огорчението си и излезе колкото е възможно по-бързо.

Току-що беше затворил крилото на вратата, когато го видя да идва: все така слаб, но не толкова прегърбен, скован от все същото си съкрушено държание, но с някакъв нов блясък в очите.

— Привет, Панеций! — каза му Аврелий, изчаквайки го на прага. Ефесецът несигурно и тревожно се взря в него. Присъствието на този твърде облагодетелстван от съдбата мъж, там пред вратата на Иринея, не можеше да бъде друго, освен предвестник на злополучен крах. Как би могъл да се състезава той, освободеният роб Панеций, със сенатор Публий Аврелий Стаций, богат, красив, образован и властимащ?

— Gratulor tibi: поздравления! — каза му Аврелий. — Получил си нещо, което аз никога няма да мога да притежавам. Сега е мой ред да ти завиждам!

Върху навъсеното лице на граматика се появи проблясък на гордост и двамата мъже си стиснаха ръцете, без да говорят. Докато се отдалечаваше, патрицият се питаше дали е произнесъл това великодушно изречение само за да окуражи ефесеца, или поне веднъж истински завиждаше на някого, и то не някаква висшестояща особа, не на всемогъщия император, който от Палатин господстваше над света, а на скромния освободен роб, с когото Иринея беше решила да свърже живота си. Съмнението му продължи само миг. В следващия момент с изпънат гръб и лице, приело обичайното си подигравателно изражение, Аврелий благодареше на добрата съдба, че му беше попречила да направи една голяма глупост, и тръгна самоуверено по улицата към domus на Корвин.

 

 

— За Хермес, ти ме прецака, Аврелий! — констатира банкерът пред списъците с имена и цифри, които патрицият му слагаше под носа.

— Ще трябва да спреш да угнетяваш бедняците, Корвин. Отсега нататък, ако имаш намерение да даваш пари назаем, ще го правиш с много по-справедливи лихви: не повече от един процент на месец, така както диктува законът. Подразбира се, че за да избегнеш обвинението, ще трябва да опростиш и задълженията на Македоний, и на другите нещастници, на които източваше кръвта.

Възрастният банкер въздъхна:

— Така да е! В края на краищата незаконното лихварство крие рискове. За късмет от доста години инвестирам и в почтени дейности…

— Що се отнася обаче до училището, съгласи се с мен, че трябва да бъде оставено на Панеций и Иринея. Аз самият съм готов да го финансирам, ако се наложи.

— Ще бъде уместно, нямам много доверие на онези двамата. Октавий със сигурност щеше да го ръководи по-добре.

— Решили са да приложат неговите методи. Ще струва малко пари и ще е училище, отворено само за най-добрите. Освен това Юния и Панеций не ги интересува да стават богати.

— Добре, ако няма друго…

— Забрави тази полица за пет хиляди сестерции — каза патрицият със зла гримаса, показвайки му писмото за кредита, дадено му от Помпония.

— О, небесни божества! — възкликна банкерът, пребледнял. — Ти ли си я придобил?

— Е, имам и още една в ръкава. Дължиш ми веднага пет хиляди сестерции и още толкова в края на месеца!

Старецът разви листа и започна да го чете внимателно. След това направи гримаса и спокойно му възрази:

— Не вярвам, че ще успееш да си ги вземеш обратно, Стаций. Дори можеш да изхвърлиш папируса, така или иначе вече няма никаква стойност.

— Как така няма? — изуми се патрицият. — Това не е ли твоят печат?

— Да предположим, че е фалшив.

— Не си мисли, че с това ще се отървеш! В Рим има закони, а аз разполагам с двама свидетели, които са те видели да се подписваш!

— Точно така е, колега Стаций, в Рим има многобройни закони и се държи те да бъдат съблюдавани… но знаем добре, че много от тях са несправедливи и никога няма да бъдат взети под внимание, освен ако не се попадне в ноктите на някой от онези ревностни магистрати, които си карат постарому и на всяка цена искат да спрат прогреса. Да вземем например един произволен закон: Lexlulia de adulteriis. Този лицемер Август го наложи, за да спре безнравствеността сред класата на сенаторите, без да предвиди, че първата, която ще стане жертва на този закон, ще бъде точно неговата дъщеря. Днес вече никой повече не го прилага, но аз познавам един възрастен магистрат, който, откакто съпругата му избяга с интенданта, го прилага с изключителна сила. Сега аз и ти, Аврелий, сме светски мъже, с отворен и гъвкав манталитет, но какво би се случило, ако бъдеш завлечен пред тази стара кариатида и заплашен със заточение по обвинението, че си се наслаждавал на съпругата на виден гражданин, който освен това ти е колега и приятел?

Сенаторът пребледня. Ако в този момент в таблинума на Корвин се беше отворил ров, нямаше да се поколебае да се хвърли в него, само и само да не среща пронизващите го очи на хитрия банкер.

— Аз също имам двама свидетели, Аврелий. Опичай си ума, защото и двамата са свободни граждани, чиято дума не може да бъде поставена на обсъждане. Проследили са жената чак до дома ти и са я видели да излиза няколко часа по-късно в красноречив безпорядък. Ако не си го спомняш, мога да ти опресня паметта: било е в нощта на Идите…

Сенаторът се прокашля два пъти, преглъщайки:

— За Хермес, изигра ме! — призна си със затруднение.

— Не се притеснявай, не съм отмъстителен. След като си се възползвал от моята собственост, но си ми я върнал без вреди, щях да се почувствам отвратително, ако бях поискал да ме обезщетиш, затова ще се задоволя само като си получа заема — каза той, измъквайки полицата под носа на патриция, и я доближи до фитила на светилника.

— Ама… това са пет хиляди сестерции! — започна да протестира Аврелий.

— Признай си, че тя си струва парите… — засмя се удовлетворено банкерът, изгаряйки внимателно листа.

Аврелий се съгласи примирено, като на свой ред се помъчи да овладее усмивката си.

— Между впрочем, колега — каза след това Корвин, като го хвана приятелски под ръка. — Боя се, че ще имаш проблеми с това монополно право за обмяна в Нумидия. Нямаш достатъчно канцеларии, за да вършиш експедитивно цялата работа сам. Какво ще кажеш, ако аз ти помогна? Там долу имам доста персонал. Да кажем, с две гишета?

— Ще бъда щастлив, разбира се, ако ти ми позволиш да ти отвърна със същата услуга в Испания. Аз също съм готов да открия две или три агенции, за да облекча тежкия ти труд. Разбира се, стига само лихвата да е тази легалната.

— Дай си ръката, Публий Аврелий! — завърши Корвин с широка усмивка, скрепяйки уговорката. — Ех, Стаций, удоволствие е да се сключват сделки с теб и истински се надявам, че в бъдеще ще продължим да се виждаме с теб. За съжаление през следващите седмици ще отпътувам с Николао за Таранто. Знаеш ли, не може много да му се вярва и бях почти на кантар да го продам, но след това открих, че знае да прави една много добра шашма с ауреите… Няма да крия обаче, че съм леко разтревожен за Камила, защото ще се отегчава сама в Рим. Даже защо не идеш да я посетиш някой път? За втората полица ще поговорим след моето връщане…

„Проклет сводник!“ — помисли си Аврелий, но междувременно продължаваше да чува гласа на Помпония: „Прекара целия ден в подготовка, за да се направи хубава за него…“ и момичето, което се провикваше: „Ще направя за теб всичко, което поискаш!“.

Забравяйки набързо добрите си намерения да действа мъдро, патрицият се почувства изкушен, пък и не беше чак толкова неподготвен, че да позволи задълго на тази малка вещица да го води за носа. Рано или късно щеше да прояви благоразумие! Не беше ли почти успял и хитрият Одисей да отклони чародействата на нимфата Цирцея и да я чуе, победена и беззащитна, как го умолява да се напъха в леглото й? В този ден олимпийците тържествували, виждайки героя, който възстановявал правата си като мъж. Но господарят на хилядата клопки, лукавият смутител на скали, наистина ли беше излязъл победител в схватката с могъщата магьосница? Това се питаше Аврелий, спомняйки си изведнъж, че двайсет години по-късно Телегон, синът му, заченат в онази същата нощ от унижената нимфа, отнема живота на баща си, на онзи неукротим Одисей, който нито човеците, нито боговете бяха успели да усмирят. При все това и на Публий Аврелий, както на господина от Итака, му харесваше да се излага на риск…

— Защо да чакам твоето завръщане, Корвин? Може веднага да хвърлим едно око на документа, за да сме сигурни, че не съдържа някоя и друга грешка — реши, изваждайки втората полица изпод гънките на туниката си.

„Десет хиляди сестерции за една жена е лудост — казваше си междувременно. — Кастор ще ме помисли за будала.“

— За Бакхус, наистина имаш право, колега. Това съвсем не е твоят печат. Изобщо не разбирам как съм могъл да се объркам! — възкликна, смеейки се.

След това, без да се колебае, хвърли в огъня новия лист и остана да го гледа, докато догаряше.