Рик Риърдън
Мечът на лятото (11)

Единадесета глава
Привет. Сега ще ти счупя врата!

Паднах на тревата.

Гледайки през клоните към синьото небе, ми бе трудно да дишам. Не бях имал астматична атака от години, но си спомнях всички нощи, в които мама ме държеше, докато се давех, чувствайки как невидим колан се стяга около гърдите ми. Може би се чудите защо тогава мама ме е водела на къмпинг по планините, но да бъда навън винаги ми помагаше.

Лежейки в центъра на атриума, вдишах от свежия въздух с надеждата дробовете ми да се успокоят.

За жалост бях убеден, че това не е астма, а паник атака. Това, което ме разтърси, не бе само фактът, че съм мъртъв, пленен в нелепо викингско Отвъдно, където хората си поръчват свински глави и се мушкат с копия.

Можех да приема това предвид живота си досега. Разбира се, че на шестнадесетия си рожден ден ще се озова във „Валхала“. Такъв ми бил късметът.

Но това, което наистина ме потресе, е, че за пръв път от смъртта на мама бях на уютно място, сам и в безопасност (доколкото можех да преценя в момента). Приютите не се брояха. Благотворителните кухни и спалните чували под моста също не се брояха. Там винаги спях с едното око нащрек. Никога не можех да се отпусна. Сега можех да помисля.

А това невинаги е нещо хубаво.

Никога не съм имал възможността да скърбя както трябва за мама. Никога не съм имал времето да седна и да се самосъжалявам. В някакъв смисъл това ми помогна толкова, колкото и уменията за оцеляване, които мама ми преподаде — как да бивакувам, как да намирам пътя си, как да напаля огън.

Всички пътувания в парка, езерата, планините. Докато старото й субару^[1] работеше, прекарвахме всеки уикенд извън града и изследвахме дивото.

От какво бягаме, питах я веднъж един петък, само няколко месеца преди да умре. Бях ядосан. Исках поне един уикенд да си почина у дома. Не разбирах истерията да опаковаме нещата си и да вървим.

Тя само се бе усмихнала, но изглеждаше по-разтревожена от обичайното.

— Трябва да се възползваме от времето, което ни е останало, Магнус.

Нима мама ме бе подготвяла да оцелея сам? Все едно е знаела какво ще стане с нея… но това не бе възможно. Но и да имаш нордически бог за баща не е възможно.

Дишането ми още бе хрипкаво, но станах и се разходих в новата си стая. Осемгодишният Магнус ми се хилеше от снимката на камината, рошав и без предни зъби. Нямаше представа какво го чака. Не можеше да оцени какво има.

Огледах библиотеката: любимите ми фентъзи и хорър автори откакто бях малък — Стивън Кинг^[2], Дарън Шан^[3], Нийл Шустерман^[4], Майкъл Грант^[5], Джо Хил^[6].

Любимите ми комикси — Скот Пилгрим, Сандмен, Пазителите. И много книги, които се канех да прочета. (Съвет за бездомниците — обществените библиотеки са истинско убежище. Имат бани. Не гонят децата, които четат, стига да не миришете лошо или не правите пакости.)

Взех илюстрираната книжка с митовете на Севера, която мама ми четеше, когато бях малък. Вътре имаше прости картинки на щастливи викингски богове, дъги, цветя и красиви руси момичета. С изречения като: „Боговете живеели в красиво и прекрасно кралство!“

Не пишеше нищо за Черния господар Суртур, който изпепеляваше бебешки колички и целеше хората с разтопен асфалт, нито за вълци, които убиват майка ти и карат апартамента ти да експлодира. Това ме ядоса.

На масата за кафе имаше подвързана с кожа тетрадка, кръстена „Книга за гости“. Прелистих я. Менюто за румсървиса беше десет страници. Списъкът с телевизионни канали бе почти толкова дълъг, а картата на хотела тъй оплетена и разделена на толкова подсекции, че не можех да я разчета. Нямаше врати за изхода, на които да пише: Излезте тук, за да се върнете към стария си начин на живот!

Хвърлих книгата в камината. Когато тя изгоря, ново копие се появи на масата за кафе. Глупавият вълшебен хотел дори не ми позволяваше да се разгневя като хората.

Вбесен, съборих дивана. Не очаквах да постигна много, но той се завъртя през стаята и се удари в далечната стена.

Загледах следата от паднали възглавници, обърнатия наопаки диван, счупения гипс и следите от кожа по стената. Как бях направил това?

Диванът не се изправи с магия. Остана си там, където го бях хвърлил. Гневът ме напусна. Вероятно само бях създал допълнителна работа за някой нещастен служител на персонала като Хундинг. Това не беше честно.

Продължих да крача напред-назад, мислейки си за огнения демон на моста и това защо бе искал меча му. Надявах се Суртур да е умрял с мен, но перманентно, ала не бях оптимист. Дано поне Блиц и Харт се бяха измъкнали. И… ами и Рандолф, от мен да мине.

А и къде беше самият меч? Отново на речното дъно? „Валхала“ можеше да ме съживи с шоколад в джоба, но не и с меч в ръката. Това бе тъпо.

В старите митове Валхала бе за герои, загинали в битки. Това го помнех. Но сега не се чувствах като герой. Бяха ми сритали задника и направили вътрешностите на шкембе чорба. Удряйки Суртур и падайки от моста, просто се бях провалил по възможно най-впечатляващ начин. Кое му беше смелото на смъртта ми?

Замръзнах.

Една идея ме удари като чук.

Мама… ако някой бе умрял смело, това бе тя. За да ме защити от…

Точно тогава някой потропа на вратата. След това тя се отвори, вътре влезе момиче, същото, което бе кръжало на моста и ме бе издърпало от сивата мъгла.

Тя бе свалила шлема, ризницата и блестящото копие. Зелената й забрадка сега висеше около врата й, а дългата й кафява коса падаше свободно по раменете. Бялата й рокля бе покрита с викингски руни около яката и ръкавите. От златния й пояс висяха старинни ключове и топор. Приличаше на героиня от играта „Смъртоносна битка“^[7].

— Нима мебелите те обидиха? — погледна тя към съборения диван.

— Ти си истинска — отбелязах.

— Така изглежда — кръстоса ръце тя.

— Мама? — казах аз.

— Не — отвърна тя, — не съм майка ти.

— Питам дали и тя е във „Валхала“.

Устните на момичето оформиха тихо „О!“. Тя погледна през рамото ми, все едно се чуди какво да отговори.

— Съжалявам. Натали Чейс не е от Избраните.

— Но тя беше смелата. Тя се жертва заради мен.

— Вярвам ти — момичето загледа пръстена ми, — но ако беше тук, щях да зная. Валкириите нямаме право да избираме всеки, който е загинал храбро. Има много фактори и много различни задгробни животи.

— Къде тогава е тя? Искам да съм с нея. Аз не съм никакъв герой.

Тя се стрелна към мен и ме притисна към стената със същата лекота, с която аз бях съборил дивана. След това опря лакът в гърлото ми.

— Не казвай това — изсъска момичето. — НИКОГА! Или поне не и на вечеря.

Дъхът й ухаеше на мента. Очите й бяха едновременно тъмни и ярки. Напомниха ми за фосилите, които мама имаше — част от водно животно, което мама нарече „амонит“. Изглеждаха сякаш сияят с вътрешно сияние, като че ли са натрупали знание за милиони години, скрити под земята. Очите на момичето лъщяха по същия начин.

— Но ти не разбираш — изграчих аз, — трябва да…

— Кое, мислиш, не разбирам? — притисна гърлото ми тя по-силно, — че ти е жал за майка ти? Че смяташ, че са те осъдили несправедливо? Че си някъде, където не искаш да бъдеш, принуден да работиш с хора, с които не искаш да се срещаш?

Не знаех как да отговоря на това, особено предвид факта, че не можех да дишам.

Тя отстъпи. Аз се закашлях, а тя започна да върви напред-назад във фоайето, като гледаше втренчено към нищото. Топорът и ключовете се люлееха на колана й.

Потърках насинения си врат.

Постъпи глупаво, Магнус, казах си аз. — Първо трябва да научиш правилата.

Не можех да се оплаквам и да имам изисквания. Трябваше за момент да забравя за майка си. Ако бе някъде наоколо, щях да го узная по-късно. Този хотел не бе много по-различен от новите приюти за бездомни младежи или църковните социални кухни. Всяко място си имаше правила. Трябваше да разбера каква е йерархията и кой може да ме намушка и убие. Трябваше да оцелея, макар вече да бях мъртъв.

— Съжалявам — казах аз. Чувствах гърлото си все едно съм погълнал жив плъх с остри нокти, — но какво ти пука дали съм герой, или не?

— Ти как мислиш — плесна се по челото тя. — Може би, защото аз те домъкнах тук? Може би, защото кариерата ми виси на косъм? Още една грешка и…

Тя се овладя.

— Това няма значение. Когато те представя, кимай на моя разказ. Мълчи и опитай да изглеждаш смел. Не ме карай да съжалявам, че те докарах дотук.

— Добре, но не съм ти искал помощта.

— Окото на Один! Ти умираше! Другите варианти бяха Хелхейм или Гинунгагап… или…

Тя потрепери.

— Нека кажем, че има по-лоши места от „Валхала“, в които да прекараш задгробния си живот. Видях какво стори на моста. Може и да не мислиш така, но беше смело. Жертва се, за да спасиш живота на други хора.

Думите й звучаха като комплимент, но тонът й — все едно ме нарича идиот.

Тя приближи и ме мушна по гърдите.

— Имаш потенциал, Магнус Чейс. Не ме опровергавай или…

От микрофона на стената отекна рог — толкова силен, че снимката над камината издрънча.

— Какво е това? — попитах аз, — въздушна атака?

— Вечеря — изпъна рамене момичето, след което си пое дълбоко въздух и протегна ръка:

— Да започнем отначало. Аз съм Самира ал-Абас.

Премигнах.

— Не се сърди, но не звучи много викингско.

— Можеш да ме наричаш Сам — усмихна се тя нервно, — така правят всички. Аз съм твоята валкирия за вечерта. Радвам се да се запознаем.

Тя стисна ръката ми толкова силно, че костите на пръстите ми изпукаха.

— Ще те придружа до вечеря. — Насили се да се усмихне по-широко. — И ако ме изложиш, първа ще те убия.