Рик Риърдън
Мечът на лятото (73)

Епилог

Рандолф не бе спал от погребението на сина си.

Всеки ден посещаваше мавзолея и се надяваше на знак, на чудо. Плака искрено, но не за младия Магнус. Плака за всичко, което бе изгубил. Всичко, което повече никога нямаше да има.

Влезе през задния вход на имението си. Ръцете му трепереха толкова силно, че едвам улучи ключалката. Свали ботушите за сняг и тежкото си палто, после се качи горе и се замисли за всичко, което бе казал на Магнус на моста за милионен път. Запита се дали е можел да направи нещо по друг начин.

Замръзна на прага на кабинета си. Човек с расото на свещеник стоеше на бюрото му и си клатеше краката.

— Пак ли ходи на гробища — ухили се Локи, — да ти кажа честно, мисля, че опелото мина чудесно.

— Ти ли беше свещеникът? — въздъхна Рандолф. — Разбира се, че ти си бил.

Локи се изсмя.

— Млад живот, отишъл си без време, но нека празнуваме всичко, което ни бе дал… импровизирах, разбира се. Но аз съм най-добър в това.

Рандолф бе виждал бога на лъжата няколко пъти преди — когато Локи бе изпращал есенцията си в Мидгард, — но винаги се шокираше. Такива брилянтни очи, коса като пламъци, съсипани устни, белези по носа. Бе неестествено красив и неестествено ужасяващ. По равно.

— Дошъл си да ме убиеш, предполагам — Рандолф опита да остане спокоен, но сърцето му запулсира до ушите. — Защо чака толкова дълго?

— Не искам да бързам — великодушно разпери ръце Локи. — Исках да видя как ще се развият нещата. Наистина се провали. Мога да те убия, но мога и да ти намеря някаква полза. Все пак имам нещо, което искаш.

Богът стана от бюрото и отвори ръка. Над дланта му трепереха пламъци, които се събраха в миниатюрните фигурки на жена и две момичета. Те се гърчеха в пламъците и се протягаха към Рандолф, молейки се тихо.

Само бастунът попречи на Рандолф да падне.

— Моля те. Опитах. Не предполагах, че ще има джудже и елф. Или проклета валкирия. Не ми каза…

— Рандолф, скъпи приятелю… — стисна ръка Локи и угаси пламъка, — надявам се, не си намираш извинения?

— Не, но…

— Аз съм майстор на извиненията. Трябва да се постараеш здравата, за да ме впечатлиш. Кажи ми само, искаш ли да си върнеш семейството?

— Аз… разбира се.

— Чудесно. Колко мило. Понеже не съм приключил с теб. Нито с малкия Магнус.

— Но Мечът е в него. Той спря плана ти.

— Спря една частица от плана ми. Да, това беше информативно.

Локи пристъпи напред. Сви ръка до бузата на Рандолф — почти нежен жест.

— Трябва да кажа, че племенникът ти е впечатляващ. Не виждам никаква семейна прилика.

Рандолф надуши отровата още преди да я почувства. Киселинен пушек изпълни ноздрите му. Половината му лице пламна от болка. Падна на колене и се задави от ужас. Опита да се отдръпне, но ръката на Локи остана като залепена.

— Хайде, стига — каза Локи успокоително, — това е само частица от живота ми, змийската отрова, която плискат на лицето ми всеки ден. Може би така ще разбереш защо съм леко раздразнителен.

Рандолф запищя, докато гърлото му не пресъхна.

— Няма да те убивам, стари приятелю — каза Локи, — но наказвам провалите, абсолютно!

Отдръпна ръката си. Рандолф се свлече на земята в ридания. Миризмата на опърлена кожа го задушаваше.

— Защо… — изграчи той, — защо…?

Локи повдигна вежди в престорена изненада.

— Какво защо? Защо те измъчвам? Защо продължавам да те използвам? Защо се боря с боговете? Това е природата ми, Рандолф! Хайде, не се сърди. Сигурен съм, че ще намериш начин да обясниш защо имаш грозен белег на лицето си. Даже ти придава известен чар. Викингите много ще се впечатлят.

Локи отиде до витрината на Рандолф и прокара пръсти по колекциите му от талисмани и дрънкулки.

— Има много начини да започнеш Рагнарок, приятелю. Мечът на лятото далеч не е единственото оръжие в играта.

Той извади една огърлица от витрината. Очите му засияха, когато малкото сребърно чукче се разлюля между пръстите му.

— О, да, Рандолф — ухили се Локи, — двамата с теб ще си изкараме много добре.