Рик Риърдън
Мечът на лятото (29)

Двадесет и девета глава
Орел ми взима фалафела

Не говорихме много, докато вървяхме назад през парка. Въздухът миришеше на приближаващия сняг. Вятърът се усили и зави като глутница вълци, а може би имах само вълци в главата.

Блиц подскачаше до мен, като минаваше от сянка до сянка, стараейки се да се прикрива колкото се може по-добре. Шареният шал на Харт не пасваше на мрачното му изражение. Исках да го питам повече за руническата магия сега, когато знаех, че той е най-добрият (и единствен) смъртен, който я владее. Най-добре щеше да е, ако има руна, която кара вълците да експлодират, за предпочитане от разстояние. Но Харт остана с ръце в джобовете. На езика на немите това означаваше, че не му се приказва.

Минахме мястото под моста, където преди спях, когато Сам изсумтя.

— Трябваше да се досетя, че Мимир ще е замесен.

— Преди няколко минути му говореше на „господарю Мимир“ и това колко недостойни сме да ни удостои с присъствието си — погледнах към нея аз.

— Разбира се, че докато съм пред него, ще му засвидетелствам уважение! Той е един от най-старите богове, но е и напълно непредвидим. Никога не е било ясно на чия страна е.

Блиц подскочи в сянката на една вълна и изплаши няколко патици.

— Капо е на страната на всички в света, които не искат да умират. Това не е ли достатъчно?

— А ти, предполагам, работиш при него по своя воля — изсмя се Сам, — нима не си пил от кладенеца? Нима не плащаш цената?

Нито Блиц, нито Харт отговориха.

— Така си и мислех — каза Сам. — Не съм част от плана на Мимир, понеже никога не бих пила вълшебната му лимонада.

— Не е като лимонада — възрази Блиц. — Напомня повече на квас с вкус на карамфил.

— Казвам ти, че нещо не се връзва — обърна се към мен Сам. — Да намерим Меча на лятото, това го разбирам. Но да го занесем точно там, където Суртур възнамерява да го използва. Това е глупаво.

— Така е, но ако имам меча…

— Магнус, писано е, че, рано или късно, мечът ще попадне в лапите на Суртур. По време на Рагнарок баща ти ще умре, задето някога се е отказал от него. Суртур ще го убие със собствения му меч. Така поне казват повечето митове.

Усетих прилив на клаустрофобия само като помислих за това. Как можеше някой, дори и да е бог, да не полудее, ако знае с векове напред как точно ще умре?

— Защо Суртур мрази Фрей толкова — попитах. — Не може ли да си избере някой силен бог на войната за противник?

— Хлапе — намръщи се Блицен, — Суртур иска да причинява смърт и разрушения. Той иска пламъци да опожарят Деветте свята. Един бог на войната не може да спре това. Фрей обаче може. Той е богът на сезоните, на здравето и новия живот, той поддържа крайностите, огъня и леда, в баланс. От всичко на света Суртур най-много мрази да бъде удържан. Фрей е естественият му враг.

И затова мрази и мен, помислих си аз.

— Щом Фрей е знаел каква е съдбата му — казах, — защо си е дал меча на първо време?

— Заради любов — изсумтя Блиц, — за какво друго?

— Любов?

— Мда — каза Сам, — мразя тази история. Къде смяташ да обядваме, Магнус?

Част от мен искаше да чуе историята. Част от мен си спомни разговора ми с Локи.

Ще последваш ли желанието на сърцето си, дори ако знаеш, че така обричаш баща си на смърт?

Много нордически митове имаха една и съща поука. Невинаги си струва да знаеш бъдещето. Но, уви, аз винаги съм бил любопитен.

— Пред нас е — отвърнах, — хайде.

Столът в „Транспортейшън Билдинг“ не беше като столовата във „Валхала“, но за всеки бездомник в Бостън бе нещо подобно. Вътрешното помещение бе топло, отворено за публиката и никога не бе претъпкано. Охраната не гледаше много-много кой влиза. Стига да имаш чаша с питие или чиния недоизядена храна, можеше да останеш на масите много време, преди някой да те накара да мръднеш.

По пътя навътре Блицен и Хартстоун се насочиха към кошчетата за боклук, за да проверят остатъци от обяд, но аз ги спрях.

— Момчета, не — казах, — днес ще ядем наистина. Аз черпя.

Нима имаш пари, повдигна вежда Харт.

— Тук имаше някакъв приятел — спомни си Блицен, — дето го черпеше с фалафели.

— Какво? — замръзна Сам.

Тя се огледа, все едно тепърва осъзнава къде се намира.

— Всичко е наред — обещах. — Познавам един пич от „Фалафелите на Фадлан“. После ще ми благодариш. Много вкусно ги прави.

— Богове… не… — Тя бързо постави забрадката си на място. — Може да изчакам навън, не мога…

— Глупости — хвана я под ръка Блиц. — Може да ни сервират повече храна, ако сме с хубава жена.

Сам, видимо, искаше да избяга, но позволи на Харт и Блиц да я отведат до стола. Предполагам, трябваше да обърна повече внимание на това колко й е неудобно, но поставите ли ме в рамките на сто метра от „Фалафелите на Фадлан“, ставам доста праволинеен.

Последните две години се бях сприятелил с мениджъра Абдел. Смятам, че гледаше на мен като проект за благотворителност. Магазинът му винаги имаше храна в излишък — малко по-стари пити, шаварма на един ден, кибен, останал под лампите прекалено дълго. Абдел нямаше право да го продава, но на вкус бе чудесно. Вместо да го хвърля, Абдел го даваше на мен. Винаги, когато дойдех, можех да разчитам да получа плосък сандвич с фалафел или нещо също толкова вкусно. В замяна трябваше да направя така, че другите бездомни в атриума да се държат възпитано и да си чистят, за да не плашат останалите клиенти.

В Бостън не можеше да минеш и пресечка без да минеш през някоя икона на свободата — Пътеката на свободата, Старата северна църква, монумента „Бункер Хил“ и т.н. За мен обаче свободата имаше вкуса на фалафелите на Фадлан. Те ме поддържаха в добро здраве и сравнително независим от смъртта на майка насам.

Не исках да плаша Абдел с прекалено много хора, затова оставих Блиц и Харт да се настанят на една маса и придружих Сам до самия стол. През цялото време тя мотаеше крака, обръщаше се и си играеше със забрадката, все едно иска да изчезне в нея.

— Какво ти става? — попитах.

— Може и да не е тук — промърмори тя. — А може и ти да кажеш, че съм твоя учителка.

Не знаех за какво говори. Отидох до касата, докато Сам се мъчеше да остане скрита зад един фикус.

— Абдел тук ли е? — попитах момчето на регистратурата.

Той понечи да отговори нещо, но тогава се появи Амир, синът на Абдел. Той излезе ухилен от задната част на заведението и избърса ръце в престилката си.

— Джими! Какво става с теб?

Отпуснах се. Ако Абдел не бе наоколо, най-добрият вариант бе да попаднеш на Амир. Той бе на осемнайсет или деветнайсет, строен и хубав, с лъскава тъмна коса, арабска татуировка на бицепса и толкова ослепителна усмивка, че можеше да рекламира паста за зъби. Както всички във „Фалафела на Фадлан“ ме познаваше като „Джими“.

— Бивам — отвърнах. — Как е татко ти?

— Днес е в Съмървил! Искаш ли да хапнеш нещо?

— Човек, ти си номер едно.

— Моля ти се! — разсмя се Амир. Погледна през рамото ми и се усмихна още по-широко.

— А ето я и Самира! Какво правиш тук?

— Здрасти, Амир — размърда се неспокойно тя. — Аз съм учителка на Ма… на Джими. Помагам му с уроците.

— Сериозно? — подпря се на касата Амир и с това мускулите му се издуха. Той работеше непрекъснато в различните магазинчета на баща си, но никога не се цапаше. По бялата му риза нямаше и петънце мазнина.

— На училище не ходиш ли?

— Ходя, но получавам кредити, като преподавам извънкласно. На Джими и… съучениците му.

Тя посочи Блиц и Харт, които спореха на езика на знаците и описваха кръгове във въздуха.

— По геометрия — добави Самира. — Хич не ги бива в геометрията.

— Хич — съгласих се, — но като хапнем, учим по-добре.

— Ами ще ви покрия тогава — сбърчиха се очите на Амир. — Радвам се, че си добре, Джими. Завчера някакво момче умряло на моста. По снимката много приличаше на теб. Беше с друго име, но се уплашихме.

Толкова ми се ядеше фалафел, че забравих да следя разговора.

— Видях го, но съм добре. Сега си уча по геометрия. С учителката.

— Чудесно — усмихна се Амир на Сам. Беше толкова неловко, че с нож да го режеш, — Самира, предай много поздрави на Джид и Биби. Вие седнете. След секундичка ще ви донеса нещо да се подкрепите.

Сам промърмори нещо, което можеше да бъде както „благодаря ви много“, така и „убийте ме“. След това отидохме при Блиц и Харт на масата.

— Какво беше това? — попитах я. — Откъде познаваш Амир?

Тя сведе забрадката малко по-ниско на челото.

— Не седи твърде близо до мен. Нека да изглежда все едно говорим за геометрия.

— Триъгълници — казах аз, — правоъгълници. И от какво те е срам? Амир е страхотен човек. Ако познаваш семейство Фадлан, ще знаеш, че той е като рок звезда за мен.

— Той ми е братовчед — призна тя, — трети или четвърти, нещо такова.

Погледнах към Харт, който се мръщеше към пода. Блиц бе свалил скиорската маска и очила. Предполагам, защото изкуственото осветление не му пречеше толкова. Сега сърдито въртеше една пластмасова вилица на масата.

— Добре — казах аз, — но какво те изнервя?

— Ще ме оставиш ли на мира? — попита тя.

— Добре — вдигнах ръце аз, — да започнем отначало. Здравейте на всички. Аз съм Магнус и съм айнхери. Ако няма да учим геометрия, може ли да поговорим къде може да потърсим Меча на лятото?

Никой не ми отговори.

Един гълъб профуча и закълва трохите.

Погледнах към щанда с фалафели. По някаква причина Амир бе пуснал металния капак. Не бях виждал да затваря магазина по обяд. Запитах се дали Сам не го е обидила с нещо, прекъсвайки запасите ми от фалафел.

Ако бе така, щях да стана берсеркер.

— Какво стана с храната? — попитах.

Един тъничък глас в краката ми отговори:

— Мога да ти помогна с тези въпроси.

Погледнах надолу. Седмицата ми бе толкова откачена, че дори не се изненадах, когато разбрах кой ме е заговорил.

— Момчета — казах, — този гълъб иска да помогне.

Гълъбът полетя на масата. Харт едва не падна от стола, а Блиц сграбчи една вилица.

— Обслужването тук понякога е бавно — каза гълъбът, — но мога да ускоря поръчката. Мога и да ви кажа къде е Мечът.

— Това не е гълъб — посегна към брадвата си Сам.

Птицата я погледна с кръглото си оранжево око.

— Може би не. Но ако ме убиеш, няма да си получиш обяда, няма да намериш меча и няма да видиш вречения си повече.

Очите на Самира изглеждаха все едно ще изскочат.

— За какво говори — попитах аз. — Какъв вречен? Това нещо като годеник ли е?

— Ако искаш Фалафелите на Фадлан да работят отново… — изгука заплашително гълъбът.

— Това е война, нали? — Понечих да сграбча птицата, но дори с рефлексите на айнхери се съмнявах, че ще я хвана. — Какво си сторил? Какво е станало с Амир?

— Все още нищо — отвърна гълъбът. — Ще ви донеса обяда. Искам само да си клъвна пръв от него.

— Аха — казах. — И ако ти повярвам, какво ще искаш в замяна на информацията за меча?

— Услуга. Ще се разберем каква. Сега ще отваряме ли фалафелите, или да отлитам?

— Не го прави, Магнус — поклати глава Блицен.

Не може да имаш вяра на гълъб, направи знак Харт.

Сам срещна погледа ми. Изражението й бе умолително, почти отчаяно. Или обичаше фалафели повече и от мен, или се безпокоеше за нещо друго.

— Хубаво — казах. — Донеси ни обяда.

Металното покривало се вдигна. Касиерът застана като статуя с телефона на ухото. После се размрази, погледна през рамо и извика една поръчка на готвача, все едно нищо не е станало. Гълъбът отлетя и се насочи към магазина, като се скри зад касата. Касиерът не го забеляза.

След миг от кухнята се появи много по-голяма птица, белоглав орел със сламка в ноктите. Той се приземи в центъра на масата.

— На орел ли стана? — попитах.

— Мда — отново изгука обаче той, — обичам да смесвам нещата. Ето ти и яденето.

Получих всичко, което исках — парчета ухаещо говеждо, купчина агнешки кебап с кисело мляко, четири пресни пити, пълни с печени хапки, и пилешко, поръсени със сос тахини и чесън на кръгчета.

— В името на Хелхейм, да! — Посегнах към подноса, но орелът ме клъвна за ръката.

— Чакай — скара ми се той. — Нали пръв трябваше да клъвна?

Виждали ли сте орел да яде фалафел?

Тази ужасна гледка ще ме преследва до края на дните ми. Преди да мога да мигна, орелът нападна и изсмука всичко, като ми остави само кръгче чесън.

— Хей! — викнах аз.

Сам се изправи и посегна към брадвата.

— Това е великан. Няма какво друго да е.

— Имахме договорка — оригна се орелът, — а що се отнася до меча…

Изкрещях с гнева на човек, на когото са откраднали дюнера. Изтеглих Меча си и ударих орела с плоската му част.

Това не бе умен ход, но бях гладен и ядосан. Мразех да ме мамят и не обичах особено белоглавите орли.

Острието удари птицата по гърба и залепна като с лепило. Опитах да го изтегля, но той не помръдна. Ръцете ми бяха като залепени за дръжката.

— Хубаво — изкряка орелът, — значи искаш да играем по-грубо.

И отлетя от стола със сто километра в час, понасяйки ме след себе си.