Рик Риърдън
Мечът на лятото (39)

Тридесет и девета глава
Фрея е хубава и има котки

— Мамо?

Бях толкова изненадан, че не бях сигурен дали съм го произнесъл на глас.

— Чакай малко. Блицен? Мамо?

Блицен ме ритна в пищяла. Фрея продължи да се усмихва.

— Предполагам, че синът ми не ти е казал. Той е много скромен. Скъпи мой Блицен, изглеждаш чудесно, но не може ли да си оправиш яката?

Блицен го направи, като си мърмореше под носа.

— Бях зает да бягам за живота си.

— И, скъпи — попита Фрея, — сигурен ли си за сакото.

— Напълно, мамо — изсумтя Блицен, — саката отново са модерни.

— Ти си знаеш — намигна ми Фрея, — Блицен е гений относно модата и платовете. Другите джуджета не могат да го оценят, но за мен е великолепно. Иска да отвори собствен…

— Така или иначе — каза Блицен малко по-високо, отколкото е необходимо, — ние извършвахме един подвиг…

— Знам — плесна с ръце Фрея, — много е вълнуващо. Опитвате да стигнете Нидавелир и да намерите въжето Глейпнир. И Световното дърво, естествено, първо ви насочи към мен.

Една от котките започна да драска по персийския килим, като съсипа няколко хиляди долара. Опитах да не си представям какво може да направи котката на мен.

— Та, лейди Фрея — попитах, — може ли да ни помогнете?

— Разбира се — отвърна богинята, — по-важното е, че и вие може да помогнете на мен.

— Хайде, почна се — каза Блицен.

— Дръж се възпитано, сине. Магнус, преди всичко как се справяш с Меча си?

В първия миг не схванах. Предполагам, че още не можех да възприема Меча на лятото като мой. Дръпнах украшението и острието зае формата си в ръката ми. В присъствието на Фрея бе тих и се правеше на умряла лисица. Може би го беше страх от котки.

— Нямах много време да го ползвам — казах, — скоро си го върнах от Ран.

— Да, знам — носът на Фрея се сбърчи от леко неодобрение, — и в замяна занесе ябълка на Утгард-Локи. Може би това не бе особено мъдро, но няма да те критикувам.

— Току-що го направи — каза Блицен.

Богинята не му обърна внимание.

— Поне не обеща мен на Утгард-Локи. Обикновено, когато великаните искат нещо, това е ябълки и ръката ми — тя отметна плитка на рамото си — много е досадно.

Трудно ми бе да гледам Фрея без да я зяпам. Нямаше безопасно място, в което да се втренчиш. Очите, устните, пъпчето й. Скарах се на себе си наум.

Но това е майката на Блицен! Леля ми!

Реших да се съсредоточа в лявата й вежда. Нямаше нищо привлекателно в една лява вежда.

— Така или иначе — казах, — не съм убил още никого с веждата. Имам предвид с Меча.

— Да убиеш някого — седна напред Фрея, — това е най-малкото, което Мечът може да направи. Първо трябва да се сприятелиш с него. Успя ли с това?

Представих си как си седим с Меча един до друг на кино с кутия пуканки между нас. Или как го водя на каишка в градинката.

— Как човек се сприятелява с Меч?

— Е… щом трябва да питаш…

— Вижте, господарке Фрея — казах аз, — не мога ли да ви оставя Меча да го пазите? Той е оръжие на ваните. Вие сте сестра на Фрея. Имате няколкостотин хиляди добре въоръжени, макар и отпуснати воини, които да го опазят от Суртур.

— О, не — каза тихо тя, — Мечът вече е в ръцете ти, Магнус. Ти го призова от реката. Призна го за свой. Най-доброто, на което можеш да се надяваш, е Сумарбрандер, Мечът на лятото, да ти позволи да го използваш. Да го опазиш от Суртур е твоя работа, поне докато си жив.

— Мразя работата си.

— Не казвай това, хлапе — сръчка ме Блиц, — ще обидиш Меча.

Погледнах блестящите руни на острието.

— Извинявай, дълго остро парче метал. Нараних ли чувствата ти? Освен това, щом позволяваш на хората да те носят, би ли допуснал зъл огнен великан да го направи? Не би ли искал да се върнеш при Фрей, или да останеш при прекрасната му сестра тук?

Мечът не отговори.

— Магнус — каза богинята, — това не е някаква шега. Предречено е, че, рано или късно, Мечът ще принадлежи на Суртур. Сам го знаеш. Мечът не може да избегне съдбата си. Не повече, отколкото ти може да избегнеш своята.

Представих си как Локи се кикоти върху Върховния трон на Один.

Изборите ни променят детайлите. Така роптаем срещу съдбата.

— Освен това — каза Фрея — Мечът никога няма да ми разреши да го използвам. Според Сумарбрандер аз съм отчасти виновна за това, че е бил изгубен. Мрази ме почти колкото Фрей.

Може би беше въображението ми, но Мечът стана по-студен и по-тежък.

— Но нали Мечът е на Фрей — възразих аз.

— Беше — изсумтя Блицен, — казах ти, хлапе, отказа се от него заради любов.

Пъстрата котка отдясно на Фрея се завъртя и протегна. Коремчето й на петна бе много сладко, като изключим факта, че не спирах да си представя колко воини може да смели.

— Когато Фрей застана на трона на Один — продължи богинята, — го направи заради мен. Това беше мрачно време за мен. Скитах се из Деветте свята в печал и лишения. Фрей се надяваше, че, сядайки на трона, ще ме намери. Вместо това тронът му показа копнежа на сърцето му, ледена великанка на име Герда. Влюби се до полуда в нея.

Загледах се във веждата на Фрея. Историята й не повиши мнението ми за татко.

— Влюбил се е от пръв поглед… в ледена великанка.

— Тя беше красива — каза Фрея, — сребро до златото на Фрей, хлад до топлината му, зима до лятото му. Не си ли чувал, че противоположностите се привличат? Тя му бе точно по мярка. Но бе великанка. Никога нямаше да се съгласи да се омъжи за ванир. Семейството й не би позволило. Фрей знаеше това и потъна в отчаяние. Посевите спряха да растат. Слънцето изгуби топлината си. Накрая слугата и най-добър приятел на Фрей дойде да го попита какво не е наред.

— Скирнир — казах, — пичът, който взел Меча.

— Да, същият — намръщи се Фрея.

Блицен направи крачка назад, все едно се боеше, че майка му ще експлодира. За пръв път осъзнах колко страшна може да изглежда богинята. Красива, наистина, но страшна и могъща. Представих си я въоръжена с копие и щит, яздеща до валкириите. Ако я видех на бойното поле, щях да побягна в другата посока.

— Скирнир обеща да ми доведе Герда за девет дни — каза богинята, — искаше единствено малка награда за услугите си. Меча на лятото. Фрей бе толкова влюбен, че не задаваше никакви въпроси. Мечът… представям си как се е чувствал след предателството на господаря си. Позволи на Скирмир да го носи, но без радост.

— Затова Мечът никога няма да позволи на Фрей да го използва отново — въздъхна Фрея. — Затова по време на Рагнарок е предречено, че Фрей ще погине, защото не носи оръжието си.

Не знаех какво да кажа. Мътните да го вземат, ми се виждаше недостатъчно. Спомних си предупреждението на Локи за това да не сядам върху трона на Один да търся желанието на сърцето си. Какво ли щях да потърся? Къде е мама. Щях ли да дам Меча, за да я намеря? Разбира се. Дори ако рискът е да ме убият или да ускоря апокалипсиса? Да. Може би не трябваше да съдя баща си.

— Не бъди толкова унил, хлапе — стисна ръката ми Блиц, — вярвам в теб.

Погледът на Фрея се смекчи.

— Да, Магнус. Ще овладееш Меча. И нямам предвид само да го въртиш като убиец. Откриеш ли истинските си способности, ще станеш наистина велик.

— Но няма наръчник?

— Съжалявам, че не дойде във Фолквандер, Магнус — разсмя се Фрея, — щеше да намериш достойно място сред последователите ми. Но от „Валхала“ те повикаха първи. Така е било писано.

Исках да възразя, че Норните, айнхеряр и капитанката на валкириите не бяха съгласни с това.

Мисълта за Гунила ме накара да си спомня полета до Световното дърво и това как Сам и Хартстоун се криеха под една забрадка от кръвожадна катерица.

— Разделихме се с приятелите си в Игдразил. Фрея, можеш ли да ни кажеш дали са стигнали дотук.

— Не са във Фолквандер — втренчи се Фрея в далечината — виждам… а, чакай. Да. Не. Пак ги изгубих. Ех!

Тя направи гримаса.

— Това беше на косъм, но в момента са в безопасност. Изобретателни са. Чувствам, че няма да дойдат до тук. Трябва да продължиш и да ги срещнеш в Нидавелир. Това ме връща към подвига ти.

— И как можем да ти помогнем — добави Блиц.

— Точно така, миличък. Трябваше да минете оттук. А това има значение, когато пътувате през Световното дърво. Точно така нещастният ми син стана клетвен слуга на Мимир.

— Не искам да говоря за това — каза Блиц.

— Хубаво — вдигна прекрасните си ръце Фрей, — продължаваме напред. Както знаете, джуджетата са създали въжето Глейпнир, вързало вълка Фенрир…

— Да, мамо — завъртя очи Блиц, — всички го научават в детската градина.

— Детската градина? — загледах го аз.

— Глейпнир, Глейпнир, силен и здрав, здраво овърза вълка лукав. Хора, не го ли учите?

— Ъъ… не мисля.

— Така или иначе — каза богинята, — джуджетата ще могат да ви разкажат повече за това как е направено въжето и как може да го замените.

— Заменим? — накарах Меча отново да стане на украшение. Дори така, сякаш тежеше трийсет кила на врата ми.

— Мислех, че идеята е да попречим да скъсат въжето на първо време.

— Ех… — сви устни Фрея, — Магнус, не искам да те обезкуражавам, но има голям шанс, може би 75%, че дори да успееш да запазиш Меча от Суртур, огненият великан да намери начин да освободи вълка Фенрир. В такъв случай трябва да си готов с резервно въже.

Езикът ми натежа почти колкото украшението с Меча.

— Това е доста обезкуражаващо. Последния път, когато Вълкът се е освободил, е трябвало всички богове да се съберат, за да го вържат, нали?

— Отне три опита и измама — кимна Фрея, — бедничкият Тир изгуби ръката. Но не се безпокой. Вълкът никога няма да се хване на номера с ръката в устата повторно. Стигне ли се дотам, ще трябва да намериш друг начин да го оковеш.

Подозирах, че Майлс няма подобни проблеми на Народното бойно поле. Запитах се дали не би искал да си разменим местата за малко. Той да гони вълка Фенрир, а аз да играя волейбол.

— Фрея, може ли поне да ни кажеш поне къде е Вълка.

— На Лингви, острова на пирена — богинята поглади брадичка, — днес е денят на Тор, шестнайсто число.

— Искаш да кажеш четвъртък?

— Точно де. Островът ще се издигне по пълнолуние след шест дни на двайсет и втори, което е денят на Водан.

— Сряда? — попитах.

— Точно това казах. Ще имате предостатъчно време да ми вземете обеци преди да намерите Вълка. За нещастие местонахождението на острова се променя всяка година, докато клоните на Игдразил се клатят от ветровете на бездната. Джуджетата ще ви помогнат да го намерите. Бащата на Блицен знаеше пътя. Може и други да го знаят.

При споменаването на баща му физиономията на Блиц потъмня. Той много внимателно свали карамфила от сакото си и го хвърли в камината.

— А ти какво искаш, майко? Каква е ролята ти във всичко това?

— Нуждите ми са съвсем прости — пръстите й се заиграха по златистата яка. — Искам да ми намериш обеци, които да пасват на гердана ми Брисингамен. Нещо хубаво. Не твърде лъскаво, но да се забелязва. Блицен, ти имаш добър вкус. Имам ти доверие.

Блицен се загледа до най-близката купчина богатства, които съдържаха може би стотици обеци.

— Знаеш с кого ще трябва да говоря в Нидавелир. Само едно джудже има уменията да замени Глейпнир.

— Да — съгласи се Фрея, — освен това той е страхотен бижутер и ще може да изпълни желанията и на двама ни.

— Освен това иска и смъртта ми — отвърна Блицен.

— Стига де — махна с ръка Фрея, — не може да е толкова злопаметен.

— Джуджетата са рядко злопаметни, мамо.

— Е, щедрото заплащане ще смекчи нрава му. Мога да помогна с това. Дмитри — извика тя през залата, — трябваш ми!

Трима души скочиха от един диван, грабната музикалните си инструменти и приближиха. Имаха еднакви хавайски ризи, бермуди и сандали. Косата им бе зализана назад на помпадур. Първият беше китарист. Вторият свиреше на бонго. Третият носеше музикален триъгълник.

Китаристът се поклони пред Фрея.

— На вашите услуги, господарке.

Фрея ми се усмихна съучастнически, все едно иска да сподели прекрасна тайна.

— Магнус, запознай се с Дмитри и „Дорънс“, най-добрата група, за която никога не си чувал. Загинаха през 1963-та, точно преди големия си пробив. Беше много тъжно! Доблестно завиха с колата си по магистралата, за да спасят деца в автобус от ужасна катастрофа. За да почета героичната им смърт, ги докарах тук във Фолквандер.

— И сме много благодарни за това, господарке — каза Дмитри, — чудесно е да сме групата, която свири в дома ви.

— Дмитри, трябва да заплача — каза тя, — може ли да изпееш песента за изгубения ми съпруг. Много я харесвам.

— Аз я мразя — промърмори Блицен под носа си.

Триото зажужа. Дмитри дръпна една струна.

— Защо й е на майка ти да плаче? — прошепнах на Блицен.

— Само гледай и ще видиш — обърна се той към мен и прокара пръст по гърлото си.

Дмитри запя:

— Одур, Одур, о, Одур, къде си ти, Одур, любов?

Другите двама музиканти се синхронизираха в хор.

— Одур го няма и е странно как ми липсват целувките му. Одур, Одур, о, Одур, мили мой Одур!

Триъгълник.

Бонго соло.

— Божественият й съпруг бе ас на име Одур. Викаха му накратко Од.

Не знаех кое от двете имена е по-лошо.

— Изчезнал е? — предположих.

— Преди две хиляди години — каза Блицен. — Фрея го търсеше почти век. Така и не го намери. Затова Фрей седна на трона на Один, да потърси вместо сестра си.

Богинята се приведе напред и опря шепи в лицето си. Пое треперлив дъх. Когато отново вдигна очи, плачеше. Но сълзите й бяха от чисто злато. Плака, докато ръцете й не се изпълниха с блестящи капки.

— О, Одур — изхлипа тя, — защо ме изостави! Все още ми липсваш!

Подсмръкна и кимна на музикантите.

— Благодаря ти, Дмитри. Толкова е достатъчно.

Дмитри и приятелите му се поклониха. След това най-добрата банда, която никога не бях искал да чувам, се изниза.

Фрей вдигна шепи. От нищото се появи кожена кесийка, която увисна над скута й. Фрея я напълни със сълзите си.

— Ето, синко — подаде Фрея кесийката на Блицен, — това трябва да е достатъчно, ако Ейтри младши е благоразумен.

— Проблемът е, че не е — загледа се мрачно Блицен в кесията.

— Ще се справиш — каза Фрея, — съдбата на обеците ти е в мои ръце!

Почесах се по тила.

— Господарке Фрея… благодаря ви за сълзите и всичко, но не можехте ли да отидете в Нидавелир и сама да си вземете обеците? Мислех, че половината от забавлението е в шопинга.

Блицен ме погледна предупредително.

Сините очи на Фрея станаха с няколко градуса по-студени. Пръстите й погалиха филигрираната й огърлица.

— Не, Магнус, не мога да ида на шопинг в Нидавелир. Знаеш какво стана, когато купих Брисингамен от джуджетата. Да не искаш да се повтори?

Всъщност не знаех за какво говори, но тя не изчака отговора ми.

— Всеки път, щом ида до Нидавелир, се въвличам в неприятности — каза тя, — но вината не е моя! Джуджетата знаят слабостта ми към красивите бижута! Повярвай, много по-добре е, че пращам теб. А сега, ако ме извините, време е за вечерно парти с битки по избор. Довиждане, Магнус. Довиждане, скъпи мой Блицен!

Подът се отвори под нас и пропаднахме в мрака.