Рик Риърдън
Мечът на лятото (50)

Петдесета глава
Без спойлери. Тор обаче изобщо не си е гледал филмите

Да, убихме козлите.

Тор обеща, че на следващия ден ще са възкресени като нови, стига да не им чупим костите. Отис ме увери, че честата смърт е добра за терапията по овладяването на страховете от нея. Марвин изръмжа да побързам и да не бъда слабохарактерен.

Беше ми по-лесно да убия Марвин.

След две години без дом мислех, че знам колко трудно е да се нахраниш, но нека ви кажа нещо — да убиеш и заколиш животно за собствената си вечеря бе ново преживяване. Смятате, че е гадно да изядете полуизяден сандвич от кофа за боклук? Опитайте да одерете козел, да го нарежете на ситно, след това да напалите огън, а после да опечете месото на шиш, докато опитвате да не обръщате внимание на козите глави, които ви гледат от купчините кости.

Сигурно смятате, че подобно преживяване ще ме направи вегетарианец. Но не. Веднага щом надуших как месото се готви, гладът ме завладя. Забравих ужасите от козето клане. Отис кебапите бяха най-вкусното нещо, което бях ял някога.

Докато ядяхме, Тор говореше за великаните, Йотунхейм и мнението му относно телевизионните сериали в Мидгард, които по някаква причина той следваше като религиозен фанатик. (Интересно, можеше ли един бог да бъде религиозен фанатик.)

— Великани — поклати отвратено глава той, — подир всички тези векове бихте сметнали, че са се научили, че е лоша идея да нападат в Мидгард. Но не! Те са като, как беше? Лигата на Асасините^[1] в „Ероу“! Идват отново и отново! Все едно бих допуснал нещо да се случи на хората! Вие сте любимият ми биологичен вид!

Потупа ме по бузата. За щастие бе свалил железните си ръкавици и затова не ми счупи челюстта. За нещастие не си бе умил ръцете след като бе изкормил козлите.

Хартстоун стоеше до огъня и дъвчеше парче от бута на Марвин. Беше върнал част от силите си, но всеки път, когато го погледнех, ми идеше да сподавям хлипа си. Исках да прегърна бедничкия нещастник, да му опека сладки и да му разкажа колко много съжалявам за скапаното му детство. Знаех обаче, че той не би искал съжаление. Не би искал да ме накара да се отнасям с него различно.

Но все пак… руническият камък на празната чаша натежа в джоба на палтото ми.

Сам остана на края на огъня, колкото се може по-далеч от Тор. Говореше колкото се може по-малко и не правеше резки движения. Това означаваше, че по-голямата част от вниманието на Тор е насочена към мен.

Богът на гръмотевиците правеше всичко с желание. Обичаше да готви козлите си. Обичаше да яде и да пие медовина. Обичаше да разказва истории. И обичаше да пърди. Леле, обожаваше да пърди! Когато се развълнуваше, искрици излизаха от ръцете, ушите и… е, оставям остатъка на въображението ви!

За разлика от филмовата версия, в истинския Тор нямаше нищо полирано. Лицето му бе красиво, но като на боксьор, прекарал години на ринга. Ризницата му бе мръсна. Коженото му яке и панталони бяха толкова носени, че имаха цвета на мръсен сняг. Татуировки покриваха мускулестите му ръце. На левия си бицепс бе написано името „Сиф“ в сърчице. На десния се гънеше стилизираният Вселенски змей. По кокалчетата на всяка от ръцете му бяха изписани с главни букви имената на Магни и Моди. Първоначално се притесних за името Магни, тъй като звучеше много като Магнус. Последното нещо, което исках, е името ми изписано на юмрука на гръмотевичния бог — но Сам ме увери, макар и шепнешком, че това е съвсем различно име.

Тор сподели с мен мислите си за хипотетичен двубой до смърт на Дарил от „Ходещите мъртви“^[2] и Майк от „Breaking Bad“^[3]. Докато висях часове наред по улиците на Бостън, с радост бих си говорил за телевизионни сериали, за да минава времето, но сега ме чакаше подвиг за вършене. Бях изгубил цял ден в несвяст. Да спекулирам за това какво ще дават следващата есен нямаше голямо значение, ако светът щеше да бъде изпепелен след три дни.

Но все пак Тор се забавляваше толкова много, че не бе лесно да сменя темата.

— Ти какво мислиш? — попита той. — Кой е най-големият злодей от сериалите днес?

— Ъъ… това е трудно — посочих към кокалчетата на юмруците му, — кои са Магни и Моди?

— Синовете ми! — грейна Тор. С козята мазнина в брадата си и искрите електричество, прехвърчащи между пръстите му, се притесних, че може да се подпали — аз имам много синове, разбира се, но тези са ми любими.

— Така ли — попитах, — на колко са години?

— Това е унизително — намръщи се той. — Но не знам. Не съм сигурен дали са се родили още.

— Как…

— Магнус — прекъсна ме Сам, — Магни и Моди, двамата синове на господаря Тор, са предречени да оцелеят след Рагнарок. Имената им се споменават в пророчествата на Норните.

— Точно така! — наведе се Тор към Сам. — Ти коя беше?

— Ами… Сам, господарю мой.

— Позната аура имаш, момиче — богът намръщи червените си вежди. — Защо така?

— Бях валкирия…? — Сам отстъпи малко назад.

— О! Може и това да е! — сви рамене Тор. — Трябва да ме извините. Бях на три хиляди петстотин и шест мисии на източния фронт и държах великаните настрана. Понякога съм прекалено предпазлив.

И пръдлив, направи знак Хартстоун.

— Какво каза елфът? — оригна се Тор. — Не разбирам жестикулациите.

— Чудеше се как следите всичките сериали — казах, — след като толкова често сте на бойното поле.

— Трябва да правя нещо, с което да запазя разсъдъка си! — разсмя се Тор.

Не се е получило, направи знак Хартстоун.

— Елфът е съгласен! — предположи Тор. — Мога да гледам телевизионните си сериали навсякъде или поне можех. Освен всичките си останали сили, моят чук Мьолнир имаше най-добрата кабелна телевизия из всичките Девет свята!

— Имаше, в минало време? — попита Сам.

— Но стига за телевизията! — прокашля се шумно Тор. — Хареса ли ви козето месо? Не сте чупили кости, нали?

Сам и аз се спогледахме. Когато за пръв път се запознахме с Тор, ми се стори странно, че не виждам чука на бога. Това оръжие беше запазената му марка. Сметнах, че може да е замаскирано като Меча ми. Но вече започвах да се чудя. Кървясалият му поглед обаче ме накара да се сетя колко опасно ще е, ако попитам.

— О, не, не, сър — казах, — никакви кости не сме чупили. Чисто теоретично, какво би станало, ако го бяхме направили?

— Козлите щяха да се възкресят с това нараняване — каза той, — ще отнеме много време да им зараснат костите, което е страшно дразнещо. В такъв случай би трябвало или да ви убия, или да ви направя роби завинаги.

Този бог е изрод, направи знак Хартстоун.

— Прав си, господин Елф! — каза Тор. — Наказанието е честно и справедливо! Така получих първия си роб, Тялфи.

Тор поклати глава.

— Горкото хлапе. Мисиите му дойдоха в повече. Трябваше да му дам отпуск. Сега наистина ми трябва друг роб…

Той ме огледа изпитателно.

— Та — оставих настрана козето месо, — как се озовахте в реката и коя бе великанката, която се опитваше да ви удави.

— Ох, тая ли — Тор загледа кръвнишки трупа с тялото на квартал в центъра на леденото блато, — тя е дъщеря на Гейрод, един от старите ми врагове. Мразя този тип. Винаги изпраща дъщерите си да ме убият.

Той махна към скалите.

— Бях тръгнал към крепостта му, за да проверя… е, няма значение. Благодаря ви за помощта. Това беше Мечът на Фрей, нали?

— Да. Джак трябва да е някъде наоколо — подсвирнах и Джак долетя.

— Здрасти, Тор — каза Мечът, — отдавна не сме се виждали.

— Ха! — богът плесна доволно с ръце. — Знаех си, че съм те познал. Но не се ли казваше Сумарбрандер? Защо хората ти викат Йорвик?

— Джак — поправи го Мечът.

— Як.

— Не — търпеливо каза Мечът, — Джак, с английския звук джей.

— Добре, хубаво. Добра работа свърши с великанката.

— Знаеш какво казват — Джак прозвуча самодоволен, — колкото по-големи са, толкова по-лесно е да им пронижеш носа.

— Вярно е — каза Тор, — но мислех, че си изгубен. Как се озова тук с тези странни хора?

Нарича нас странни, направи знак Хартстоун.

— Господарю Тор — каза Сам, — всъщност дойдохме да потърсим вас. Трябва ни помощта ви, както Магнус скоро ще обясни.

Тя ме погледна, все едно иска да каже: Ако знае кое е добро за него.

Казах на Тор за пророчеството на Норните — след девет дни слънцето щяло да иде на изток, Суртур щял да взриви всичко, а вълкът Фенрир да схруска света. И тъй нататък.

Тор се изнерви. Искри изскочиха от мълниите му. Той се изправи и започна да обикаля пламъците, като от време на време удряше близките дървета.

— Искате да ви кажа къде е островът — отгатна той.

— Би било страхотно — съгласих се аз.

— Но не мога — промърмори Тор, — не мога да използвам случайни смъртни в търсене на вълци. Прекалено е опасно. Но пък не съм готов за Рагнарок. Не. Освен, ако…

Той замръзна, след което се обърна с нетърпелив блясък в погледа.

— Може би затова сте тук.

Това не ми харесва, направи знак Хартстоун.

— Елфът е съгласен! — кимна Тор. — Вие всички сте дошли да ми помагате!

— Точно така! — зажужа от вълнение Джак. — Нека го направим, каквото и да е то!

Изпитах внезапно желание да се скрия зад козите трупове. Не исках да участвам в нещо, което обединява бога на гръмотевиците и Меча на лятото.

Сам постави брадвата на кръста си, все едно очакваше скоро да й потрябва.

— Нека позная, господарю Тор. Пак сте изгубили чука си.

— Не съм казвал такова нещо! — размаха пръст към нея Тор. — Не си го чула от мен! Защото, ако е вярно, говоря хипотетично, и се разчуе, великаните веднага ще завладеят Мидгард! Вие смъртните не знаете колко често ви спасявам! Репутацията ми е достатъчна, за да откаже повечето великани от нападение над света ви!

— Върни лентата назад — казах, — какво имаше предвид Сам, като каза отново? И преди ли си губил чука си?

— Веднъж! — каза Тор. — Добре де, два пъти. Три пъти, ако броиш и сега, но не бива, защото не признавам, че чукът липсва.

— Ясно — казах. — Как го загуби?

— Не знам! — Тор отново тръгна напред-назад. Дългата му червена коса започна да пуска искри.

— Стана просто така. Пуф! Опитах да се върна по стъпките си, пробвах приложението за изгубени чукове, но не се получи!

— Твоят чук не е ли най-силното оръжие на вселената? — попитах.

— Да.

— Мислех, че е толкова тежък, че никой, освен теб не може да го вдигне.

— Вярно е. Дори на мен ми трябват железните ръкавици на силата, за да го вдигна. Но гигантите са подли. Те са високи, силни и имат магия. С тях много невъзможни неща стават възможни.

Помислих за орела, познат ми като Големия шеф, и това колко лесно ме бе измамил.

— Схващам. Затова ли отиваш при Ей Род^[4]?

— Гейрод — поправи ме Тор, — и да. Той е най-вероятният заподозрян. Дори чукът да не е в него, може да знае при кого е. Освен това без чука си няма как да си гледам сериалите. Изоставам с един сезон на „Шерлок“^[5] и това ме убива! Готов съм лично да отида до крепостта на Гейрод, но се радвам, че пожелахте да го направите вместо мен!

Така ли сме направили, попита Хартстоун.

— Браво, господин Елф, на това му се казва боен дух! Радвам се, че сте готови да умрете за каузата ми!

Всъщност не съм, направи знак Харт.

— Просто идете до крепостта на Гейрод и потърсете чука ми. Разбира се, важно е да не се издадете, че липсва. Ако не е в Гейрод, не искаме да знае, че не е в мен. Но ако очевидно не е в него, попитайте кой би могъл да знае къде е, без да признавате, че липсва.

— Заболя ме главата — опря пръсти в слепоочията си Самира. — Господарю Тор, как да разберем къде е чукът, ако не можем да признаем…

— Ще измислите нещо! — каза той. — Вие, хората, сте умници! След това, щом научите истината, ще знам, че сте достойни да се изправите срещу вълка Фенрир. Ще ви кажа къде е острова му и ще спрете Рагнарок. Помогнете на мен, за да помогна и на вас!

На мен ми звучеше повече като „помогнете на мен, а после пак ми помогнете“, но се съмнявах, че има учтив начин да откажа без да получа желязна ръкавица в зъбите.

Сам явно мислеше същото. Лицето й придоби същия зелен цвят като нейния хиджаб.

— Господарю Тор — каза тя, — да нападнем крепостта на великана с трима души би било…

Самоубийствено, предложи Хартстоун. — Глупаво.

— Трудно — каза Сам.

Тогава близкото борово дръвче потрепери. Блицен падна от клоните и се приземи до кръста в купчина киша.

Хартстоун отиде до него и му помогна да се изправи.

— Благодаря, приятелче — каза Блиц, — глупави дървени пътувания. Къде…

— Това твой приятел ли е? — вдигна обкован в желязо юмрук Тор. — Или трябва…

— Не! Искам да кажа да, приятел е. Блицен, Тор. Тор, Блицен.

— Онзи Тор? — Блицен се поклони толкова силно, че изглеждаше сякаш опитва да се спаси от въздушен удар. — За мен е чест. Сериозно. Здравей. Леле!

— Е, тогава — ухили се богът на гръмотевиците, — имате четирима души, с които да нападнете крепостта на великана! Приятелю джудже, ела до огъня ми и хапни козе месо. Аз смятам, след като изкарах толкова дълго в тази река, да си легна по-рано. На сутринта всички може да тръгнете да търсите чука ми, който, разбира се, официално не е изгубен!

Тор отиде до леглото си от кожи, просна се върху него и захърка със същото удоволствие, с което и пърдеше.

— В какво си ни забъркал — намръщи ми се Блицен.

— Дълга история — казах. — Ела и хапни малко от Марвин.