Рик Риърдън
Мечът на лятото (46)

Четиридесет и шеста глава
На борда на великия кораб „Нокът на крак“

Разбрах, че съм загазил, когато се събудих и установих, че сънувам. Намерих се застанал до Локи на палубата на огромен кораб.

— Ето те и теб — каза Локи, — питах се къде се губиш?

— Как… — Забелязах дрехите му. — Какво си облякъл?

— Харесва ли ти? — белязаните му устни се изкривиха в усмивка. Белият му адмиралски жакет блестеше с медали, но Локи не го носеше според протокола. Под него имаше черна риза с лицето на Джак Никълсън от филма „Сиянието“. Надписът гласеше:

— Ето го и Локи!^[1]

— Къде сме? — попитах.

Локи полира медалите с ръкава на сакото си.

— Никой от нас не е тук, разбира се. Аз си стоя вързан на камък със змийска отрова, която ми капе по лицето. Ти умираш по бреговете на река в Йотунхейм.

— Какво?

— Независимо от това дали ще оцелееш, или не, това може да е последният ни шанс да поговорим. Исках да видиш това, Нагалфар, кораба на ноктите! Почти е готов!

Видях кораба по-ясно — викингски боен кораб, по-голям от самолетоносач. На главната палуба можеше да се проведе Бостънският маратон. Гигантски щитове опасваха перилата.

В предната и задната част на кораба се надигаха деветметрови фигури, оформени като озъбени вълци. Разбира се, трябваше да са вълци.

Надникнах в пространството между два щита. На трийсет метра надолу имаше сплетени железни въжета, които придържаха кораба към пристанището. Сивото море бе покрито с лед.

Прокарах ръка по рейлинга. Повърхността бе неравна и бодлива, покрита с издатини от бяло и сиво като рибни люспи или перлени черупки. На пръв поглед предположих, че палубата е направена от стомана, но после осъзнах, че целият кораб е построен от този странен прозрачен материал. Не беше метал или дърво, но нещо загадъчно познато.

— Какво е това? — попитах Локи. — Не е дърво, не е и желязо. Защо му викат Кораба на ноктите?

— Защото е точно това, Магнус — подсмихна се Локи. — Нагалфар е направен от ноктите, изрязани от ръцете и краката на мъртъвци.

Палубата сякаш ми причерня. Не знаех дали можеш да повърнеш насън, но се изкуших. Не само заради очевидната гадост на това да стоиш върху кораб, направен от изрязани нокти, а и заради огромното количество от материала. Колко ли трупа бе трябвало да дадат ноктите си за изработката на кораб с такъв размер?

Щом успокоих дишането си, се обърнах към Локи.

— Защо?

Въпреки обезобразените устни и белязано лице усмивката на Локи бе толкова заразна, че почти се ухилих в отговор. Почти.

— Невероятно отвратително е, нали? — каза той. — В стари времена предците ти знаели, че кръвта носела част от духа, от есенцията ти… от твоето ДНК, както му викате днес. През живота си смъртните внимавали да изгарят всички изрязани нокти. Когато почивали, режели ноктите от труповете им и унищожавали материала, за да не бъде използван за направата на големия кораб. Но понякога, както виждаш и сам, невинаги успявали.

Локи сви извинително рамене.

— Построил си си кораб от нокти на крака?

— Корабът сам се построи, а и технически Нагалфар принадлежи на Суртур и огнените великани. Когато обаче Рагнарок настъпи, аз ще поведа кораба през пристанището. Ще имаме армия великани, водена от капитан Хрим, както и стотици хиляди обезчестени мъртви от Хелхейм, всички, нямали късмета да умрат с меч в ръка или останали непогребани, без някой да се сети да прати труповете им на педикюрист. Ще отплаваме до Асгард и ще унищожим боговете. Ще е страхотно.

Погледнах назад в очакване да видя армия, събрала се на брега. Мъглата обаче бе така гъста, че не виждах края на пристанището. Въпреки обичайната си търпимост на студ, влажният въздух ме прониза до кости и накара зъбите ми да затракат.

— Защо ми показваш това? — попитах аз.

— Понеже ми харесваш, Магнус. Имаш чувство за хумор. Не се вземаш насериозно. Това е такава рядкост за полубог! Още повече за айнхеряр. Радвам се, че дъщеря ми те намери.

— Самира… ето защо умее да се превръща в конска муха. Тя е превръщенец като теб.

— Определено се е метнала на тати. Не иска да си го признае, но много неща е наследила от мен. Уменията, хубавия външен вид, проницателния интелект. Окото за таланти. В крайна сметка избра теб, приятелю.

— Лошо ми е — хванах се за стомаха аз.

— Ами защото си на ръба на смъртта. Аз лично се надявам да се събудиш, понеже, ако ритнеш камбаната сега, смъртта ти ще е безполезна и нищо от постигнатото няма да има значение.

— Благодаря, че ми каза.

— Виж, извиках те, за да ти дам малко перспектива. Когато Рагнарок настъпи, всички печати ще паднат, не само въжето, което удържа Фенрир. Кабелите, придържащи този кораб. Прас! Оковите, които ме държат в плен? Прас! Независимо дали опазиш Меча от ръцете на Суртур, това е въпрос на време. Единият от печатите да падне и всички ще го последват, разплитайки се като гигантски гоблен.

— Искаш да ме обезкуражиш? Мислех, че предпочиташ да отложат Рагнарок.

— Предпочитам! — вдигна ръце той. Китките му бяха изранени и кървящи, все едно са го вързали твърде здраво. — На твоя страна съм, Магнус! Виж фигурите на кораба. Вълчите муцуни са недовършени. Кой би тръгнал в битка с недовършени фигури?

— Какво искаш тогава?

— Това, което съм искал винаги — рече Локи, — да ти помогна да пребориш съдбата си. Кой от боговете си направи труда да поговори с теб като приятел или равен?

Очите му бяха като тези на Сам — ярки и пронизващи, с цвета на пожар, — но в тях имаше нещо по-студено и пресметливо, което не отиваше на дружелюбната усмивка. Спомних си как го бе описала Сам. Лъжец, крадец и убиец.

— Значи вече сме приятели — попитах, — равни?

— Можем да бъдем — каза той, — всъщност имам идея. Зарежи острова на Фенрир, зарежи срещата със Суртур. Знам къде Мечът ще е в безопасност.

— При теб?

— Не ме изкушавай, хлапе — разсмя се Локи. — Не, мислех за вуйчо ти Рандолф. Той разбира колко ценен е Мечът. Прекарал е живота си в това да го търси, готвил се е да го изследва. Занесеш ли Меча при него… старецът не може да го използва. Но ще го прибере на сигурно място. Далеч от лапите на Суртур. А това е най-важното, нали? Това ще спечели време на всички ни.

Исках да се изсмея в лицето на Локи и да му кажа „не“. Прецених, че се опитва да ме измами. Но разбирах гледната му точка.

— Мислиш, че това е капан — каза Локи. — Нормално. Трябва обаче да се запиташ защо Мимир ти каза да отнесеш Меча на Острова на вълка, там, където Суртур възнамерява да го използва. Какъв е смисълът във всичко това? Ами ако Мимир те разиграва? Помисли. Старата отсечена глава е хазартен бос! Ако не занесеш Меча на острова, Суртур няма как да го докопа. Защо ти е да рискуваш?

Опитах да проясня мислите си.

— Хубаво говориш. Трябвало е да станеш търговец на стари коли.

— Или крадени — намигна ми Локи. — Но трябва да направиш избора си скоро, Магнус. Може и да не успеем да поговорим отново. Но ако искаш да направя жест на добра воля, мога да направя сделката по-привлекателна. Говорих с дъщеря си… Хел.

Сърцето ми прескочи един удар.

— За какво си говорил…

— Нека тя ти каже. Сега обаче… — Той килна глава на една страна и се заслуша. — Нямаме много време. Мисля, че се събуждаш.

— Защо си бил окован? — Въпросът излезе от устата ми, преди да осъзная, че го мисля. — Помня, че си убил някого…

Усмивката му се втвърди. Бръчките около очите му го накараха да изглежда с десет години по-стар.

— Знаеш как да съсипеш един разговор — каза Локи. — Убих Балдер, бога на светлината. Красивият, съвършен, невероятно дразнещ син на Один и Фриг.

Той пристъпи към мен и ме мушна в гърдите, подчертавайки всяка дума.

— И бих го направил отново.

ЗАРЕЖИ, предупреди подсъзнанието ми, но както сигурно сте разбрали досега, аз не го слушах много.

— Защо го уби?

Локи се изсмя. Дъхът му ухаеше на бадеми като цианид.

— Не споменах ли, че е дразнещ? Фриг се безпокоеше толкова много за него. Горкото бебче сънувало кошмар за смъртта си. Добре дошъл в реалността, Балдер! Всички имаме кошмари. Но Фриг не можа да изтърпи идеята, че безценното й ангелче може да нарани крачето си. Тя принуди всеки в съзиданието да обещае, че няма да нарани хубавия й син. Хора, богове, дървета, камъни… представяш ли си как караш камък да обещае нещо? Фриг успя. След това боговете празнуваха. Започнаха да целят Балдер с разни неща на майтап. Стрели, мечове, скали, със самите себе си. Нищо не го нараняваше. Бе все едно идиотът е обкръжен от силово поле. Е, съжалявам. Мисълта господин Съвършен да е и господин Неуязвим ми дойде в повече.

Премигнах, за да накарам очите ми да спрат да смъдят. Гласът на Локи бе пълен с такава омраза, че във въздуха сякаш имаше сажди.

— Намерил си начин да го убиеш.

— Имел — ухили се още по-широко Локи, — можеш ли да си представиш! Фриг забрави едно малко цветенце! Направих стреличка от него, дадох го на слепия брат на Балдер, бог на име Хьод. Той не искаше да пропусне забавата с това да цели Балдер със смъртоносни неща, затова аз насочих ръката на Хьод и… най-лошият страх на Фриг стана истина. Балдер си го получи.

— Задето е бил твърде красив и обичан.

— Да!

— За това, че са го обичали!

— Точно така. — Локи се приведе напред, докато почти не опряхме носове, — Не ми казвай, че не са ти хрумвали подобни неща. Колите, които разби, хората, които обра… избра такива, които не ти харесват. Избра богатите и красиви сноби, защото те дразнят.

— Никога не съм убивал никого. — Зъбите ми затракаха по-силно.

— О, моля те — отстъпи назад Локи и ме погледна разочарован. — Въпрос на степенуване е. Какво толкова, убил съм някакъв бог. Голям праз! Отиде в Нифлхейм и стана почетен гост в двореца на дъщеря ми. А моето наказание? Искаш ли да видиш как наказаха мен?

— Вързан си на една скала — казах, — със змия, която плюе отрова върху лицето ти. Знам.

— Знаеш ли наистина? — Локи дръпна ръкавите си и показа грозните белези на китките си. — На боговете не им стигна да ме обрекат на вечни мъчения! Отмъстиха и на любимите ми синове, Вали и Нарви. Превърнаха Вали във вълк и гледаха с наслада как разкъсва брат си Нарви. После простреляха и изкормиха вълка. Боговете използваха червата на собствените ми невинни синове…

Гласът на Локи потрепери от скръб.

— Не съм вързан с въжета, Магнус Чейс, само това ще ти кажа.

Нещо в гърдите ми се надигна и умря. Сигурно надеждата, че някъде във вселената има справедливост.

— Богове…

— Да, Магнус — кимна Локи, — боговете. Помисли за това, когато срещнеш Тор.

— Ще срещна Тор?

— Опасявам се, че да. Боговете дори не се преструват, че са добри и лоши, Магнус. Това не е пътят на асите. Печели по-силният. Затова кажи ми… наистина ли би се хвърлил в битка на тяхна страна?

Корабът под краката ми потрепери. Мъглата се спусна на палубата.

— Време е да вървиш — каза Локи. — Помни какво ти казах. О, и приятни целувки с козата.

— Ъъ… какво?

Локи щракна с пръсти, а очите му светнаха с омраза. После корабът се разпадна в сивота.