Рик Риърдън
Мечът на лятото (64)

Шестдесет и четвърта глава
На кой идиот му хрумна да направят Вълка неубиваем?

Най-сетне схванах смисъла от дневната бойна рутина на „Валхала“. След ужаса и хаоса в двора на хотела бях по-подготвен да се изправя срещу вълка Фенрир и огнените великани, макар да нямаха калашници и да не бяха написали на гърдите си „Ела ми само!“.

Но все още ми бе трудно да контролирам Меча. Помагаше ми само това, че Джак изглеждаше разкъсван от желанието да полети към ръката на Суртур или към Вълка. За щастие аз трябваше да приближа Вълка.

Сам изби една великанска брадва от въздуха.

— Имаш ли идея как да вържем Фенрир отново?

— Да — отвърнах. — Може би. Не знам.

Един огнен великан се втурна към нас. Блицен бе толкова ядосан — отчасти заради това, че Вълкът се е похвалил как е изял баща му, и отчасти от това, че Суртур му е откраднал модната линия — че зави като герой от карате екшън и заби харпуна си в корема на великана. Огненият великан залитна назад, оригна пламъци и отнесе харпуна със себе си.

Хартстоун посочи към Вълка.

Идея, направи знак той. — Следвай ме.

— Мислех, че трябва да останем при пирена — спомних си.

Хартстоун надигна жезъла си. По земята се изписа руна като сянка. Около нея поникна пирен.

— Алгиз — изуми се Сам, — руната на щита. Не съм виждал някой да я ползва.

Почувствах все едно виждам Хартстоун за пръв път. Той не се препъна. Не припадна. Продължи уверено напред, а цветята никнеха пред него като килим за цар. Не само Харт оставаше незасегнат от гласа на Вълка, но и руническата му магия преправяше границите на вълчия затвор.

Напреднахме в долината, следвайки Хартстоун. В дясната страна на острова моите приятели айнхеряр се сблъскаха със силите на Суртур. Полуроденият Гундерсон заби брадва в нагръдника на един великан. Екс вдигна един огнедишащ и го хвърли от другата страна на хребета. Малъри и Ти Джей се биеха един зад друг — мушкаха, сечаха и избягваха огнени струи.

Гунила и двете валкирии се биеха със самия Суртур. Между сияйните бели копия и пламтящия му меч битката бе прекалено ярка, за да се наблюдава.

Приятелите ми се бореха смело, но ги превъзхождаха числено при съотношение две към едно, а и огнените великани отказваха да умрат. Дори този, който Блицен бе промушил, се клатушкаше наоколо в опит да изпепели айнхеряр с лошия си дъх.

— Трябва да побързаме — казах.

— Отворен съм за всякакви предложения, хлапе — каза Блицен.

Фенрир нетърпеливо крачеше напред-назад. Не изглеждаше обезпокоен от това, че идваме с килим от пирен, въоръжени с брадва, сияен бял жезъл, Меч, който отказваше да сътрудничи, и кълбо прежда.

— Елате, елате — каза той. — Донесете ми Меча.

— Аз ще го вържа — изсумтя Блицен, — Харт ще ме пази. Магнус, Сам, вие ще му пречите да ми отхапе главата за няколко минути.

— Това е ужасна идея — каза Сам.

— Имаш ли по-добра? — попита Блиц.

— Аз имам! — стрелна се напред Фенрир. Можеше да разкъса гърлото ми, но не това бе планът му. Предните му лапи застанаха от двете страни на меча ми и Джак с радост му помогна, като скъса въжето на две.

Сам стовари брадвата си между ушите на Вълка, но Фенрир отскочи. Задните му крака още бяха оплетени, но предните лапи се бяха освободили. Козината на Вълка пушеше от контакта с пирена. Мехури покриха краката му, но той звучеше така, сякаш не му пука.

— Това е великолепно — изръмжа той, — сега остават задните лапи и почваме с Рагнарок!

Целият гняв, който бях трупал последните две години, изкипя на повърхността.

— Блиц — казах, — направи каквото трябва. Аз ще избия зъбите на този пес.

Изтичах към Вълка. Вероятно най-лошата идея в живота ми. Сам нападна с мен.

Фенрир може и да бе с размерите на нормален вълк, но дори с оплетените си задни лапи скоростта и силата му нямаха равни.

Веднага след като застанахме на края на пирена той стана петно от нокти и зъби. Спънах се и паднах, а по гърдите ми се бяха появили дълбоки драскотини. Фенрир щеше да ме изкорми, ако брадвата на Сам не го бе избутала настрани.

— Не може да ме нараните — изръмжа Вълкът, — боговете не можаха. Не мислите ли, че ако можеха, щяха да ми прережат гърлото? Съдбата ми е предначертана. До Рагнарок аз съм неуязвим.

— Това е яко — изправих се на крака аз, — но все пак ще пробвам да те пречукам.

За нещастие Джак не ми помагаше. Всеки път, когато опитвах да нападна, Мечът се завърташе в опит да пререже въжето на задните лапи на Вълка. Битката ми напомняше повече на игра, в която не трябва да го докосна.

Блицен се стрелна напред, спрял края на Андскоти в примка. Опита да върже задницата на Вълка, но все едно се движеше на забавен кадър. Фенрир отстъпи настрани, като избягна поредния удар от брадвата на Сам, след това замахна към гърлото на Блицен и джуджето падна по очи. Преждата се търкулна настрана.

— НЕ! — извиках.

Тръгнах към Блицен, но Хартстоун беше по-бърз.

Удари с жезъла си по черепа на Фенрир. Блеснаха златни пламъци. Вълкът отстъпи настрани и зави от болка. Рунически символ блесна на челото му — обикновена стрела върху сивата кожа.

— Тиваз? — изръмжа Вълкът. — Смееш да ме нападаш с руната на Тир?

Вълкът се стрелна към Хартстоун, но сякаш удари невидима бариера. Отстъпи назад и зави.

Сам се появи до мен. Брадвата я нямаше. Лявото й око бе подуто, а забрадката й бе станала на парцали.

— Харт използва руната на саможертвата — каза тя с треперещ глас, — за да спаси Блиц.

— Какво означава това? — попитах аз.

Харт падна на колене и се опря на жезъла си. Въпреки това успя да застане между джуджето и Вълка.

— Пожертвал си силите си, за да спасиш приятеля си? — изсмя се Вълкът. — Хубаво. Радвай се на заклинанието си. Джуджето вече е мъртво. Собствената ти руническа магия погуби пък теб. Можеш да гледаш как се разправям с остатъка от вечерята си.

След това ни се озъби.

От другата страна на бойното поле битката не вървеше добре.

Една от валкириите на Гунила лежеше безжизнена на скалите. Другата бе паднала, а доспехите й горяха от меча на Суртур. Сега Гунила се бореше сама с господаря на огъня и въртеше копието си като камшик от светлина. Въпреки това нямаше да удържи. Дрехите й димяха, а щитът й бе овъглен и напукан.

Айнхеряр бяха обградени. Полуроденият бе изгубил една от брадвите си и бе покрит с толкова много изгаряния и рани, че не разбрах как може да е още жив. Въпреки това продължаваше да се бори и да напада великаните със смях. Малъри бе паднала на едно коляно и ругаеше, докато блокираше атаките на цели три великана. Ти Джей размахваше пушката като побеснял. Дори Екс изглеждаше малък пред враговете, надвиснали над него.

Главата ме заболя. Почувствах как силите ми на айнхери се опитват да помогнат и да затворят драскотините на гърдите ми, но знаех, че Фенрир може да ме убие по-бързо, отколкото аз да се излекувам.

Вълкът подсмръкна, несъмнено надушил слабостта ми.

— Колко хубаво — изсмя се той, — добър опит, Магнус, но синовете на Фрей никога не са били бойци. Сега ми остава да погълна враговете си. Любимата ми част!