Рик Риърдън
Мечът на лятото (20)

Двадесета глава
Ела към Тъмната страна. Имаме сладки.

— Пак ли умря, бре? — обади се познат глас.

Отворих очи. Бях в павилион, опасан от сиви каменни колони. Вътре нямаше нищо, освен празно небе. Въздухът бе разреден. Студен вятър навяваше по мраморния под и караше огъня в централната камина да бушува и пламъците по мангалите в двата края на високия подиум да треперят. Три стъпки водеха до двоен трон от бяло дърво, върху които бяха изписани животни, птици и дървесни клони. Самият стол бе постлан с хермелин, а облегнат на него бе мъж с тениска на „Ред Сокс“, който похапваше сладки от сребриста опаковка.

— Добре дошъл в Хлидскалф — ухили се той. Белязаните му устни се разделиха като цип. — Това е върховният трон на Один.

— Но ти не си Один — казах аз, използвай принципа на дедукцията, — ти си Локи.

— Нищо не ти убягва — изсмя се мъжът в тениската на „Сокс“.

— Първо, какво търсим тук? Второ, защо тронът на Один се казва Хлъцшкаф?

— Хлидскалф. Внимавай с произношението. Първата буква трябва да звучи, все едно смяташ да се изхрачиш.

— Знаеш ли, истината е, че не ми пука.

— А трябва! Оттук започна всичко. Това е отговорът на втория ти въпрос, какво търсиш тук.

Той потупа стола до себе си.

— Ела при мен и си вземи сладка.

— Не, благодаря.

— Ти губиш — отчупи от края на сладката и го подхвърли в устата си — лилавата глазура… не знам какъв вкус трябва да е, но ми се струва невероятно вкусна.

Усетих как вратът ми пулсира. Това бе странно, тъй като сънувах, а освен това сигурно бях мъртъв.

Очите на Локи ме изнервяха. Имаха същия блясък като на Сам, но Сам държеше пламъците под контрол. Погледът на Локи бушуваше като огъня в камината, раздухван от вятъра и търсещ какво да подпали.

— Някога тук седя Фрей — погали той хермелиновата козина, — знаеш ли историята?

— Но, но… не е ли незаконно друг да сяда тук, освен самия Один?

— О, да. Само Один и Фриг, кралят и кралицата. Те могат да седят тук и да видят всичко в Деветте свята. Просто трябва да се концентрират и ще намерят каквото им трябва. Но ако някой друг седне тук…

Локи изцъка.

— Магията на трона може да бъде ужасно проклятие. Аз не бих рискувал, ако това не беше илюзия. Но татко ти го направи. Това бе едничкият момент, в който дръзна да се разбунтува.

Локи отхапа още малко от лилавата си сладка.

— Винаги съм му се възхищавал за това.

— И?

— И вместо да види това, което търсеше, видя това, което желае много. То съсипа живота му. Затова изгуби меча си. Той…

Локи направи гримаса.

— Извини ме.

Извърна глава, а изражението на лицето му се изкриви все едно се готви да кихне. После изкрещя в агония. Когато отново се обърна към мен, от белега по носа му се издигаше пушек.

— Прощавай — каза той, — понякога отровата изпръсква очите ми.

— Отровата — спомних си фрагмент от мита, — убил си някого. Боговете те хванали и те вързали. Нещо, свързано с отрова. Къде си сега всъщност?

Той ми се ухили злонамерено.

— Където съм винаги. Боговете успяха да ме, хм, удържат. Но това няма значение. Все още мога да изпращам частици от есенцията си, както сега, за да разговарям с любимите си приятели.

— Това, че носиш тениска на „Сокс“, не стига да сме приятели.

— Обиждаш ме — блеснаха очите му, — дъщеря ми Самира видя нещо в теб. Можем да си помогнем.

— Ти ли й нареди да ме отведе във „Валхала“?

— О, не. Идеята за това съвсем не беше моя. Ти, Магнус Чейс, предизвика интереса на много различни групички. Някои от тях не така чаровни или склонни да помогнат като мен.

— А защо не вземеш да помогнеш с чара на дъщеря си? Изритаха я от „Валхала“, задето ме е избрала.

— Такива са боговете — помръкна усмивката му, — и мен прогониха, а колко пъти съм им спасявал кожите? Не бой се за Самира. Тя е силна. Ще се оправи. Повече се безпокоя за теб.

Студен вятър навя в павилиона, тъй силен, че ме избута на няколко сантиметра по полирания каменен под.

— Скоро ще се пробудиш — задъвка Локи сладката си, — но преди това да се случи имам няколко съвета за теб.

— А мога ли да ги откажа?

— Мечът на лятото — каза Локи, — когато баща ти седна на трона, той видя това, което ще го погуби. Предаде меча си на своя слуга и вестоносец Скирнир.

За миг се върнах на моста Лонгфелоу, където Мечът жужеше все едно иска да ме заговори.

— Вуйчо Рандолф спомена Скирнир — казах, — потомъкът му е бил в онзи потънал кораб.

Локи се направи, че ръкопляска.

— И там Мечът лежал хиляда години в очакване някой да си го вземе. Някой с правото за това.

— Чакал е мен.

— О, но ти не си единственият, който може да използва този меч. Знаем какво ще се случи на Рагнарок. Норните са предсказали съдбите ни. Фрей… бедничкият! Заради изборите, които е направил, ще умре от ръцете на Суртур. Господарят на огнените великани ще го посече със собствения му, някога изгубен меч.

Усетих да ме пронизва болка между очите, там, където брадвата на айнхери ме беше убила.

— Затова ли Суртур иска меча? За да се подготви за Рагнарок?

— И не само. Ще използва меча, за да задвижи действията, които ще ускорят Деня на Страшния съд. След осем дни той ще освободи моя син, Вълка. Освен ако ти не го спреш.

— Синът ти…

Ръцете ми се изпариха. Погледът ми се замъгли. Прекалено много въпроси изпълниха главата ми.

— Чакай? Не беше ли предречено, че по време на Рагнарок ще се бориш срещу боговете?

— Да, но това е по избор на боговете, не мой. Номерът със съдбата, Магнус, е, че дори да не можем да променим обстоятелствата, изборите ни могат да променят детайлите. Така се борим срещу съдбата, така оставяме своя знак. Какво ще избереш да направиш?

Образът му потръпна. За миг го видях разпънат на камък, с китки и глезени, вързани с хлъзгави въжета, и тяло, което трепереше от болка. После го видях в болнично легло, с докторка над главата му и ръка, почиваща нежно на челото му. Приличаше на по-стара версия на Сам — с кичури тъмна коса, излизащи от алена забрадка, и уста, свита от загриженост.

Локи отново се появи на трона и избърса трохите от тениската на „Ред Сокс“.

— Няма да ти казвам какво да правиш, Магнус. Това е разликата между мен и останалите богове. Ще ти задам само един въпрос. Ако получиш шанс да седнеш на трона на Один, а този ден идва, ще последваш ли това, което желае сърцето ти, със съзнанието, че може да обречеш баща си на смърт? Помисли върху това, сине на Фрей. Може би ще поговорим отново, ако оцелееш следващите осем дни.

Сънят ми се промени. Локи изчезна. Мангалите лумнаха и опръскаха подиума с горящи въглени. Върховният трон на Один избухна в пламъци. Облаците се превърнаха във вулканична пепел, а в пушека над пламтящия трон се появиха две горящи червени очи.

ТИ.

Гласът на Суртур мина над мен като огнехвъргачка.

САМО МЕ ЗАБАВИ. СПЕЧЕЛИ СИ САМО ПО-БОЛЕЗНЕНА И ПОСТОЯННА СМЪРТ.

Опитах да отговоря, но горещината изсмука кислорода от дробовете ми. Устните ми се напукаха и покриха с мехури.

ВЪЛКЪТ СМЯТА, ЧЕ ВСЕ ОЩЕ МОЖЕШ ДА СИ НИ ОТ ПОЛЗА, изсмя се Суртур. НО НЕ И АЗ. КОГАТО СЕ СРЕЩНЕМ ОТНОВО, ЩЕ ТЕ ИЗПЕПЕЛЯ, СИНЕ НА ФРЕЙ. ЩЕ НАПРАВЯ ТЕБ И ПРИЯТЕЛИТЕ ТИ НА ПРЕПЕЧЕНИ ФИЛИЙКИ. С ТЕБ ЩЕ РАЗПАЛЯ ПОЖАРА, КОЙТО ЩЕ ИЗГОРИ ТОЗИ И ОСТАНАЛИТЕ ОСЕМ СВЯТА.

Пушекът се сгъсти. Не можех нито да виждам, нито да дишам.

Рязко отворих очи и се надигнах на кревата, отворил уста за глътка въздух. Бях на леглото в хотелската стая. Суртур го нямаше. Докоснах лицето си. Не бе обгорено. В него нямаше брадва. Раните ми от бойното поле бяха изчезнали.

Но цялото ми тяло трептеше от тревога. Чувствах как съм заспал на влакови релси и над мен е минал експрес.

Сънят вече избледняваше. Мъчех се да си спомня подробностите — трона на Один, Локи и неговите сладки, неговия син Вълк, обещанието на Суртур да изпепели Деветте свята. Опитът ми да разбера всичко бе по-болезнен от брадва в лицето.

Някой похлопа на вратата.

Мислех, че може да е някой от съседите по коридора, затова скочих от леглото да отворя вратата. Но когато го направиха, се озовах лице в лице с валкирията Гунила. Чак тогава осъзнах, че съм облечен само по бельо.

Лицето й стана виолетово, а мускулите на челюстта й се стегнаха.

— О!

— Капитан Горила — отвърнах, — каква чест.

Тя се съвзе бързо и ме погледна все едно се опитваше да включи вледеняващия си поглед.

— Магнус Чейс… доста бързо си възкръснал.

От тона й почувствах, че не е очаквала да ме намери тук. Но защо тогава бе похлопала?

— Не съм го планирал — каза той, — бързо ли беше?

— Много. — Тя погледна зад мен. Може би търсеше нещо. — До вечеря остават няколко часа. Може би ще мога да те разведа из хотела, предвид факта, че изгониха валкирията ти.

— Искаш да кажеш, че се погрижи да я изгонят.

— Не контролирам Норните — вдигна рамене Гунила, — съдбата на всички ни е в техните ръце.

— Колко удобно.

Спомних си думите на Локи. Изборите ни могат да променят. Така се борим със съдбата.

— Ами аз? Решила ли си… имам предвид оставила ли си Норните да решат и моята съдба?

Гунила се намръщи. Позата й бе напрегната и нервна. Нещо я тревожеше, може би дори плашеше.

— Тановете обсъждат ситуацията в момента. — Тя свали връзката с ключове от колана си. — Разходи се с мен. Ще поговорим. Ако те разбера по-добре, може да кажа нещо хубаво на тановете за теб. Освен ако не искаш да се бориш сам, без моята помощ. Може и да имаш късмет. Тановете може да те оставят няколко века като пиколо или да миеш чинии.

Последното нещо, което исках, бе да оставам насаме с Гунила. От друга страна, една обиколка из хотела можеше да ми покаже нещо интересно, като изход например. А и след последния си сън не исках да оставам сам.

Освен това не можех да си представя колко мръсни чинии остават след трите курса на вечеря в столовата.

— Да се разходим — казах, — но преди това ще е по-добре да си облека някакви дрехи.