Рик Риърдън
Мечът на лятото (66)

Шестдесет и шеста глава.
Саможертви

Не знам защо ми стана толкова зле.

Дори не харесвах Гунила.

Но когато видях Суртур застанал над безжизненото й тяло с очи, пламтящи от триумф, исках да падна сред костите и да остана там до Рагнарок.

Гунила бе мъртва. Другите две валкирии също бяха мъртви. Дори не знаех имената им, но те бяха пожертвали живота си, за да ми спечелят време. Полуроденият или бе мъртъв, или умираше. Другите айнхеряр не бяха много по-добре. Сам, Блиц и Харт не бяха в кондиция да се бият.

А Суртур бе на крака, по-силен от всякога. Огненият му меч гореше заканително. Трима от огнените му великани също бяха живи и въоръжени. След всичко, което бяхме преживели, господарят на огъня щеше да ме убие, да ми вземе Меча и да пусне Вълка на свобода.

Ако съдех по усмивката на лицето му, Суртур очакваше да стори точно това.

— Впечатлен съм — призна той. — Вълкът ми каза, че имаш потенциал. Но не мисля, че дори Фенрир е очаквал да се справиш толкова добре.

Вълкът продължаваше да се мята в новите си вълшебни окови.

На няколко метра от господаря на огъня Ти Джей се бе привел, вдигнал байонет. Той погледна към мен и зачака сигнал. Знаех, че се готви да нападне за последно, да разсее великаните, за да ми помогне, но аз не можех да допусна още някой да умре.

— Върви си — казах на Суртур, — върви си в Муспелхейм.

Господарят на огъня отметна глава назад и се изсмя.

— Смел до самия край, Магнус Чейс! Но не мисля. Мисля да те изгоря.

Протегна ръка. Колона пламък се стрелна към мен. Останах на място.

Представих си как прекарвам с мама на Сините хълмове първия ден от пролетта, как светлината на слънцето топли кожата ми и бавно изкарва трите месеца студ и мрак от тялото ми.

— Ето къде съм, Магнус — обърна се мама към мен с искряща усмивка, — точно сега. С теб.

Обзе ме чувство на спокойствие. Спомних си как мама веднъж ми каза как именията от залива Бек, като семейния ни дом, са построени върху свлачище. Редовно инженерите трябвало да потапят нови пилони под основите, за да не паднат сградите. Засега чувствах, че пилоните ми са подменени. Бях здраво стъпил на земята.

Пламъците на Суртур минаха покрай мен. Изгубиха силата си. Не бяха нищо, освен призрачни оранжеви отблясъци, безобидни като пеперуди.

Пиренът в краката ми избуя — бели цветя се плъзнаха по пейзажа и поникнаха върху обгорените и стъпкани зони, където бяха вървели воините на Суртур, попивайки кръвта и покривайки тялото на падналите великани.

— Битката свърши — обявих. — Освещавам тази земя в името на Фрей.

Думите ми изпратиха шокова вълна във всички посоки. Мечове, кинжали и брадви отлетяха от ръцете на огнените великани. Пушката на Ти Джей изскочи от ръката му. Дори оръжията по земята бяха изхвърлени от острова, потъвайки в мрака като шрапнели.

Така единственият въоръжен останах аз.

Без пламтящия си ятаган Суртур не изглеждаше толкова уверен.

— Трикове и детинска магия — изръмжа той. — Не можеш да ме победиш, Магнус Чейс! Този Меч ще бъде мой!

— Но не днес.

Хвърлих острието. Той се завъртя и мина над главата на великана. Суртур вдигна ръка да го грабне и не успя.

— Това атака ли беше? — изсмя се обаче великанът.

— Не — казах, — това беше билетът ти за вкъщи.

Джак разсече въздуха зад Суртур, като разкъса воала между световете. Огнен зигзаг обхвана хребета. Очите ми изпукаха. Все едно някой бе отворил прозорец в самолет. Суртур и останалите огнени великани полетяха с писъци към разлома, който се затвори зад тях.

— Довиждане — извика Джак. — До нови срещи!

Островът притихна, ако не се броеше яростното ръмжене на Вълка.

Олюлях се сред бойното поле. Паднах на колене пред Гунила. Веднага видях, че капитанката на валкириите си е отишла. Сините й очи гледаха в нищото. По патрондаша й нямаше чукове. Бялото й копие стоеше счупено на гърдите й.

— Съжалявам.

Очите ми запламтяха.

За петстотинте години, които бе изкарала във „Валхала“, събирайки душите на мъртвите, си спомних как ми се бе скарала.

— Дори пред Асгард нямаш никакво благоговение.

Но в смъртния й час лицето й изглеждаше пълно с благоговение. Надявах се, че вижда Асгард такъв, какъвто искаше да бъде — пълен с аси, прозорците на имението на баща й светнали.

— Магнус — каза Ти Джей, — трябва да вървим.

Двамата с Малъри се мъчеха да пренесат Полуродения Гундерсон. Екс успя да се измъкне от купчината тела на огнени великани и сега носеше двете паднали валкирии. Блиц и Хартстоун куцукаха заедно, а Сам бе недалеч зад тях.

Вдигнах тялото на капитанката на валкириите. Не беше лека, а силите ми отново се изчерпваха.

— Трябва да побързаме. — Ти Джей говореше колкото се може по-нежно, но долових по тона му, че е притеснен.

Земята се размърдваше под краката ми. Осъзнах, че блестящата ми аура не просто е ослепила Вълка. Слънчевата светлина бе променила същността на острова. Той трябваше да изчезне призори. Магията ми бе ускорила процеса и караше земята да се разпада на влажна мъгла.

— Остават ни секунди — изпъшка Сам, — да вървим.

Последното нещо, за което имах сила, бе да вървя, но някак си последвах Ти Джей, докато ни водеше към брега, носещ Гунила на ръце.