Данила Комастри Монтанари
Остави на мира умрелия (19)

Глава XVII
Тринайсетият ден преди Календите на декември

Аврелий сънуваше. Предната вечер беше донесъл в стаята си всички томове от библиотеката, които се отнасяха за култа към Великата майка, и без да забележи, остана наведен над свитъците почти до разсъмване, толкова се беше задълбочил в заниманието си.

Най-накрая си беше изяснил, че жестоките ритуали в чест на богинята нямаха нищо общо с некромантията, която всяваше страх сред посветените на Кибела. Следователно беше невъзможно същата ръка, готова да прониже с омагьосаната игла восъчната кукла, да е скрила сред дрехите на Испула и изображението на Великата майка.

Недоволен, патрицият се беше погрижил да научи колкото е възможно повече по темата и с големи усилия беше възстановил историята на черния камък, опитвайки се да чете между редовете на онова, което официалните историци се бяха постарали добре да предадат.

Преди всичко римляните не бяха отишли да вземат симулакрума от Песинунт, както погрешно беше написано в творбите на Тит Ливий, а от Пергам, където аталидите го бяха инсталирали в един специален храм — Метроон. Това е било във времето на пуническите войни и присъствието на Анибал на полуострова е тероризирало суеверните плебеи. Простичките и местни традиционни богове, които се задоволявали с някоя изпечена жертва, за да помагат на протежетата си, вече не бяха достатъчни, за да успокояват паниката. В този случай нямало нищо по-добро от това, да се насочи мистичната тревога на плебеите към някакво ново, внушително ориенталско божество, преди те самите да поемат по недотам правилните и контролируеми пътища…

Което значи, че нареждането на тайнствения оракул да бъде пренесен свещеният камък в Рим е било специално издадена за тази цел директива, с която да се предотврати импулсивната им нужда от това. Както и пактът с царя на Пергам не е бил нищо друго, освен размяната на чудодейния образ за политически съюз. Същото се отнасяло и за феномена на матрона Клавдия, на която богинята дала привилегията да демонстрира своето целомъдрие, като тегли само с помощта на тънкия си колан заседналия кораб, който карал на борда си симулакрума.

И в този момент в съня му се явяваше точно статуята на благочестивата Клавдия, такава, каквато я беше зърнал преди няколко дни пред храма на Великата богиня: на фона на отворената врата на параклиса със сянката на черния камък, която заплашително надвисваше. Сякаш изведнъж мраморната скулптура оживя и Аврелий видя свенливо наведените очи на добродетелната матрона внезапно да се отварят и да се взират в него с жесток блясък. В същия миг протегнатата да тегли кораба с чудния колан ръка на жената се протегна към него и коланът се превърна в змия, която се обвиваше около крайниците му, възпрепятствайки ги. Матроната се смееше… и вече не беше Клавдия, а Камила. Аврелий се размърда в постелята си, опитвайки се да се освободи от хватката на змията, която обездвижваше ръката му.

— Господарю, събуди се! — разтърси го изведнъж Парис. — Трябва да се събудиш, domine! Ариан е мъртъв и Октавий те моли да отидеш при него!

Съненият патриций разтърка клепачи и обърна поглед към лъча, проникващ през процепа на вратата: светлината все още беше слаба, а слънцето трябва да беше изгряло преди малко. Колко ли беше спал? Може би час, максимум два.

С героично усилие се надигна от леглото, докато един роб му подаваше леген с вода, за да напръска лицето си. Разпери ръце, очаквайки със затворени очи прислужничките да го облекат от главата до петите. Все още не се беше събудил напълно, когато чевръстата Филида сложи ленената препаска около голите му хълбоци. Хладната тъкан го накара да потръпне, все едно усети лепкавата студенина на змията, която току-що беше сънувал. В това време Нефер вече му нахлузваше туниката, Гая нагласяваше връхната му дреха, а Иберина му връзваше калцеите. За няколко мига патрицият беше готов, перфектно облечен и готов да се запъти към носилката. Едва след като излезе от тъмната стая в светлината на перистила, осъзна напълно току-що получената новина. Следователно реторът е бил този, когото убиецът е искал да порази от самото начало, а смъртта на Луцила не беше нищо друго, освен една трагична грешка.

Портшезът потегли бързо и не след дълго сенатор Стаций влизаше в атриума на Арианите.

Пресрещна го съкрушеният Октавий.

— Намерих го преди малко в стаята му. От известно време тропах по вратата му, но не получавах отговор, затова се наложи да я разбия. Беше си в леглото, но вече вдървен, с ведро изражение, сякаш най-спокойно си спи… Но е бил убит, повече от сигурен съм в това! Тъй като не знаех какво да направя, си помислих, че трябва да повикам теб, сенаторе — пелтечеше объркано.

Без да каже дума, Аврелий изчака търпеливо младият човек да се успокои. Мислеше си, че Октавий е твърде емоционален и непредпазлив, и рано или късно пред някоя голяма трудност щеше да изгуби контрола над себе си.

— След разговора ни в термите — разказваше му малко след това младежът — накарах учителя да ми покаже писмата, за които ти ми каза, но в действителност не останах твърде впечатлен. Но вчера вечерта, преди да си легнем, Ариан намери още едно под входната врата… Ето го — и подаде на патриция поредното послание.

Сега и Ариан е мъртъв…

ЕЛИЙ

Беше написано със същия почерк, който не можеше да се сбърка.

— Оповестяване на престъплението, преди още то да е извършено, разбираш ли? Убиецът е бил сигурен в действията си, но е искал да изтормози своята жертва, преди да я убие! Всъщност учителят, след като го прочете, пребледня и зъбите му започнаха да тракат. Каза, че вече не може да има доверие на никого, включително и на мен. Крещеше. Никога не го бях виждал толкова разстроен. Отказа да изпие отварата, която му приготвях, и се барикадира в стаята си с делва вино, бокал и стомна с топла вода. Трепереше от главата до петите като лист.

— Обзалагам се, че делвата, бокалът и стомната вече са почистени — предположи Аврелий, вече примирен.

— Не, тази сутрин веднага щом открих тялото на учителя, аз лично се погрижих да се сложат на сигурно място бокала и делвата с вино — опроверга го младежът.

— Бързо ме заведи да ги видя! — заповяда му сенаторът и Октавий го поведе към килера.

— Ето ги, тук са — каза му, отваряйки с ключето, което носеше на врата си, вратичките на една витрина. — Незабавно ги прибрах тук и не съм позволил на никой друг да ги докосне.

— Какво стана със съда с топлата вода?

— Аз самият тази сутрин неволно пих от него. Виждайки тялото на Ариан, почувствах, че ще припадна, и инстинктивно доближих стомната до устните си, без дори да използвам бокала. Едва след като погълнах няколко глътки, ми дойде наум, че учителят може да е бил отровен точно с тази вода. Тогава ми се стори, че усещам голям студ, и краката вече не ме държаха. Паднах на земята убеден, че повече няма да стана. Когато обаче слугата, който се притече да ми помогне, ми каза, че и той си е наливал от този съд предната вечер, за да е сигурен, че течността се е затоплила, колкото е нужно, почувствах кръвта отново да се раздвижва във вените ми и ужасното усещане, че ме грози смърт, изчезна на мига. До такава степен страхът ме беше вцепенил!

„Момчето е чувствително!“ — прецени сенаторът, като взе в ръка бокала и навря носа си в него. Ако наистина се касаеше за отрова, след като се отхвърлеше водата, не оставаше друго, освен тя да е била поета заедно с виното.

Помириса го дълбоко със затворени очи, за да се съсредоточи по-добре, и усети непознат мирис, който дори неговите твърде чувствителни ноздри не успяха да определят. Тогава драсна с нокът по дъното му там, където бронзът, във фугите на релефната си декорация, съдържаше някакъв съмнителен белезникав остатък, смесен с гъстата утайка от виното. Реши, че Хипарх ще се погрижи да го изследва, и се обърна към младежа, който го наблюдаваше:

— Имал си късмет, че си пил направо от стомната, Октавий. Ако беше използвал бокала, вероятно вече нямаше да си тук, за да ми разказваш всичко това.

— Не е възможно! Вчера вечерта този бокал беше току-що измит, когато Ариан го взе, избирайки го случайно сред пет подобни на него! — заекна с посивял цвят на лицето Октавий.

След като няколко пъти разгледа чашата, Аврелий най-накрая я остави на масата, за да премине към обследване на делвата. Беше си една нормална теракотена амфора, от тези с изостреното дъно за по-лесното им транспортиране, които, за да стоят изправени, се нуждаят от метална поставка. Върху повърхността на глинения съд се четеше името на производителя му — Еремион, и наименованието на виното — Каекубум, а по-надолу мястото и годината на запечатването му: Произведено в Амикла, близо до Фунди — консули Папиний Алиен и Квинт Плавций… Сенаторът нацупи устни пред това отлежало само девет години Каекубум. Разбира се, че пестеливият ретор не се е глезил със скъпи вина.

— Амфората беше ли отворена, когато Ариан си я е занесъл в стаята? — попита Аврелий, очаквайки незабавно потвърждение.

— Не, все още беше херметически затворена — поклати глава Октавий. — И точно това ме смущава. Отровата не може да е била на друго място освен в бокала, но единственият, който е имал възможността да я сипе в него, съм аз! — простена момчето в плен на тревогата си.

„Така е — разсъди Аврелий. — Също и реторът, както и дъщеря му, е намерил смъртта си в затворено помещение и без свидетели. Този път обаче няма да има съмнения относно виновника.“

— Млади ми приятелю — започна патрицият. — Смятам, че всеки момент ще те връхлетят големи, ама много големи неприятности!

— Мислиш ли, че ще ме арестуват? — попита го Октавий с невярващо изражение.

— Опасявам се, че да — не скри от него Аврелий.

Момчето сломено наведе глава, без изобщо да се опита да реагира.

— Всичко беше твърде хубаво: сватбата, осиновяването, училището — промърмори, потискайки желанието си да заплаче.

— Все още не е окончателно. Да хвърлим още веднъж поглед на тази амфора! — каза му Аврелий.

Гърлото на съда не беше запечатано с гипс, а запушено само с една коркова тапа, върху която впоследствие бяха сложили восъчен печат с марката на производителя.

Аврелий дълго превърта парчето корк между пръстите си, като внимателно го разглеждаше, и накрая му се стори, че забелязва нещо странно върху повърхността му: няколкото твърде равномерни дупчици, които нямаше как да се отдадат на шупливостта на кората. Обеща си да ги разгледа по-добре у дома си със скъпоценния камък, който беше дал нарочно така да го изрежат, че да може да увеличава детайлите.

— Тези ще ги взема аз — съобщи, като посочи бокала и делвата. — Казваше ми, че вчера вечерта Ариан е бил доста обезпокоен… — попита младежа, който, изглежда, най-накрая си беше дал сметка за несигурността на ситуацията, в която се намираше. Vigiles нямаше да мислят два пъти, преди да го хвърлят окован във вериги в Мамертинската тъмница, а красивите му черни очи, по които беше въздишала Луцила, със сигурност нямаше да умилостивят палача.

— Да, но аз бях убеден, че прекалява със своите фобии, и не го изслушах — отговори му Октавий. — А всъщност той за всичко е имал право. Също така Луцила и Испула са били убити, може и по погрешка, точно както казват писмата!

Аврелий повдигна вежди, недотам убеден. Хипарх беше готов да се закълне, че старата Испула Камилина беше починала от естествена смърт заради старостта, а на гръцкия медик можеше да му се вярва дори със затворени очи. Затова, каквото и да намекваха тези послания, поне една от трите смърти не можеше да се определи като престъпление.

— Не му повярвах, не съумях да го защитя. Аз съм отговорен за това! — възкликна момчето, отстъпвайки най-накрая пред терзанието си, което го мъчеше още отпреди и прикриваше с трудност.

— Само ако си сложил отрова във виното. В противен случай нямаш никаква вина — омаловажи думите му Аврелий, надявайки се с цялото си сърце, че младежът ще се научи да доминира изблиците си, може би великодушни, но изцяло неблагоприятни за него в сложни обстоятелства като тези.

— Със сигурност ще си помислят, че аз съм го убил! Ти си единственият, който е в състояние да ме спаси, сенаторе. С Ариан загубих всичко, баща, учител, другар… — изстена граматикът, улавяйки ръката на патриция със спонтанен жест, който Аврелий прецени като твърде конфиденциален.

„Дали това е честна и покъртителна молба за помощ, или умелата рецитация на един изкусен актьор?“ — запита се несигурно Аврелий, докато изпитваше леко отвращение при контакта с топлите пръсти на младежа.

— И любовник — уточни тогава със студенина, издърпвайки ръката си.

— Изобщо не се срамувам от това! — каза младият мъж с гордо вдигната глава.

— Трогателно! Питам се как се съгласува тази твоя голяма отдаденост с определени твои забежки в caurona на Афрания? Необичайно е да си хранил голяма обич към Ариан, но веднага щом той се е обърнел, си тичал да се забавляваш с прислужничките от таверната. Случаят ти наистина е самобитен: знам за много мъже с женствени обноски, които си дават вид на женкари, за да спасят реномето си, но това е първият път, когато се оказвам пред обратната противоположност — отбеляза саркастично той.

— За да го разбереш, ти трябва да си познавал учителя — отвърна му Октавий. — Той беше мъж с голяма стойност, но ужасен егоист. Изискваше от мен да му се посветя напълно, а не само в една обикновена плътска връзка.

— Така ти си се преструвал, че го обичаш, за да се възползваш от благоволението му. С всичките ти идеали, ти не си друго, освен който и да е amasio! — усмихна му се подигравателно Аврелий.

— Мамейки, го правех щастлив — оправда се младежът.

— Не се и съмнявам, защото си ловък да изричаш лъжи, поне ако се съди от театъра, който разигра пред мен в термите.

— Хвана се, нали? — отговори му граматикът, без изобщо да се е засегнал. — Лъгах, да, но не съм сторил зло на никого — потвърди след това, търсейки безсрамно погледа на сенатора.

— В действителност като симулант нямаш равен на себе си, Октавий. Помагат ти откритото ти лице, честните очи, изражението ти на добро момче, ученолюбиво и без щуротии, които да се въртят в главата ти — подигра му се патрицият.

— А не ти ли минава през ума, че мога наистина да съм откровен въпреки комедията, която разигравам? — възрази му Октавий със сериозно лице. — Понякога сме принудени да изменяме външността си заради общото добро.

— Може и да е така. Преди да ти повярвам обаче, трябва да си изясня дали си само лъжец, или и убиец!

— Знаеш добре, че не съм — потвърди граматикът. — Моето поведение може да изглежда спорно, съгласен съм, но не трябва да се мисли, че тези години са били приятни за мен. Почитах Ариан като учител и учен и изпитвах към него безгранично уважение и признателност. Физически обаче той ме отвращаваше. Искаше ми се да можех да се държа като останалите младежи, да участвам в празненства, да ухажвам момичета, а всъщност никога не съм бил свободен открито да обърна внимание на някоя жена, без след това да си платя скъпо за това. Ех, Ариан не ме заплашваше, че ще ме изпрати обратно при моите родни планини в Брутиум, не. Гледаше право в мен, с мълчалив упрек в очите, и аз, виждайки го да страда по моя вина, се чувствах толкова зле, че започвах да го успокоявам. Никога не посмях да му кажа истината, щеше да е твърде голям удар за него. И затова, от време на време, отивах при Афрания и за няколко аса си вземах някоя недодялана asinella от таверната… Но вече силите не ми стигаха да продължавам по този начин и очаквах с вълнение сватбата си с Луцила, за да сложа край на всичко това. Надявах се, че отношенията ни с Ариан след сключването на брака щяха да се подредят, превръщайки се в нормалните между тъст и зет, баща и син. Другото щеше да си остане наша тайна. Със смъртта на Луцила обаче нещата се сгромолясаха. С всеки изминал ден Ариан ставаше все по-задушаващ и мнителен, извън всякакво благоразумие. Помисли само, вчера вечерта ми се нахвърли още преди да е намерил писмото и се карахме заради срещата ми с теб в къпалнята…

„О, божества, това вече е прекалено — простена наум Аврелий. — Женската ревност може и да се приеме, ама да служи за ябълка на раздора и в подобно тежко положение!“

— На твое място не бих дискутирал това на висок глас, Октавий, защото за теб се превръща в отлична подбуда, за да го убиеш.

— Ех, само ако Луцила не беше умряла… Всичко щеше да си отиде на мястото, сигурен съм в това!

— Била ти е нужна заради твоите планове и само по тази причина съжаляваш за нея — отбеляза патрицият, припомняйки си срамежливата и сияеща девойка, която демонстрираше любовта си към граматика.

— Ти си суров с мен и имаш право. Вярно е, че се възползвах от обичта на моя учител, а също и от любовта на Луцила… но другите, за да уредят живота си, разполагат с гръмки имена, пари, приятелства, докато аз нямам друго, освен мозъка си и двете красиви очи.

— Струва ми се, че прекалените ти саможертви не са ти послужили много — отчете Аврелий. — Реторът на практика е бил разорен.

— Никога не съм хранил амбицията да забогатея. Исках само да уча и за добро или за зло, успях. А ако успея да докажа невинността си, ще ми остане само училището.

— Проявил си голяма ловкост, за да снемеш от длъжност горкия Панеций.

— Ако знаеш колко му завиждах в началото, като го гледах как пристъпва, почитан и уважаван, сред учениците, а аз трябваше да мия клозетите. Затова и не успях да удържа импулса си да не го унижа, но беше грешка, защото си създадох враг, а сега не ми достига смелост да му кажа, че опитът му ще ми бъде много полезен. Може би, ако ти поговориш с него…

— Големи претенции имаш ти — не се въздържа Аврелий и с горчивина си помисли, че младите, жадни за живот, потъпкват чувствата на другите с наивно нехайство, убедени, че е достатъчно бързо да изкупят вината си, за да поставят на мястото му всяко едно нещо. — Ти се притесняваш твърде много за училището, Октавий, а всъщност трябва да помислиш как да се защитиш от обвинението в отцеубийство. Първият въпрос, който си задаваме при едно престъпление, е: Cui prodest?, На кого служи? И няма съмнение, че смъртта на ретора дава преимущества най-вече на теб.

— Това също не е правилно — възрази граматикът. — Ако Ариан беше жив, можех да се възползвам от неговата власт, за да се приемат в училището необходимите промени. Той беше популярен сред всички и напълно ме подкрепяше. Сега обаче вече си нямам никого, който да ме закриля — давайки си след това донякъде сметка за нищожността на своите аргументи, младежът се взря в сенатора с боязливи пламъчета в очите. — Разбирам, че ти е трудно да ми повярваш, защото аз съм единственият, който ще спечели от тази смърт, а също и единственият, който е имал възможността да я провокира…

— Всичко това първо трябва да се докаже. Между другото, знаеш ли случайно дали Панеций се е отбивал у дома ви през последните дни? — попита го патрицият.

— Нямам идея, трябва да попитам слугите. Ариан обаче точно вчера посреща Камила и съпруга й.

— Николао придружаваше ли ги, както обикновено?

— Да, баджанак ми не прави нито крачка, без да води със себе си онзи мълчалив исполин.

— Отсега нататък, като наследник на ретора, ще си принуден да имаш чести срещи с банкера — отбеляза Аврелий.

— Знам. Ариан му дължеше купища пари.

— Сега тези главоболия са твои. Какво смяташ да правиш?

— Трудно ми е да кажа. Докато беше учителят, за тези дела мислеше той. Аз не съм много добър със сделките. Но поземлената собственост в Перусия, която принадлежеше на Испула Камилина, все още е налице. Онзи чакал Корвин държеше тя да влезе в уреждането на заемите, но Ариан си правеше оглушки, надявайки се да се оттегли там, като остарее. Няма да се поколебая да ги прехвърля на банкера, за да покрия пасивите, ако той все още ги иска, а и правя сметка колкото е възможно по-скоро да се преместя, за да освободя къщата. Свикнал съм да се оправям с малко и ще живея повече от добре и в стая под наем. Но се боя да не бъда измамен от този стар лисунгер.

— Лисиците не се раждат стари, Октавий, а ти не си толкова неподготвен, колкото се опитваш да ме накараш да ти повярвам. Сигурен съм, че ще съумееш да съчиниш някоя сърцераздирателна история, за да убедиш Корвин — взе го на подбив Аврелий, противейки се да го забърква в тази работа.

— Значи отказваш да ми помогнеш — отвърна му младежът.

— Не, но предпочитам да остана извън определени сделки.

— Ще продължиш да търсиш кой е убил Ариан, нали? Изпитвам голямо угризение по отношение на него. Рано или късно щях да го изоставя, както преди много години зарязах стария си баща…

— Какво стана с него?

— Умря няколко месеца след пристигането ми в Рим, а майка ми се омъжи повторно за един освободен роб от рода на Атилиите. Брак, който беше неравностоен за нея, но ние, въпреки че бяхме граждани, бяхме ужасно бедни, докато пастрокът ми имаше нещо настрана. Родиха си две деца, след това умря и майка ми. Никога не съм виждал сестрите си и семейството на Ариан беше моето единствено истинско семейство.

— Дори и малко извън рамките…

— Беше това, което исках. Когато реторът ме чу да подсказвам на учениците, докато събирах отпадъците, и ме похвали, разбрах, че това е големият шанс в живота ми, и веднага се възползвах от него. Мечтите ми щяха да се реализират, щях да прочета Омир, Хезиод, Ксенофонт. И каквато и да беше цената, тя не ми се струваше твърде висока…

— Така си отишъл да живееш при Ариан. В дома му обаче е имало две девойчета, достатъчно грациозни да подбудят къде по-силни от теб мъже да захвърлят маската си…

— Трябваше да го избегна на всяка цена. Също и заради това започнах да посещавам caurona на Афрания. Винаги съм се отнасял с респект към дъщерите на Ариан и успях да ги накарам да повярват, че се омъжвам за Луцила само за да му угодя на него.

— Въпреки това Камила е имала слабост към теб.

— Да. Забелязах го и се отдръпнах на разстояние, макар че ми харесваше твърде много, всъщност точно заради това. Камила беше вече обещана на Корвин и последното нещо, което исках, беше да настройвам срещу себе си Ариан. Открий кой го е убил, Аврелий, иначе няма да съм в състояние да понеса бремето на неговото име и наследство. Обещавам ти, че отсега нататък ще се опитам да живея по-достойно.

— Всъщност няма ли да ти е по-изгодно цялата тази история да потъне в мълчание? Ти си основният заподозрян и ако случаят бъде архивиран като внезапна смърт…

— Да оставя ненаказан виновника за смъртта на човека, на когото дължа всичко? — подскочи младежът. — Сенаторе, не очаквах точно от теб подобен съвет!

— Нито пък аз очаквах, че ти ще го приемеш. Съгласен съм да продължим напред. Ще извикам Хипарх, за да направи оглед на тялото, амфората и бокала. Все пак предпочитам ти да не присъстваш.

— Веднага излизам оттук. Ще бъда в библиотеката на Азиний Полион, за да съставя погребалния панегирик. Ама след малко ще дойдат libitinarii…

— Не се притеснявай, аз ще ги посрещна.

— Vale, сенаторе, и благодаря! — усмихна му се на прага младежът и с калем в ръка се отправи към залата за четене.

Изглеждаше спокоен и оптимист, като че ли беше поверил случая в правилните ръце. Това сляпо доверие, което в никакъв случай не ласкаеше патриция, по-скоро го тревожеше. Щеше ли той да е в състояние да го заслужи?