Рик Риърдън
Мечът на лятото (43)

Четиридесет и трета глава
Нека извайването на декоративната патица започне

Площад „Кенинг“ приличаше на баскетболен стадион, но без кошове. Верижна ограда опасваше напукания асфалт. В единия край имаше редица каменни колони, изградени като тотеми с драконови глави, стоножки и тролски лица. В другия край имаше пейки, на които бяха седнали като зрители джуджетата. На мястото, където трябваше да се изпълняват наказателните удари, имаше две открити ковачници, готови за работа. Всяка имаше пещ с мехове, които да разпалят огъня, колекция от наковални, няколко здрави маси и комплекти с инструменти, които приличаха на оръдия за мъчения.

Тълпата изглеждаше готова за дълъг ден. Бяха си донесли хладилни чанти, завивки и кошници за пикник. Няколко предприемчиви джуджета продаваха храна от бусчета. Опашките за сладолед и буритоси бяха от по двайсет джуджета всяка и аз съжалих, че съм закусил със стари понички у Блиц.

Когато приближихме корта, тълпата посрещна Блицен с бурни аплодисменти. Сам не се виждаше никаква. Така и не се бе прибрала от апартамента предишната нощ. Не бях сигурен дали трябва да съм разтревожен, или ядосан.

Младшия чакаше, опрян на златната си проходилка. Двамата му телохранители стояха зад него, облечени като шефа си в комбинезони и кожени ръкавици.

— Е, Блицен — изсмя се старото джудже, — мъхнат изгрев мина преди десет минути. Да не си се гримирал?

Блицен изглеждаше сякаш не е спал. Очите му бяха подпухнали и кървясали. Бе изкарал предния час разтревожен затова как да се облече, като накрая реши да си сложи сиви панталони, бяла риза с черни тиранти, заострени черни обувки и бомбе. Можеше и да не спечели състезанието с уменията си, но определено щеше да победи в гласуването за най-добре облечен ковач.

— Да започваме ли? — огледа се разсеяно той.

Тълпата извика одобрително. Хартстоун придружи Блицен до ковачницата. След нощ слънчеви бани в леглото на Блицен лицето на елфа бе порозовяло като намазано с пипер. Преди да напуснем апартамента той направи руна на Блиц, за да го накара да се почувства отпочинал и съсредоточен, но сега пък Харт бе изтощен и замаян. Въпреки това Харт разпали пещите, докато Блицен се суетеше около работното си място, объркан от инструментите и кошниците метална руда.

В същото време Младшия запълзя с проходилката си и излая на един от охранителите да му донесе буца желязо и кесия кости. Другият телохранител остана на пост, като внимателно оглеждаше за нещо, което би прекъснало работата на шефа му.

Опитах да сторя същото за Блиц, но се усъмних, че изглеждам толкова заплашително, колкото мускулестото джудже в комбинезон. (И да, това е тъжно.)

След около час първоначалният ми адреналинов скок пресъхна. Осъзнах защо зрителите са си докарали обяд. Ковашките състезания не бяха скоростен спорт. От време на време тълпата аплодираше или мърмореше с одобрение, когато Младшия отбележеше добър удар с чука или пускаше парче метал в охладителната вана с одобрително съскане. Наби и двамата други ковачи обикаляха напред-назад между работилниците и отбелязваха нещо на дъсчиците си. Но за мен основната част от сутринта мина в това да стоя с Меча на лятото в ръка. Надявах се да не изглеждам като глупак.

Няколко пъти се наложи да си върша работата. По едно време от нищото се появи стреличка, насочена право към Блицен. Мечът на лятото обаче се намеси. Преди да разбера какво става, острието свали стреличката от въздуха. Тълпата избухна в аплодисменти. Това щеше да е приятно, ако бях свършил нещо.

Малко след това едно джудже се появи от публиката, размаха брадва и изкрещя:

— КРЪВ!

Ударих го по главата с дръжката на Меча и то припадна. Последваха по-учтиви аплодисменти. Няколко зрители отнесоха джуджето за глезените.

Младшия бе твърде зает да удря с чука по нажежения железен цилиндър с размерите на дуло за пушка. Вече бе изработил няколко по-малки механизма. Предположих, че те ще се съберат в цилиндъра, но не можех да отгатна какъв ще е крайният продукт. Проходилката никак не забавяше старото джудже. Наистина трудно припълзяваше, но лесно стоеше на едно място. Въпреки възрастта си, мускулите му бяха като изваяни от цял живот работа с чука и наковалнята.

В същото време Блицен се бе привел над работната си маса с чифт тънички клещи и свързваше тънки листове от изкривен метал в някаква фигурка. Хартстоун стоеше до него, изпотен от разгарянето на пещите.

Опитах да не мисля за това колко изтощен ми се струва Харт или това къде е Сам, или колко пъти Блицен изтърва клещите си и плака над проекта си.

Накрая Наби извика:

— Десет минути до обедната почивка!

Блицен заплака. Закачи още един лист метал до проекта си, който започна да наподобява патица.

Повечето зрители наблюдаваха другата работилница, където Младшия закачаше различни механизми към цилиндъра си. Той закуцука до пещта и нагря цялото нещо, докато то не се нажежи до червено.

Накрая внимателно постави цилиндъра на наковалнята, хванал го здраво с клещи. Надигна чука си…

И точно когато удари, нещо се обърка. Младшия изпищя. Чукът удари накриво и сплеска цилиндъра, като разпрати вътрешните му механизми навсякъде. Младшия се олюля назад, стиснал лицето си две ръце.

— Какво става? — извикаха телохранителите, които притичаха при него.

Не чух целия разговор, но очевидно някакво насекомо бе ухапало Младшия между очите.

— Хвана ли го? — попита единият охранител.

— Не! Малката гад отлетя! Бързо, преди цилиндърът да се е охладил…

— Край на първата част! — викна Наби.

Младшия тропна с крак и изруга. Той погледна съсипания си проект и се развика на охранителите.

Отидох да проверя как е Блицен, който бе седнал до наковалнята. Бомбето му бе издърпано назад по главата. Левите му тиранти се бяха скъсали.

— Как върви, шампионе? — попитах.

— Ужасно — той посочи проекта си, — направих една патица.

— Аха — потърсих комплимент с ума си, — патицата е хубава. Това трябва да е клюнът, нали? А това крилете?

Хартстоун седна до нас на асфалта.

Патици, направи знак той. — Винаги патици.

— Съжалявам — оплака се Блиц, — когато съм стресиран, правя патици. Не знам защо.

— Не бой се — казах. — Младшия има проблеми. Първият му проект стана на мекица.

Блиц опита да издуха жаравата от бялата си риза.

— Няма значение. Първият проект на Младшия винаги е за загрявка. Има още два шанса да ме довърши.

— Да не съм те чул да говориш така. — Потърсих из торбата ни с припаси и му подадох манерка с вода и малко кракери с фъстъчено масло.

Хартстоун яде като прегладнял елф. След това седна и освети лицето си с фенерче в опит да погълне лъчите. Блицен почти не пи от водата си.

— Никога не съм искал това — промърмори Блиц. — Състезания по ковачество, вълшебни предмети. Цял живот съм си мечтал да правя хубави дрехи, които да продавам на прилични цени в собствено магазинче.

Загледах потната му яка и си спомних думите на Фрея.

Блицен е гений относно модата и платовете. Другите джуджета не могат да го оценят, но за мен е великолепно.

— Това е мечтата ти — осъзнах, — затова си пил от кладенеца на Мимир. Да разбереш как да си отвориш такова магазинче?

— Не само затова — намръщи се Блицен, — исках да последвам мечтите си. Исках другите джуджета да спрат да ми се присмиват. Исках да отмъстя за смъртта на баща си и да върна честта на семейството. Но тези неща не си пасваха. Затова отидох при Мимир за съвет.

— И какво ти каза той?

— Четири години служба — сви безпомощно рамене Блицен, — такава е цената, за да пия от кладенеца му. Каза, че в цената на знанието се крие и отговорът. Служейки на него, ще получа каквото искам. Но няма да стане така. Вместо това ще пукна.

Не, направи знак Харт. — Един ден мечтата ти ще се сбъдне.

— И как ще се сбъдне, когато ще съм с отрязана глава? — попита Блицен. — Така е трудно да шиеш дрехи!

— Няма да ти отрежат главата — казах.

Вътре в мен се появиха няколко идеи, подобни на използван разтопен слитък. Наистина чувството можеше да идва и от крекерите, но се сетих за Меча ми, който ставаше на висулка, и забрадката на Сам, която бе вълшебен високотехнологичен камуфлаж.

— Блиц, следващите ти два предмета ще са страхотни.

— Откъде знаеш? Мога да се паникьосам и да направя още няколко патици?

— Нали искаше да правиш дрехи? Давай.

— Хлапе, това е ковачница, а не шевна машина. А и не признават модата за занаят.

— А броните?

— Е, тях да, но… — поколеба се Блиц.

— А модни дрехи, които могат да се ползват като брони?

— В името на Балдер — зяпна Блиц. — Хлапе, това вече е добра идея!

Скочи на крака и започна да събира инструментите около работилницата си.

Харт грейна към мен — буквално, тъй като още светеше с фенерчето към лицето си. Потупа със свободната си ръка по главата. Знака за гений.

Когато Наби каза, че е дошло времето за втората част от изпитанието, отидох до меховете, за да позволя на Харт да си почине. Той застана на пост. Да разпалваш пещите бе толкова забавно, колкото да си върху неподвижен мотоциклет във фурна.

След известно време Блицен ме измъкна от пещите и ме накара да му помагам в ковачеството. Въобще не ставах за тази работа, но това, че трябваше да ми дава напътствия, сякаш увеличи увереността на Блиц.

— Не, сложи това там! Не, големите клещи! Дръж здраво, хлапе! Това не е здраво!

Изгубих представа за времето. Не следях много какво прави Блиц. Нещо малко, изплетено от верижки. Вместо това не спирах да мисля за Меча на лятото, който отново бе станал на висулка върху врата ми.

Спомних си как се разхождах по пристанищата на площад „Копли“, наполовина припаднал от глад и изтощение, водещ въображаем разговор с острието. Запитах се как Мечът или жужеше, или оставаше притихнал, или напътстваше ръката ми, или стоеше тежък и инертен. Ако имаше душа и чувства, значи не го бях почел както трябва. Отнасях се с него като към опасен предмет, а трябваше да се държа с него като с човек.

— Благодаря — казах под носа си в опит да не звуча идиотски. — Когато сряза онази стреличка във въздуха, спаси приятеля ми. Трябваше да ти благодаря по-скоро.

Висулката сякаш се затопли, макар до ковачницата не можеше да бъдеш сигурен.

— Сумарбрандер — казах, — така обичаш да те наричат, нали? Съжалявам, че те пренебрегвах.

Хмм, отвърна скептично висулката.

— Ти си много повече от меч — казах, — не си само за рязане. Ти…

— Десет минути до обедната почивка! — извика Наби.

— Богове — промърмори Блицен, — няма да мога… Бързо, хлапе! Дай ми онова чукче!

Ръцете му полетяха, сграбчиха различни предмети и направиха леки промени към създаденото от него. Не изглеждаше като кой знае какво — обикновена плоска ризница, — но Блиц работеше върху нея сякаш животът му зависи от това. Както си и беше.

Той сгъна ризницата във финалната й форма, след това спои шевовете.

— Това е вратовръзка — осъзнах аз. — Блицен, разбирам какво си направил!

— Благодаря и млъквай. — Той вдигна пистолета за спойки и обяви: — готов съм!

Точно в този момент от работилницата на Младшия долетя крясък.

— Аах! — извика старото джудже.

Цялата тълпа стана на крака.

Младшия бе паднал по задник, стиснал лицето си с две ръце. На работната му маса имаше сплескано парче охлаждащо се желязо.

Телохранителите изтичаха да му помогнат.

— Проклето насекомо! — зави Младшия, който кървеше от върха на носа си. Погледна дланите си, но не намери смачкано насекомо.

— Този път го ударих, сигурен съм! Къде е!

Наби и останалите съдии се намръщиха към нас, все едно бихме могли да организираме инсектоидно камикадзе. Мисля, че им се сторихме достатъчно тъпи, че да ги убедим, че нямаме нищо общо.

— Време за обяд! — каза Наби. — Следобедът предстои да бъде направен още един предмет!

Ядохме бързо, понеже Блиц нямаше търпение да се върне към работата.

— Хванах му цаката — каза той. — определено. Хлапе, длъжник съм ти.

Погледнах към работилницата на Младшия. Телохранителите му ме гледаха кръвнишки и пукаха с кокалчетата си.

— Да приключваме състезанието — казах. — Ще ми се Сам да беше тук. Може да си наложи с бой да си пробием път към бягство.

Харт ме погледа странно, когато споменах Сам.

— Какво? — попитах.

Той поклати глава и продължи да яде сандвича си със салата.

Следобедната сесия мина бързо. Бях толкова зает на стража, че нямах време да мисля. Младшия явно бе наел извънредни саботьори, понеже на всеки половин час трябваше да се оправям с нещо ново — копие, хвърлено от публиката, гнила ябълка, насочена към главата на Блицен, боен дрон на пара и две джуджета със зелени бански, които носеха бухалки. (Колкото по-малко знаете за това, толкова по-добре.) Мечът на лятото всеки път насочваше ръката ми и неутрализираше заплахата. И аз всеки път се сещах да му благодаря.

Почти различавах гласа му. „Да бе, няма проблем.“ „Мхмм.“ „Предполагам.“ Все едно бавно започва да ме харесва, забравяйки обидата от това, че съм го пренебрегвал.

Хартстоун тичаше около работилницата и носеше на Блиц допълнителни материали и вещи. Блиц носеше по-голямо и сложно парче метал. Каквото и да беше, изглеждаше много доволен.

Накрая остави длетото си и извика:

— Успях!

В същото време Младшия претърпя най-гръмкия си провал. Телохранителите му бяха наблизо, готови за нова атака от насекомото камикадзе, но това не помогна. Когато Младшия вдигна чука си за решителен удар, едно тъмно петно се спусна от небето. Конската муха ухапа Младшия по носа така силно, че той се завъртя от инерцията на чука си. С вой и олюляване той събори и двамата си телохранители в несвяст, разруши това, което имаше на двете му работни маси, и запрати третото си изобретение в пещта, преди да падне на асфалта.

Не трябваше да ми е смешно. Бяха унизили старото джудже грозно. Но ми беше, вероятно защото това джудже бе злобно, гадно и отмъстително.

В центъра на шумотевицата Наби удари с камбанка.

— Това е краят на състезанието! — обяви той. — Време е да обявим победителя… и да убием загубилия!