Рик Риърдън
Мечът на лятото (58)

Петдесет и осма глава
Какво, в името на Хел?

Озовах се сам насред снежна буря на хълма бункер.

Изтощението ми бе изчезнало. Джак отново се бе превърнал във висулка, увиснала на врата ми. В това нямаше никакъв смисъл, но не изглеждаше като да сънувам.

Чувствах се наистина в Чарлстън, от другата страна на реката от Бостън, застанал точно там, където училищният автобус в четвърти клас ни бе свалил за ученическа екскурзия. Сняг на парцали бе покрил пясъчника. Самият парк бе просто едно снежно поле, осеяно с голи дървена. В центъра сив обелиск се издигаше към зимното небе. След прекараното време в крепостта на Гейрод, монументът ми се стори малък и тъжен.

Тор бе казал, че ще ме изпрати където трябва. Защо трябваше да съм тук и къде бяха приятелите ми?

— Трагично, нали? — обади се глас зад рамото ми.

Почти не потръпнах. Предполагам, че бях свикнал странни нордически богове да се появяват в личното ми пространство.

Застанала до мен и загледана в монумента бе жена с кожа, бяла като на елф, и дълга черна коса. Профилът й бе толкова красив, че те заболяваше сърцето. Бе на около двайсет и пет години, а хермелиновата й наметка се развяваше като снежна виелица на вятъра.

После се обърна към мен и дробовете ми залепнаха за ребрата.

Дясната страна от лицето на жената бе истински кошмар — сбръчкана кожа, парчета син лед, покриваше разложената плът, тънки като мембрана устни, опънати над развалени зъби, млечнобели очи и туфи суха коса, напомнящи черни паяжини.

Опитах да си кажа — не е толкова лошо. Просто прилича на Двуликия от Батман. Двуликия обаче винаги ми бе леко комичен, тъй като никой с толкова увредено лице не можеше да е още жив.^[1]

Но жената пред мен бе истинска. Приличаше като някой, заклещен под врата по времето на страховита снежна буря. Или по-лошо… като чудовищно изчадие, опитващо да се превърне в човек, само за да го прекъснат по средата на процеса.

— Ти си Хел — гласът ми прозвуча все едно отново съм на пет.

Тя вдигна скелетоподобната си ръка и отмести туфа коса от ухото си… или парчето замръзнала плът, което може някога бе ухото й.

— Аз съм Хел — съгласи се тя, — понякога ми викат Хела, макар повечето смъртни да не смеят да изговарят името ми. Но ти не се шегуваш, Магнус Чейс. Не е в стила ти. Очаквах повече.

На мен не ми беше до шеги. Най-доброто, което успях, бе да не побягна с писъци. Вятърът се завихри около Хел и завъртя няколко парченца почерняла кожа, като ги откъсна от мъртвешката й ръка и ги отнесе към снега.

— К-какво искаш? — попитах. — Вече съм умрял. Аз съм айнхери.

— Знам това, момко. Не искам душата ти. Имам си достатъчно. Извиках те, за да поговорим.

— Ти си ме извикала? Мислех, че Тор…

— Тор — изсумтя богинята. — Ако ти трябва някой, който разбира от кабелна телевизия, викни Тор. Ако искаш някой, който може да те преведе през Деветте свята, не той е правилният човек.

— Значи…

— Значи е време да поговорим. Татко спомена, че ще се видим, нали? Той ти предложи резервна стратегия, Магнус. Предай Меча на вуйчо си и го извади от играта. Това е последният ти шанс. Може би ще се поучиш от историята на това място.

— Монумента на хълма Бункер?

Тя погледна към монумента така, че само смъртната й страна се виждаше.

— Тъжен и безсмислен. Поредната безнадеждна битка, като тази, в която се каниш да се включиш.

Наистина не бях отличник по американска история, но бях сигурен, че не строим монументи за тъжни и безсмислени събития.

— Нали спечелихме на хълма Бункер? Американците удържали британците на върха му. Не стреляли, докато не видели…

Тя ме погледна с млечнобелия си мъртвешки поглед.

— На всеки герой се падат хиляда страхливци — каза Хел, — за всяка храбра смърт, хиляда безсмислени. На всеки айнхери, хиляда, които идват в моето селение.

Тя посочи със съсухрената си ръка.

— Там едно британско момче на твоя възраст умря под купа сено. Плачеше за майка си. Бе най-малкият в ротата. Собственият му командир го застрелял, защото е страхливец. Как мислиш, дали се радва на прекрасния монумент? Там, на върха на хълма, след като амунициите им свършили, твоите предци започнали да целят британците с камъни като пещерни хора. Някой побягнали. Други останали и били заклани с байонети. Кои според теб са по-умните?

Тя се усмихна. Не бях убеден коя част от устата й е по-отвратителна — живият труп или красивата жена, която се забавляваше с кланета.

— Всичко, което знаеш, е мит, създаден години по-късно — продължи тя. — Хълма дори не е Бункер, а Брийдс. И макар битката да струвала скъпо на британците, американците изгубили. Но такава е паметта на хората. Забравяте истината и помните това, което ви кара да се чувствате по-добре.

Снегът се разтопи по врата ми и навлажни яката ми.

— Какво искаш да кажеш? Че не бива да се боря? Че просто трябва да оставя Суртур да освободи брат ти, Големия Лош Вълк?

— Просто ти посочвам вариантите — каза Хел. — Хълмът Бункер промени ли хода на вашата Революция? Ако се изправиш срещу Суртур тази нощ, ще забавиш ли Рагнарок, или напротив? Да нападнеш, е постъпката на герой, от онези, които свършват във „Валхала“. Но какво да правят милионите, живеели по-предпазливо и умрели мирно и тихо в леглата си от старост. Те се озовали в моето селение. Не са ли те по-мъдрите? Наистина ли мястото ти е във „Валхала“, Магнус?

Думите на Норните отново се завихриха около мен в студа.

Погрешка убит, погрешка избран, герой, който не може да бъде удържан.

Сетих се за съседа си Ти Джей, който още носеше пушката и униформата от Гражданската война и превземаше хълмове ден след ден в поредица безкрайни битки и очакване на последната си смърт по време на Рагнарок. Помислих за Полуродения Гундерсон, който опитваше да запази разсъдъка си с докторати по литература, когато не изпадаше в състоянието на берсеркер и не чупеше черепи. С тези хора ли бе мястото ми?

— Занеси Меча на вуйчо си — подкани ме Хел. — Остави нещата да се случат без теб. Така е по-безопасно. Сториш ли така… баща ми Локи нареди да те възнаградя.

Кожата на лицето ми пламна. Изпитах неестествения смях, че се разлагам от замръзване и ставам като Хел.

— Да ме възнаградиш?

— Хелхейм не е толкова лошо място — каза богинята. — В моите селения има хубави стаи за любимите гости. Може да уредим една среща.

— Една среща… — едвам изговорих думите — с мама? При теб ли е?

Богинята се замисли над въпроса и килна глава от живата към мъртвата страна.

— Мога да я викна при себе си. Статутът на душата й и всичко, което е била, все още се решава.

— Но как? Аз…

— Молитвите и желанията на живите често засягат мъртвите, Магнус. Смъртните винаги трябва да знаят това.

Тя оголи зъби, развалени от едната страна и снежнобели от другата.

— Не мога да върна Натали Чейс към живот, но мога да събера и двама ви в Хелхейм. Трябва само да го пожелаеш. Ще свържа душите ви така, че никой никога повече да не ви раздели. Ще можете отново да сте семейство.

Опитах да си представя това. Езикът ми замръзна в устата.

— Няма нужда да говориш — каза Хел, — само ми дай знак. Поплачи си за майка ти. Нека сълзите ти потекат и ще знам, че си съгласен. Но трябва да решиш сега. Откажеш ли на предложението ми, ако държиш да имаш своята битка на хълма Бункер довечера, ти обещавам, че никога повече няма да видиш майка си, нито в този, нито в друг живот.

Помислих си за мама, която мяташе камъни на езерото Хотън, а зелените й очи блестяха весело. Разпери ръце на слънцето и опита да обясни какъв е бил баща ми.

— Затова те доведох тук, Магнус. Не го ли усещаш? Той е навсякъде около нас.

После си представих мама в тъмен студен дворец, с душа, прикована за вечни времена. Спомних си собствения си труп в погребалното бюро, балсамирана реликва, облечена за показ. Спомних си лицата на удавниците в мрежата на Ран.

— Плачеш — отбеляза доволно Хел, — значи си съгласен?

— Не разбираш — погледнах аз богинята. — Плача, защото знам какво би искала мама. Да я помня каквато е била. Това е единственият паметник, който й трябва. Не би искала да бъде пленена и препарирана като призрак в някакъв подземен студен склад.

Хел се намръщи, а дясната страна на лицето й се напука и разцепи.

— Как смееш?

— Искаше да се пошегувам с теб? — Издърпах висулката от верижката, а мечът Джак достигна пълната си дължина. Острието му светна в студа.

— Остави ме на мира и кажи на Локи, че не съм съгласен. Видя ли те отново, ще те нарежа на двете части, които представляваш.

И вдигнах Меча.

Богинята се разпадна на сняг и околността около мен избледня. Внезапно се намерих на пет етажа от асфалта.

На ръба на покрив.