Рик Риърдън
Мечът на лятото (36)

Тридесет и шеста глава
Патица!

Може да ме помислите за луд.

Но очаквах Световното дърво да е дърво. Не редица бронзови патици.

— Виж! — извика Блицен. — Центърът на вселената!

Хартстоун коленичи благоговейно.

Погледнах към Сам, която се бе присъединила към нас след дръзко бягство от часа по физика. Не й беше смешно.

— Не искам да ви преча — казах, — но трябва да ви кажа, че това е статуята, на която пише „Сторете път на патиците“.

— И ти мислиш, че това е съвпадение? — настоя Блицен. — Девет свята! Девет патици! Символизмът крещи, че това е портал! Това място е основата на съзиданието, центърът на дървото, най-лесното място, през което можем да скочим от една патица на друга! Имам предвид от един свят в друг!

— Щом казваш — бях минавал хиляди пъти покрай бронзовите патици и не смятах, че са основа на съзиданието. Не бях чел детските приказки, вдъхновили направата им, но доколкото знаех беше за майка патица и нейните патета, изобразени на скулптура в Градската градина на Бостън.

През лятото малките деца сядаха до госпожа Малард и се снимаха. По Коледа слагаха малки шапки като на джудженца върху патетата. В момента патките бяха сами и без шапки, заровени до шиите с прясно навалял сняг.

Хартстоун прокара пръсти над статуите, все едно проверява дали котлонът работи.

Той погледна към Блиц и поклати глава.

— Както се и боях — каза Блиц — с Харт сме пътували твърде много и не можем да задействаме патиците. Магнус, имаме нужда от твоята помощ.

Зачаках по-добро обяснение, но Блиц само гледаше скулптурите. Тази сутрин бе сложил нова шапка — като на археолог, с тъмна мрежичка, която падаше по периферията. Според Блиц дизайнът на мрежата бе негов. Тя блокираше деветдесет и осем процента от слънчевата светлина и позволяваше да видим лицето му без да скрива уникалния костюм. С нея приличаше на пчелар в траур.

— Добре — казах аз, — ще играя. Как да активирам патиците.

Сам огледа околността. Не изглеждаше като да е спала много. Очите й бяха подпухнали. Ръцете й изранени от рибарската експедиция. Бе си сложила черно вълнено палто, но иначе бе облечена като вчера — със зелен хиджаб, брадва, щит, дънки и зимни ботуши. Всичко, необходимо на една модерна екс-валкирия.

— Каквото и да правиш — каза тя, — стори го бързо. Не ми харесва, че сме толкова близо до Портите на Валхала.

— Но аз не знам как — възразих, — вие не скачате ли по-често?

Твърде често, направи знак Харт.

— Хлапе — каза Блиц, — колкото по-често пътуваш през Световете, толкова по-трудно става. Все едно прегряваш двигател. По някое време трябва да спреш и да оставиш двигателя да се охлади. Освен това едно е да скачаш от един свят в друг, съвсем различно да пътуваш. Не сме сигурни къде трябва да идем.

— Ами ти? — обърнах се към Сам.

— Нямах проблеми като валкирия, но сега… — тя поклати глава — ти си син на Фрей. Баща ти е бог на плодородието и растежа. Би трябвало да можеш да примамиш клоните на Игдразил достатъчно близо, че да скочих върху тях. Пък и подвигът си е твой. Ти имаш най-добър шанс да навигираш успешно. Използвай скулптурата за фокус и намери най-близкия път.

По-добре да се бяхме упражнявали по математика.

Почувствах се глупаво, но коленичих до скулптурата. Докоснах патето в края на редицата. Студ полази ръката ми. Почувствах лед, мъгла и мрак. Място сурово и неприветливо.

— Това — казах аз — е най-близкият път до Нифлхейм.

— Супер — каза Блиц, — нека не ходим там.

Посегнах към следващата патица, когато някой изкрещя:

— МАГНУС ЧЕЙС!

На двеста метра от мен, на другия край на улица „Чарлз“, капитан Гунила стоеше с две други валкирии до себе си и рота айнхеряр зад нея. Не можех да разчета израженията им, но сивата фигура на полутрола Екс не можеше да се сбърка. Гунила бе извикала собствените ми съседи на битка с мен.

Пръстите ми потръпнаха от яд. Исках да взема кука и да ида на риба с Гунила за примамка. Посегнах към талисмана си.

— Не, Магнус — каза Сам, — съсредоточи се върху патиците. Трябва да напуснем този свят сега.

Валкириите от двете страни на Гунила свалиха сияйните копия от гърбовете си и извикаха на айнхеряр да подготвят оръжия. Гунила свали два от чуковете си и ги хвърли към тях.

Сам отклони един с щита си. Събори друг с брадвата, като го насочи към най-близката върба, в която той се заби до дръжката. Трите валкирии от другия край на улицата се вдигнаха във въздуха.

— Не мога да ги преборя всичките — предупреди Сам, — или бягаме сега, или ни хващат.

Гневът ми се превърна в паника. Погледнах към редиците бронзови патици, но концентрацията ми се бе разпаднала.

— Трябва ми… повече време.

— Нямаме време! — отклони друг чук Сам. Силата на удара напука щита й по средата.

— Харт — дръпна елфа за ръката Блицен, — сега е моментът.

Харт сви краищата на устните си. Бръкна в торбичката си и извади руна. Събра я в ръце и й промърмори нещо тихо, все едно говори на пленена птичка. След това хвърли камъка във въздуха.

Той избухна над нас и създаде руна от блестяща златна светлина.

Между ловната дружинка на Гунила и нас разстоянието сякаш се разтегли. Валкириите летяха към нас с всичка сила, а моите съседи айнхеряр извадиха оръжия и нападнаха. Но не направиха никакъв прогрес.

Напомниха ми за евтините анимации от 70-те, където героят тичаше, но пейзажът зад него само се повтаряше. Улица „Чарлз“ се завъртя около преследвачите ни като гигантско колело за хамстер. За първи път разбрах какво има предвид Сам с думите, че руните изменят реалността.

— Райдхо — каза възхитено Блицен, — това е колелото, символът на пътя. Хартстоун ни спечели време.

Броени секунди, въздъхна Харт. — Побързай.

След това припадна в ръцете на Сам.

Бързо прокарах ръце по бронзовите патици. Спрях се на четвъртата. Почувствах топлина, сигурност… чувство за правда.

— Тази — казах.

— Отвори тогава портала де! — извика Блицен.

Изправих се на крака. Не знаех накъде отивам, но дръпнах украшението от верижката. Мечът на лятото се появи в ръцете ми. Острието му зажужа като полудяла котка. Почуках бронзовата патица и се изстрелях нагоре.

Въздухът се раздели като завеса. Вместо пешеходна пътека пред мен имаше клони на дървета. Най-близкият бе широк като улица „Бийкън“ и минаваше точно над нас, може би на метър над нас, разделен от сива мъгла. Уви, разломът, който бях отворил в същността на Мидгард, вече се затваряше.

— Бързо — извиках, — скачайте!

Блицен не се поколеба и скочи в процепа.

Гунила изкрещя от другия край на улица „Чарлз“. Валкириите й още летяха в колелото за хамстер, а техните айнхеряр се препъваха подире им.

— Обречен си, Магнус Чейс — извика Гунила, — ще те преследваме до края на…

С шумно ПУК заклинанието на Харт изчезна. Айнхеряр се проснаха по очи на улицата. Трите валкирии профучаха над главите ни. От звука на натрошено стъкло разбрах, че са ударили сградата на улица „Арлингтън“.

Не изчаках съседите ми да се съвземат.

Сграбчих Харт за лявата ръка, докато Сам го хвана за дясната. И заедно скочихме към Световното дърво.