Данила Комастри Монтанари
Остави на мира умрелия (11)

Глава IX
Осмият ден преди Идите на ноември

На следващата сутрин сенатор Публий Аврелий Стаций влизаше в библиотеката на Азиний Полион, която по това време беше вече пълна с народ. Откакто тарифите за преписване се бяха покачили на една сестерция за пет страници, напливът към публичните зали за четене се беше увеличил прекалено, защото само който имаше много пари на разположение, можеше да си позволи лукса да си купува книги.

Аврелий беше един от тях. Стар клиент на Созиите, прочутите издатели от уличка „Тусколана“, от които купуваше голям брой книги, въпреки че в последно време беше започнал все по-често да се обръща и към Сатурнин от улица „Арджилетум“. Независимо от това, какъвто беше лаком читател, свитъците никога не му стигаха и затова често посещаваше и библиотеки в търсене на древни и непознати произведения, а тази беше вече четвъртата, в която пристъпваше тази сутрин, но усърдното му проучване този път не беше толкова свързано с някаква книга, а по-скоро с един читател.

В този момент патрицият тъкмо обхождаше препълнените с пергаменти етажерки, за да може да наблюдава скришом учените, наведени над разгърнатите върху големите дървени маси папируси. Разтревоженият поглед на разпоредителя постоянно го следваше, който внимаваше да не го изпусне от очи, защото нямаше да е за пръв път, когато скъпоценен свитък изчезваше след посещението на някое конте…

Уморен от подозрителното ходене нагоре-надолу на патриция, недоверчивият библиотекар реши най-накрая да се намеси, вървейки по петите му:

— От доста време ходите напред-назад, мога ли да знам какво търсите? — попита го неучтиво.

— Исках… — поколеба се Аврелий, тършувайки в паметта си за някое трудно откриваемо заглавие… — „Одите“ на Бакхилид! — възкликна най-накрая, сигурен, че в цял Рим не се намираха повече от десетина копия.

Мъжът прие поръчката му, като предпазливо го изгледа, и преди да се отдалечи, направи знак на заместника си да надзирава посетителя, който не му вдъхваше доверие. Патрицият побърза с наблюдението си, което ставаше все по-трудно заради факта, че половината от присъстващите му обръщаха гръб, а за да зърне лицата им, трябваше да се качи на дървения балкон, на който помощникът на цербера стоеше на пост, решен да откаже преминаването по него на когото и да е. От своята позиция в ниското Аврелий обаче не виждаше нищо друго, освен качулки, мантии с качулки и бръснати вратове, твърде трудни за разпознаване. Освен това жестокият, но прекалено компетентен библиотекар вече се връщаше в ръка с едно от неоткриваемите копия на Бакхилид.

Тогава патрицият се престори, че се спъва, и в тромавия си опит да запази равновесие се подпря на един volumen с огромни размери, който на свой ред поддържаше десетки по-леки свитъци.

— Внимателно, този папирус от Теофраст е много крехък! — изкрещя церберът, нахвърляйки му се, но книгите вече падаха с трясък по пода, докато трийсетина глави се обръщаха едновременно към него.

— Съжалявам, аз… — запелтечи сенаторът със засрамен вид, но той беше напълно опроверган от ликуващото изражение в очите му, защото неговият човек беше точно там, на втория ред.

— Обзалагам се, че го направи нарочно! — изръмжа презрително пазителят, размахвайки свитъка. — А аз трябва да предам на непохватник като теб това твърде рядко издание на Бакхилид?

— Благодаря, но вече не ми е нужно — отвърна му херувимски патрицият, отправяйки се бързешком към scriptorium, в който беше разпознал Панеций.

— Определени грубияни дори не бива да влизат тук, вътре… — мърмореше разярено церберът, докато онези двамата влизаха в атриума.

— Каква щастлива случайност, че се срещаме така! — възклицаваше малко след това Аврелий, настанявайки се до граматика на една мраморна скамейка във входа.

— Случайност? — повтори мъжът от Ефес и се усмихна, оставяйки го да разбере, че не вярва изобщо в непредвидеността на срещата.

— Мислех си, че си в училището — излъга сенаторът.

— Вече рядко ходя в него — обясни Панеций. — Отсега нататък друг ще го управлява и по-добре е да не се намесвам.

— Октавий е твърде млад, за да върши всичко сам. Със сигурност твоят опит ще му бъде безценен.

— Вижданията ни относно преподаването са твърде различни и започвам почти да вярвам, че той има право, когато ми казва, че не мога да се адаптирам към модерните времена. Новите преподаватели често са неподготвени, защото само щедростта на политиците им е помогнала за място в класната стая, и според тях учениците май трябва да се притесняват само дали имат последен модел capsa и по-елегантен калем… Училището вече е докарано дотам, че се приемат за квадривиума хора, които не могат да различат дори една бета от една тета. Следователно няма нищо изненадващо: как може да се претендира за усърдие, ако не се избират наистина способни ученици?

— Разбирам недоумението ти, Панеций. Жаждата за знания обаче е силна и никога както в наши дни не е имало толкова много хора, които да могат да четат и да пишат: слуги, роби, хора от народа, дори кръчмарите и lupael.

— Но нивото на подготовката е недобро и само който има пари, за да си плати на частни учители, успява да достигне максималните нива. Така се увековечава неравенството, но не това, което се базира на заслуги, а това, което е плод на парите. Едно време, ако наистина си бил добър, можеше да демонстрираш цената си дори и с оскъдни средства…

— Въпреки това успяваше само една незначителна бройка! — възрази патрицият.

— Когато пристигнах от Ефес — продължи Панеций, — бях един млад ентусиаст, изгарях от желание да предавам на другите онова, което знаех… Хвърлих се в начинанието на Ариан телом и духом, години наред се жертвах, поставяйки работата си над всичко, също и над достойнството си, дори и то да струваше нещо. А сега се оказах с празни ръце.

Сенаторът слушаше, насилвайки се да разбере отличните доводи на Панеций, но въпреки това не можа да не си помисли, че вижданията на ефесеца са малко ограничени. В Рим не господстваше вече тесен кръг образовани аристократи, а цезар, за когото всички граждани бяха еднакви: принадлежащите към ордена на конниците — търговци, банкери, предприемачи — имаха вече същата тежест като благородниците от класата на сенаторите. Бяха отминали времената, когато героичните примери на Муций Сцевола и Хораций Кокъл са карали врага да отстъпи, защото за въоръжението и издръжката на един легион бяха нужни пари, пари и пак пари, а развиващите се нови класи трябваше да ги изкарат… При това положение как тогава да се претендира културата да остане монопол само за един затворен кръг от привилегировани? Разбира се, за строгия учител беше тежко да даде път на новите амбициозни поколения, които свободно си купуваха постове и почести под звъна на сестерциите… и още по-трудно му беше да се види избутан настрана в полза на Октавий, който в сравнение с него имаше скромно потекло и беше много години по-млад!

— Пропилях съществуванието си за някаква привидна слава, в илюзии — каза го почти неволно освободеният роб. — Отказах се да живея в първо лице, за да го направя чрез книгите. Така виждах реалността, интерпретирана чрез литературата, а чувствата ми изглеждаха смътни и успокояващи като зимна виелица, когато я наблюдаваш вътре от стаята си, близо до един хубав топъл мангал. Не изпитвах емоции, а четях за тях…

Патрицият кимна, защото познаваше коварната отрова от страниците на пергамента, опасното изкушение, в което той самият понякога беше изпадал, да моделира живота си според литературния модел, вместо обратното.

— След това открих, че книгите не са достатъчни — подхвана отново Панеций, — но на този етап вече бях изгубил всичко, дори способността да се презирам. Сега се чувствам провален и се питам кому е нужна цялата тази моя ерудиция…

— Провален? Не бих казал, ти си образован, уважаван, заможен…

— Завиждам на бедните, неграмотните и всички онези, които знаят да се радват и да страдат от свое име, без да четат как другите са го направили! Бих искал да имам същата вяра като жените от народа, които благочестиво прегръщат камъка на Великата майка, защото сама по себе си нашата философия е неспособна да ни даде отговори!

— Култът към боговете не е нищо друго, освен половинката мярка, която да утешава невежото простолюдие — уточни отегченият Аврелий, — а свободомислещите трябва да са в състояние да са си достатъчни сами на себе си, без да се страхуват нито от човеците, нито от божествата, нито от съдбата, нито от смъртта.

Панеций се засмя. Усмивката му беше студена, металическа и сякаш изскърца:

— Ах, твоят Епикур! Учи да се издигаме над всичко, както над болката, така и над удоволствието, и да се освободим от фалшивите си нужди… но какво правиш, сенаторе, когато откриеш, че тези нужди всъщност са били действителни и всичките благоразумни идеи на учените не са успели да ги удовлетворят? — размишляваше яростно освободеният роб. — Вярвах, че ще получа това, което искам, кланяйки се на властимащите; преглъщах униженията, потискайки гордостта си и самозалъгвайки се, че съм по-добър от тях… и всичко това, за да открия, че са ме използвали само като временен пазител на чуждите богатства и са били готови да ме изхвърлят, когато вече нямаше да съм им необходим!

— Аврелий слушаше удивено това горчиво излияние. Може би след известно време и той би се почувствал беден сред удобствата си, сам сред приятелите си, жените, робите. Кой знае дали в този ден, в който възрастта и болестите щяха да отдалечат усмивките на дамите и възхищението на равните нему, Епикур щеше да му е достатъчен? Каза си обаче, че виктимизмът на Панеций е твърде изстрадан, за да се крие в него само разочарованието от работата. Изглежда, под него се беше притаило нещо много по-голямо. Може би след провокация, способна да улучи целта, освободеният роб щеше да се изпусне и да каже нещо…

— Какви задълбочени слова, Панеций, и само защото едно момиче е предпочело друг пред теб! — каза му тогава, преструвайки се, че го подиграва.

И ето ефесецът избухна, позеленял от яд:

— За какво момиче говориш?

— За Луцила? Видно е, че се измъчваш заради нея, и мога да те обвиня. Разбира се, е малко странно, че е мъртва точно преди да се омъжи, и не за когото и да е, а за твоя пряк съперник, същия, който ти отне благоразположението на Ариан и работата, на която държеше много…

— Защо говориш напосоки? Какво знаеш за Луцила? Та ти дори не я познаваше!

— Виждал съм я само веднъж и ми беше достатъчно, за да забележа колко беше красива, скромна, вежлива. Жената, която всеки един мъж би искал до себе си.

— Тогава ме остави да ти кажа, че нищо не си разбрал за нея! — избухна освободеният роб. — Симпатична и любезна, така изглеждаше на всички, но вие не знаете…

— Ти си я обичал и не си могъл да понесеш Октавий да ти я открадне.

— Не, мразех я! — извика озлобено Панеций. След това обгърна главата си с ръце и продължи с нисък глас: — Може и да съм я обичал преди много време, но тя успя да отрови дните и нощите ми.

„Предаде се — помисли си Аврелий. — Сега трябва да го накарам да говори и пак да говори…“

— Любовници ли бяхте? — попита го.

Освободеният роб се поколеба, разкъсван между желанието да сподели мъките си и недоверието, което му вдъхваше този твърде самоуверен мъж.

— Това е труден въпрос, поддаващ се на различни отговори — каза накрая. — Луцила беше девствена и никой римски съд не би могъл да ме обвини, че съм я прелъстил…

— Обаче? — подтикна го патрицият.

Панеций си прехапа устната. Не беше смутен, но от него прозираше някакво старо страдание, с което отдавна беше свикнал.

— Кому е притрябвало да говорим за нея? Тя е мъртва.

— Въпреки това? — повтори напиращият Аврелий.

— Израсна пред очите ми, разцъфтя изведнъж. Беше красива, дори повече от красива, защото от нея се излъчваше някакво животинско привличане, като това на черния камък, който привлича желязото… Току-що беше навършила шестнайсет години и ние често ходехме заедно в храма на богинята. Там винаги имаше много хора и понякога тълпата от вярващи я притискаше към мен. Аз стоях неподвижен и мълчалив, развълнуван от този контакт, който смятах за случаен, но нощем си фантазирах за моминското й тяло, срамувайки се ужасно, че разсъждавам по този начин за една толкова млада и целомъдрена девойка… Лека-полека обаче си дадох сметка, че тя не само съвършено осъзнаваше ефекта, който упражнява върху мен, но и търсеше нарочно възможности, за да ме провокира, да ме смути в присъствието на другите, дори пред баща си… Това беше началото на дълго страдание, защото тя ме търсеше навсякъде, идваше скришом в стаята ми. Аз се страхувах за нея, а и за самия себе си. За кратко се превърнах в инструмент за нейните удоволствия, капризи, бях третиран като роб или още по-зле, като животинче за компания, от онези, които е забавно да ги дресираш, за да се смееш след това на тяхната недодяланост…

— Не ми изглежда ситуацията да е била чак толкова драматична — омаловажи сенаторът, сдържайки усмивката си при мисълта, че мнозина от неговите познати, не така чувствителни и безскрупулни като добрия освободен роб, биха дали мило и драго, за да бъдат на неговото място.

— Всичко това продължи около година, чак до официалния й годеж. През цялото това време обаче нито веднъж не ми се отдаде!

Тази целомъдрена девойка с приведен поглед беше една разюздана и омайваща девственица, Цирцея, маскирана като непорочната Лукреция. Кой изобщо би си го помислил?

— Тя ли беше тази, която сложи край на връзката? — настоя да узнае Аврелий.

— Да — потвърди Панеций. — Принуди ме да се държим така, сякаш между нас не е имало нищо. Заплаши ме, че ще ме обвини за stuprum, ако наруша заповедите й, все пак тя беше римска девственица, а аз прост гръцки освободен роб…

— А ти подчини ли й се?

— Както винаги, така или иначе не можех нищо друго да направя. Луцила се беше влюбила в този инфантилен глупак Октавий и искаше да се омъжи за него на всяка цена. Опитах се да й отворя очите, но беше напразно. Все пак тя знаеше добре с кого си има работа.

— Говорил си с Луцила сутринта преди смъртта й, нали? — попита го Аврелий, спомняйки си думите на Испула. Старицата все пак беше видяла добре. — Предполагам, че красивият Октавий не ти е много симпатичен.

— Със сигурност не го обичам, ако това е, което искаш да узнаеш — отговори му ефесецът. — Въпреки това никога не бих си позволил да го презирам, защото в края на краищата той е огледалото, в което аз виждам отражението на самия себе си. Тъй като и Октавий се продава за няколко папирусови свитъка, вярвайки, че животът се намира там, сред онези стари шумолящи страници, вместо в нашите сърца и слабини.

— Кой знае, може би той я е ревнувал от теб? — уточни ненапълно убеденият Аврелий.

— Сега забрави за това, което ти казах, сенаторе, и остави Луцила да почива в мир — накара го да млъкне Панеций, изправяйки се внезапно. След това със силно издърпване се освободи от ръката на патриция и си тръгна, без да се обърне назад.