Данила Комастри Монтанари
Остави на мира умрелия (12)

Глава X
Седмият ден преди Идите на ноември

Силно разядосан, Кастор нахлу в таблинума като мълния.

— Вярно ли е това, което казва Парис? Подарил си на онази префърцунената гъркиня, с натъпканата с цифри глава, огърлицата от лазурит, принадлежала на халдейската царица?

— Да, разбира се — съгласи се господарят му с разсеяно изражение.

— Но тя беше един от най-скъпоценните елементи в нашата антична колекция! — противопостави му се освободеният роб.

— Юния каза, че накитът й харесва — обясни му Аврелий, изумен, че трябва да се оправдава за един толкова красноречив жест.

Гъркът разпери ръце невярващо:

— Никога няма да успея да разбера защо вие, квиритите, толкова държите да се реванширате пред жените!

— Това е въпрос на престиж, Касторе. В Рим се казва, че парите non olet, не миришат.

— Ех, това е същият перверзен мотив, заради който всеки порядъчен римлянин държи да построи храмове и библиотеки, да организира спектакли или да се разори от благотворителност с надеждата, че името му ще бъде увековечено върху някоя глупава паметна плоча!

— Или в тайните мисли на една дама…

— Ааа, ти ги наричаш тайни? — простена Парис, пристигайки в този момент. — Цял Рим вече е видял твоята огърлица върху Иринея и clientes тази сутрин претендираха за двойна sportula. Поддържаха тезата, че щом сенатор Стаций може да си позволи да подарява бижута с такава стойност, със сигурност няма да се скъпи и за една делва вино в повече!

— Това е добре, Парис, защото така репутацията ми ще стигне до звездите. Или може би ти предпочиташ господар със славата на скъперник? — пошегува се Аврелий.

— Смей се, смей се, ама на мен ми се пада да напасвам сметките! — запротестира разярено пестеливият интендант, докато патрицият с отегчен жест го заставяше да мълчи, тъй като колкото и да разхищаваше, никога нямаше да успее да похарчи напълно рентите от необятното си поземлено имущество, което беше наследил от поколения немногодетни предци, или да изчерпи изобилните си доходи от корабните си агенции или от тези за обмяна на валута. Игнорирайки конското, което му изчете администраторът, Аврелий се запъти междувременно да съобщи на Кастор за своя разговор с Панеций.

— Сигурен ли си, че ефесецът е бил трезвен, domine? В последно време често е виждан в popinae, и то винаги сам. Това е лош знак, защото и виното, както всички удоволствия от живота, трябва да се споделя — изказа мнение гъркът и за да придаде стойност на концепцията си, загреба, без да пести, от каната на господаря си.

— Защо да го считам за пиян, Касторе? На мен ми се струва, че преживява дълбока криза. В една определена възраст често се случва да се обръщаме назад, за да направим равносметка на собствения си живот. Ти никога ли не се връщаш към миналото си?

— Не, domine, когато се обръщаме назад, рискуваме да се спънем. Панеций обаче няма за какво толкова да се оплаква, защото доста добре си живее за роб, който е бил освободен от някакъв фригийски търговец.

— Значи си бил в архива… какво друго си открил?

— Куриозен факт за Николао, който за разлика от нашия ефесец се е родил свободен. Бил е чистокръвен римлянин от рода на Елиите, преди да се продаде на Корвин в замяна на работа и защита.

Патрицият кимна. Не всички мислеха като него, който като древните си предци беше готов да умре, вместо да попадне в робство. В същото това общество, така развиващо се, че да позволява либерализирането на хиляди роби, и то в такава степен, че се беше появила необходимостта от закон, който да спре прекаленото им освобождаване, много от свободните граждани бяха склонни към обратното, тоест да се продадат доброволно на някой господар. От друга страна пък, как да им се чудиш, след като мнозина от робите живееха по-добре от бедните и безимотни плебеи в Древен Рим?

Горчивите разсъждения на сенатора изведнъж бяха прекъснати от поредица крясъци, идващи от вестибюла, и веднага след това се чу шум от яростно счепкване.

— Казвам ти, че не можеш! — викаше Парис, опитвайки се да блокира пътя на един голям и масивен мъжага с очевидно войнствени намерения. Борбата беше неравна и само няколко мига бяха достатъчни на новодошлия, за да се отърве от крехкия интендант, нанасяйки му ужасен ритник по болния от подагра крак.

Парис се отпусна, стенейки, а мъжът с два разкрача стигна до таблинума.

— Къде е? — попита, нахвърляйки се със стиснати юмруци върху Аврелий, докато Кастор бързаше да офейка. — Давай го!

Патрицият, далеч от мисълта да отстъпи, се вторачи, без да се смути, в разбеснелия се гигант и не помръдна дори с милиметър дори когато усети голямата мазолеста ръка да се затваря около беззащитната му шия. Измери обаче с поглед побойника, без дори окото му да мигне, и с леден тон заяви:

— Аз съм Публий Аврелий Стаций, сенатор от Рим. Как дръзваш да се представиш пред мен по този начин? Моята особа е недосегаема!

— Казваш това само защото носиш пурпурна лента върху тогата си ли? Добре де, ама такава има и моят син и аз те уведомявам, че той е по-недосегаем от теб! — избухна гигантът, който изобщо не се уплаши. — Тук съм, за да си го взема обратно, и ако разбера, че се е върнал в тази къща, ще се разкайваш!

— Ох, ти трябва да си бащата на Манлий — рече поуспокоен Аврелий.

— Точно така! Аз съм Манлий Торкват, римски гражданин, роден свободен. Затова дори и да съм вехтошар и туниката ми да е скъсана, важа колкото теб, сенаторе! — възкликна мъжът с гордост, заставайки пред патриция с ръце на хълбоците.

Аврелий го погледна изпълнен с любопитство и усети как му преминава цялото възмущение заради некоректното му нахълтване. Нещо в гордостта на този дрипльо му внушаваше респект. Такива трябва да са били и грубите селяни, които с хляб и сирене в дисагите си са изоставили мизерните си нивички, за да завладеят света векове преди мекушавостта на елинизма да прелъсти Вечния град.

— Момчето учи в библиотеката. Остани да пийнеш с мен, за да поговорим за неговото бъдеще — насърчи го след това вежливо сенаторът.

Манлий Торкват навъси чело. Височайш магистрат го канеше да седне в негово присъствие? Трябва нещо да се крие зад това…

— Ех, не, няма да ме залъжеш! Знам ви аз вас, господата, с вашите красиви думи. Моят син не е роб, който може да го използваш колкото си поискаш! И без това вече не се чувствах спокоен, че ходи в това училище…

Аврелий се вторачи изпитателно с намръщено изражение в гиганта, помисляйки си отново за злобните сплетни, които се носеха по адрес на Ариановите учители. Затова беше и напълно разбираемо, че мъж като Торкват, който не прави компромиси, иска да си изясни постоянното присъствие на момчето в къщата му.

— Слушай, римски гражданино! — каза му троснато той. — Веднага си избий от главата идеята, че питая някакви апетити към твоя син. Попитай наоколо и ще ти потвърдят, че нямам никакви наклонности към гръцката любов. Момчето ти обаче е будно и ми беше от полза, затова му позволих да се възползва от моите книги.

Торкват го гледаше с подозрение, несигурен дали да му вярва, или не, защото всичко навред му говореше за един удобен и разкошен начин на живот, а се знае, че луксът и похотливостта винаги живеят под един и същ покрив.

— Татко! — възкликна в този момент Манлий, уведомен от съобразителния Кастор за появата на родителя му.

— Бързо, отиваме си — избърбори Торкват през зъби, без да дръзне да вдигне очи към господаря на къщата, който с почти тържествено спокойствие му даваше отново знак да се настани до него. Плебеят се подвоуми — дали пък не беше сбъркал тотално по отношение на този мъж?

— Почакай за миг, моля те, трябва да приключа с последния откъс! — помоли го момчето.

— Манлий, напоследък доста си напреднал. Довърши си и упражнението по гръцки, баща ти ще те изчака при мен — отпрати го Аврелий с толкова меродавен тон, че вехтошарят не посмя да му противоречи.

— Може би прецених нещата твърде прибързано… — измърмори смутено и си помисли, че е луд да обвинява по такъв начин една толкова властимаща особа, способна, ако поиска, да го накара да си плати скъпо за това.

Аврелий обаче махна с ръка и го попита:

— Какво искаше да кажеш преди малко, когато говореше за училището?

— Ех, знаеш как е, носи се слух, че някои ученици се радват на много специални привилегии. Съжалявам, че трябва да го кажа, но има родители, които са готови да си затворят едното, а може и двете очи, само и само да подсигурят някакво бъдеще на децата си.

— Вероятно се касае за безпочвени клюки. Подобни злоезичия е имало срещу всички училища още от времето, когато първите атински преподаватели идват в Рим. Вечният град винаги се е боял, че влиянието от Елада ще поквари неговите строги нрави.

— Може би, но Ариан вече е обвиняван и тогава не се касаеше само за мълви. Спомням си добре казуса, защото беше срамен! Момчето предостави като доказателства няколко компрометиращи писма, които реторът му беше написал, и те уверявам, че те бяха достатъчни, за да го осъдят. Ама е естествено, че когато беднякът потърси правата си в съда срещу някоя публична личност, която е в състояние да плати на елитни експерти, само доказателствата не са достатъчни той да спечели. Така Елий, ищецът, беше накаран да замълчи, а семейството му трябваше да се махне от Рим и да се върне в Нумана!

— Как рече, че се е казвал този ученик? — наостри уши патрицият.

— Елий някой си… не си спомням добре. Случи се преди около десет години.

„Елий! — помисли си превъзбуден патрицият. — Значи и ученикът на Ариан е принадлежал към рода на Корвин и на Николао…“

— Но ако нямаш доверие на училището, защо тогава пускаш Манлий да го посещава? — попита го смаяно.

Мъжът наведе очи и погледна големите си окаляни нозе.

— Всички са еднакви, а на училище трябва да се ходи, защото той с този крак никога не би могъл да се блъска от сутрин до вечер като мен. Моята клета съпруга, преди да умре, ми роди пет деца, но имаше епидемия и сега са ми останали само Манлий и Квартала.

— Бъди спокоен за момиченцето, то не е болно — изпусна се Аврелий и преди още Торкват да може да му поиска някакво обяснение, двамата бяха прекъснати отново от Парис, влязъл, без да предизвести, както се осмеляваше да прави само при спешни случаи.

— Domine, тук е… — възклицаваше вече интендантът, но веднага млъкна, виждайки човека, опитал се да го осакати, да седи кротко на масата на господаря. Отскочи назад и предпазливо се долепи до стената, за да е на сигурно разстояние от ботушите на мъжагата.

— Един роб на Ариан пита за теб — подхвана пак леко колебаещият се Парис. — Изглежда, се е случило нещо ужасно…

С един подскок и патрицият се озова в атриума. Значи реторът е имал право да се страхува за живота си. Този път покушението беше попаднало в целта!

— Какво е станало с твоя господар? — попита Аврелий плачещия слуга.

— Ариан е добре, благородни сенаторе, но майка му… Испула Камилина е намерена мъртва в стаята си!

 

 

Аврелий влезе мълчаливо в таблинума и за миг остана да съзерцава един непознат за него Ариан, който седеше, покрил лицето си с ръце, хлипайки без задръжки, със зачервени очи, набола сива брада и траурна тога от необработена тъмна вълна. В този момент в грохналия мъж не беше останало нищо от ретора, който имаше навика да цитира с ледено високомерие много от ерудитите и по този начин да изразява болката си.

— Отиде си, Аврелий. Оценката й за мен никога не е била добра, а вече е твърде късно, за да се поправя.

Патрицият изобщо не се смая пред отчаянието на ретора. Всички големци от Рим, дори и най-безскрупулните, трепереха пред августейшите си майки и се бояха от мнението им: Кориолан се беше отказал от изневярата само заради презрението на Ветурия; Тиберий, вече възрастен и император, все още не смееше да се противопостави явно на волята на Ливия; дори непочтителният Юлий Цезар, готов да се подиграе на хора и богове, е имал уважение на строгата Аврелия.

— Кураж! — насърчи го той. — За съжаление този момент все някога трябваше да дойде…

— Ама вината е моя, разбираш ли? — извика потресено Ариан. — Първо Луцила, после тя!

— Слугите твърдят, че Испула е умряла спокойно — отбеляза патрицият.

— Така изглежда — призна, без да е убеден, промърморвайки, реторът.

— Позволи ми да накарам моя лекар да анализира тялото й, ако искаш да си сигурен. Става дума за прочутия Хипарх от Кесарея и те уверявам, че той разбира от работата си.

— Добре, но се опасявам, че медикът ще потвърди съмненията ми, че майка ми не е умряла от естествена смърт.

— Какво те кара да го мислиш? Испула беше доста възрастна.

— Имахме навика всяка вечер да прекарваме известно време заедно. Харесваше й да си говори с мен, въпреки че често се затруднявах да следя мислите й. Всъщност в края на човешкия живот планината от спомени е такава, че невинаги се запазва непокътнато усещането за време. Старците имат навика да загатват факти, които са се случили преди години, но за тях все едно са станали предния ден и понякога е трудно да ги разбереш. Вчера например майка ми, докато говореше за обеците полумесеци, които подарихме на Камила за сватбата й, заради замъгленото си съзнание обърка брака на първородната ми дъщеря с този на Луцила, без дори да си дава сметка, че момичето вече е мъртво…

Аврелий счете всичко това за странно, защото предния ден, когато я срещна, Испула беше с изключително бистра памет…

— Спомена и твоето име — продължи Ариан, — без да успея да разбера по каква причина. Готвеше се да заспива и мънкаше нещо за някаква бенка и някакъв белег, но не си спомням добре… Веднага след това се унесе в сън, за да не се събуди никога повече…

— Беше ли поела някакво лекарство, преди да заспи, може би някаква сънотворна отвара или успокояваща настойка? — попита, изпълнен със съмнение, патрицият.

— Нищо, сенаторе, освен глътка вино от моята чаша.

— Тогава защо са всичките тези съмнения?

— Тази сутрин влязох в спалнята й, за да й сложа в устата монетата за Харон, както повелява обичаят за мъртвите. Докато я гледах толкова мъничка и съсухрена в нейното легло и си повтарях, че е умряла, без да се мъчи, сред завивките й намерих това… — отвори стиснатите си пръсти Ариан.

Върху дланта му се виждаше малък тъмен камък, грубо издялкан във формата на бадем, с три заоблени издатини: две малки отгоре, близки една до друга, и една друга по-голяма, точно под тях.

— Познат ли ти е? — попита го реторът с треперещ от страх глас.

— Не — излъга го Аврелий, който веднага разпозна в цицинестата фигура примитивното изображение на женско тяло в напреднала бременност. Главата на идола, засенчвана от огромния корем, тъй като беше едва загатната, почти убягваше от погледа му. Фигурката сякаш искаше да му каже, че пред плодоносната утроба на майката хранителка на живота, която не се нуждае от мисъл и разсъждения, за да изпълни есенциалната задача, за която е предназначена, всички останали като политиката, изкуството, философията, войната и хилядите други дейности, за които човеците полагат усилия, са излишни. Без майката, която ражда децата и спомага за порастването на земните плодове, мълнията на мъжествения Юпитер ще угасне и за нищо няма да служи стерилната мъдрост на девствената Атина.

— Виждаш ли? Още един от онези ориенталски талисмани! Фригийските и калдейските магове правят жестоки злодеяния с тези фетиши — потвърди Ариан.

— Може би, но се съмнявам те да са ги купили от Селянина на спирката на каруците — заяви скептично Аврелий и изложи от игла до конец резултата от краткото си разследване пред пирамидата на Цестий.

Реторът изглеждаше смутен.

— Ами тогава… — заекна объркано.

— Тогава, ако някой е поразил майка ти, със сигурност не е било чрез магия. Не съм предразположен да вярвам, че Испула е мъртва по вина на тази джунджурия. И за всеки случай предпочитам да изчакам мнението на лекаря, преди да правя каквито и да са заключения. Кажи ми обаче защо си толкова убеден, че ти самият си целта на покушенията?

— Когато миналия път говорихме, не ти разкрих всичко — призна си Ариан, а Аврелий се приготви да изслуша отново мъчителната история за процеса. — Лъжех, уверявайки те, че съм изгорил посланието след смъртта на Луцила… но то е все още у мен, ето го! — каза, като му подаде едно навито листче.

Аз съм мъртъв, твоята дъщеря е мъртва, ще умреш и ти…

ЕЛИЙ

казваше краткото съобщение.

— А това го намерих днес под вратата…

Първо дъщерята, после майката. Кога идва ред на Ариан?

ЕЛИЙ

Патрицият проучи педантично двете листчета. Папирусите при пипане се усещаха леко мазни, като че ли са били поставени върху восъчна табличка. Аврелий дълго ги докосва, преди да ги върне в треперещите ръце на ретора.

— Хм, Елий? Може би момчето е роднина на твоя зет Елий Корвин? — попита, без да се церемони.

— Може и да е — отговори му Ариан. — Принадлежат към един и същ род, като хиляди други хора, което значи, че може изобщо да не се познават.

— Всеки, който е в течение на този стар скандал, би могъл да е написал тези думи — разясни патрицият.

— Не, Аврелий! Това точно е почеркът на Елий, познавам го! — възкликна превъзбудено реторът.

— Добра памет след всичкото това време — подметна патрицият. — За да си толкова сигурен, трябва да си го виждал много пъти… Странно, но доколкото знам, по време на процеса дълго време не си преподавал и упражненията на този студент трябва да ги е поправял неговият класен ръководител…

— Ех, виж… в интерес на истината няколко пъти съм му писал напълно невинни писма, разбира се. Добрият възпитател е длъжен да насърчава учениците си да учат…

— Разбирам — каза Аврелий с уморена усмивка. — И гледай ти каква случайност, чел си и си препрочитал хиляди пъти отговорите на Елий, толкова пъти, че да запомниш почерка му дори след години.

— Какво искаш да кажеш? Знаеш добре, че обвинението беше безпочвено. Съдът доказа моята невинност!

— Ох, разбира се… Но ако нещата стоят по този начин, защо тогава сега си мислиш, че този младеж си прави труда да излезе от Тартар, което не е никак лесно начинание, за да ти отмъсти? Изумяваш ме, Ариан, защото знаеш добре, че никой, каквото и да се разказва в митовете, не се е върнал от Хадес.

— Не съм чак толкова глупав, благородни ми Стаций — отвърна му реторът. — Страхувам се обаче, че Елий е жив и има намерение да ми навреди или направо да ме унищожи. За да ме провали, убива моето семейство: Луцила, Испула… следващият може да бъде Октавий. Моля те, закриляй го!

Октавий? Сенаторът повдигна вежди учудено, защо по-скоро да не е Камила? Следователно Испула не преувеличаваше, като се оплакваше, че младият граматик е изтръгнал от сърцето на нейния син всичките му предишни чувства. Ариан къташе за него абсолютната си и със сигурност прекалена обич, най-вече като зрял мъж, който вече беше показал, че е твърде отстъпчив пред слабостта си към младежите… Ама кой знае дали личните пороци на ретора нямаха наистина нещо общо с престъплението? По-вероятно беше зад цялата тази фантасмагорична история за посмъртни отмъщения и левантински амулети да се крие само някакъв дребнав въпрос на интереси.

— Испула Камилина оставила ли е завещание?

— Да, написа го преди години, влизайки във владение на два поземлени имота на село, близо до Перусия. Оттогава повече не го е променяла, защото човек, като стигне до една определена възраст, предпочита изобщо да не взема под внимание мисълта за смъртта, може би защото и без това вече усеща, че тя е твърде близо…

— Смъртта е близо до всички нас, Ариан, и я виждаш да идва точно когато най-малко очакваш — отвърна му сенаторът, придавайки вид, че си тръгва.

Устните на ретора, стиснати в гримаса, очебиещо се разтрепериха.

— Почакай! Няма да кажеш на никого това, което ти разказах за Елий, нали?

— Ако го направя, няма да е голяма беда. Половината Рим вече е в течение на тази история — усмихна му се саркастично патрицият.

— Моето име, репутацията ми… значи съм изгубил вече всичко?

— Не, естествено. Римляните са твърде снизходителни към пороците на другите, с надеждата да им бъдат опростени и техните. Ние, благоразумните квирити, знаем добре, че съдиш ли твърде строго, рано или късно ще се превърнеш в жертва на собствените си оценки. Затова не се измъчвай заради някоя и друга безобидна клюка, а по-скоро помисли да запазиш собствения си живот.

— Не за себе си се боя. Октавий е всичко онова, което ми е останало.

— Имаш още една дъщеря — припомни му патрицият, който не успяваше да преглътне безразличието на ретора по отношение на Камила.

— Тя е силна, знае и сама да се оправя. Октавий обаче… — тръгна да добави нещо Ариан, но после промени идеята си и само каза: — Страхувам се, сенаторе, за него и за мен. Като млад бях решителен и смел, каквато сега е дъщеря ми, но с течение на годините станах малодушен като дете и се срамувам за това. Майка ми също ме считаше за некадърник, въпреки че съм имал успехи, радвах се на умерена известност и правех всичко възможно, за да съм добър син…

— Умряла е щастлива, Ариан. Само преди няколко петилетки възрастните бяха абсолютни господари в Рим и paterfamilias не пропускаше да упражнява властта си на живот и смърт върху всичките си кръвни роднини. Сега, когато законите го разрешават, най-накрая свободните деца, но все още спомнящи си за отминалото подчинение, често предпочитат да нямат нищо общо с лишените си след дълги усилия от власт родители… Рим е пълен с нещастни старци, Ариан, но майка ти до последно се е радвала на твоята обич.

— Аз също няма да умра сам, Аврелий, защото Октавий няма да ме изостави! — възкликна реторът, придавайки на думите си такава разпаленост, сякаш искаше да те накара да помислиш, че първо иска да убеди себе си, и чак после събеседника си. — Ако не му се случи нещо, разбира се.

— Ще държим под око твоя скъпоценен младеж, Ариан — обеща му, докато се сбогуваше с него патрицият, без изобщо да е убеден, че красивият граматик се нуждае от прекомерна закрила, защото момче, което от мизерно селянче за нула време беше успяло да стане директор на престижно училище, вече беше показало, че знае превъзходно как да се оправя и само…