Рик Риърдън
Мечът на лятото (55)

Петдесет и пета глава
Първата джуджешка военновъздушна дивизия ме вкарва в битката

Никога няма подходящ момент, в който бащата великан да се прибере у дома.

Но когато стоиш в хола му със счупен крак и труповете на двете му дъщери проснати до теб… това е невероятно лош момент. Сам и аз се спогледахме, докато стъпките на великана отекваха по-шумно и по-шумно в съседната стая.

Изражението на Сам бе красноречиво.

„Не знам какво да правим.“

И аз не знаех.

Точно в такива моменти е хубаво, когато джудже и елф се спуснат към стола ти с парашут. Блицен и Харт се бяха вързали на хамут, а лебедът Гунила се бе свил в ръцете на Хартстоун. Блицен сръчно спря и кацна изящно на стола. Зад него се събра парашутът — парче тюркоазена коприна, която съвпадаше точно с костюма на Блиц. Това бе единственото нещо в появата му, което не ме изненада.

— Как? — попитах.

— Защо си толкова изненадан? — изсумтя Блицен. — Разсея великанките достатъчно дълго. Какво джудже бих бил, ако не можех да взема кука, да я изстрелям до кафеза, да се плъзна по нея, да освободя лебеда и да използвам парашута за спешни случаи, за да сляза тук?

— През цялото това време си имал парашут — почеса се по носа Сам.

— Разбира се — каза Блицен, — джуджетата винаги имат парашути за спешни случаи. Вие нямате ли си?

— После ще говорим за това — казах. — Сега трябва…

— Момичета? — обади се великанът от съседната стая. Говорът му бе леко завален. — Къде сте бе?

— Дами и господа, казвайте какво да правим — щракнах с пръсти аз. — Сам, може ли да ни покриете с Гунила?

— Хиджабът ми стига за двама души — каза Сам. — Що се отнася до Гунила… Фактът, че още е лебед, подсказва, че е твърде немощна, за да се превъплъти обратно в човек.

Гунила изкряка.

— Ще приема това за да — каза Сам. — Може да й отнеме няколко часа.

— Които нямаме — погледнах към Харт. — Рунически камъни?

Нямам сили, направи знак той, макар да нямаше нужда да ми го казва. Беше изправен и в съзнание, но все още изглеждаше като стъпкан от осмокрак кон.

— Джак! — викнах аз Меча. — Къде е Джак?

Мечът извика от масата над нас:

— Какво става, бе пич? Мия се в бокала. Дай ми малко лично пространство!

— Магнус — каза Сам, — не можеш да искаш от него да убие трима великани поред. Усилието ще те убие.

Стъпките от съседната стая станаха по-силни. Великанът звучеше все едно се препъва.

— Гялп? Гриеп? Кълна се — ХЛЪЦ! — ако пак си чатите с онези ледени нехранимайковци, ще ви удуша!

— На пода — реших, — да слезем на пода!

Блицен ме вдигна и аз едва не припаднах от болка.

— Дръж се! — извика той и скочи от стола, като някак си успя да ме спусне на безопасно разстояние. Докато се съвзема, Сам, Харт и новия ни домашен любимец лебед бяха до нас, явно използвали крака на стола като пожарникарски стълб.

Потреперих от гадене. Лицето ми бе изпотено и чувствах счупения си крак като огромна отворена рана. Нямахме обаче време за дребни ядове като някаква си там непоносима болка. На прага на столовата се появиха сенките от краката на великана, макар да се клатушкаха напред-назад.

— Блицен, занеси ме под онази врата — казах, — трябва да пресрещнем Гейрод!

— Моля? — попита джуджето.

— Ти си силен! Вече ме държиш! Давай!

Той с ръмжене изтича към вратата, като всяка негова стъпка караше болката да ме пронизва до мозъка на костите. Парашутът се влачеше зад нас. Сам и Харт ни следваха, а лебедът крякаше нещастно от ръцете на елфа.

Дръжката на вратата започна да се върти. Промъкнахме се изпод прага и се появихме от другата страна, точно между краката на великана.

— ЗДРАСТИ, КАКВО СТАВА! — извиках аз.

Гейрод отстъпи назад. Предположих, че не е очаквал да види джудже парашутист, носещо човек, следвано от друг човек и елф, държащ лебед.

И аз не бях готов за това, което видях.

Първо стаята, в която влязохме, бе само наполовина на тази, която напуснахме. По повечето стандарти коридорът щеше да се счита за грандиозен. Черният мрамор блестеше, редици каменни колони се пресичаха с железни мангали, пълни с горящи въглени като дузини скари. Но таванът бе само седем метра висок. Дори вратата, през която минахме, бе по-малка от другата страна, в което, разбира се, нямаше никакъв смисъл.

Да се промушим под прага трябваше да е невъзможно. Всъщност не виждах как Гялп или Гриеп биха се побрали на прага, освен ако не сменяха размерите си, докато минаваха от стая в стая.

А може би правеха точно това. Великаните бяха превръщенци. Магията и илюзията бяха като втора природа за тях. Ако прекарах още малко време тук, трябваше да си взема лекарства против морска болест и 3D очила.

Гейрод още се клатушкаше пред нас и разливаше медовина от рога си за пиене.

— Кой си ти бе? — провлачено попита той.

— Гости! — казах. — Ние сме официални гости!

Съмнявах се това да важи, след като бяхме убили домакините си, но моят благовъзпитан Меч още бе в съседната стая и се миеше от сополи, затова никой не оспори думите ми.

Гейрод се намръщи. Изглеждаше сякаш току-що е излязъл от щур йотунски купон, което бе странно, тъй като още нямаше пладне. Явно великаните празнуваха двайсет и четири часа в денонощието, седем дена в седмицата.

Носеше смачкано бледомораво яке, черна риза, извадена от панталоните, на ивици и официални кожени обувки, за които сигурно бяха умрели много животни. Тъмната му коса бе зализана назад, но от нея стърчаха немирни кичури. Лицето му имаше тридневна брада и вонеше на ферментирал мед. Цялостното впечатление бе на добре облечен пияница.

Но най-странното нещо беше размерът. Няма да ви кажа, че е бил нисък. Шест метра си е стабилно за баскетбол или смяна на високи електрически крушки. Но беше миниатюрен в сравнение с вече мъртвите си дъщери.

Гейрод се оригна. Ако съдех по изражението му, правеше колосални усилия да формира някаква мисъл.

— Ако сте ми гости… защо сте ми взели лебеда? И къде са дъщерите ми?

— Онези щури момичета? — принуди се да се изсмее Сам. — Пазарихме се с тях за лебеда.

— Аха — казах, — в момента са на пода в другата стая. Не ми изглеждат добре.

Изимитирах пиене от бутилка, което вероятно обърка Хартстоун, тъй като изглеждаше като знака за „Обичам те“.

Гейрод сякаш схвана какво искам да му кажа. Раменете му се отпуснаха, все едно идеята дъщерите му да са припаднали от пиянство не е повод за притеснение.

— Е, тогава — каза, — докато не са с… ХЛЪЦ!… онези ледени великани…

— Не, само с нас — уверих го.

Блицен изсумтя, когато се наместих в ръцете му.

— Тежиш.

Хартстоун, който опитваше да следи разговора, направи знака за Обичам те на великана.

— О, велики Гейрод — каза Сам, — дойдохме тук да се пазарим за оръжието на Тор. Дъщерите ти ни казаха, че е в теб.

Гейрод погледна надясно. На далечната стена зад колона имаше желязна врата с размери като за човек.

— Оръжието, предполагам, е зад вратата — казах аз.

— Що за магия е това? — ококори се Гейрод. — Как разбра?

— Искаме да се спазарим за оръжието — повторих.

Гунила изкряка ядосано от ръцете на Хартстоун.

— А също и за свободата на лебеда — добави Сам.

— Ха! — Гейрод разля още медовина от рога си за пиене. — Аз… ХЛЪЦ!… нямам нужда от нищо ваше. Но може би бихте могли да спечелите оръжието и златната гъска.

Той се оригна.

— Лебеда — поправих го аз.

— Все тая — отвърна великанът.

— Много си тежък — простена Блицен.

Трудно мислех от болката в крака си. Всеки път, когато Блицен се размърдаше, исках да изпищя, но опитах да запазя съзнанието си ясно.

— Какво имаш предвид? — попитах.

— Забавлявай ме! Дай да играем една игра!

— Каква например? Нещо на мобилния?

— Какво? Не! На подаваница!

Той махна с презрение към столовата.

— Имам само дъщери! Те никога не искат да си играят на подаваница с мен! А аз много обичам! Играй с мен!

— Май иска да играем на подаваница — погледнах към Сам аз.

— Лоша идея — промърмори тя.

— Ако оцелеете десет минути — каза Гейрод, — това е единственото, което искам! Тогава ще бъда… хлъц!… щастлив!

— Да оцелеем? — казах аз. — На подаваница?

— Радвам се, че си съгласен.

Той се олюля до най-близкия мангал и взе един нажежен въглен с размерите на неголям стол.

— Хайде да играем!