Рик Риърдън
Мечът на лятото (15)

Петнадесета глава
Споделят видео с излагацията ми

Куражът ми не впечатли никого.

Свих се на мястото си, докато видеото вървеше. Айнхеряр гледаха шокирани случващото се на екрана. Сетне се разнесе мърморене, прекъсвано от пълен с неверие смях.

„Валкирия Видео Рекърдс“ показа само части от случилото се. Видях се на моста, загледан в призовалия огнено торнадо Суртур. Камерата приближи към мен и показа как го заплашвам с парче ръждясал метал. После се появиха Харт и Блиц. Блиц уцели Черния господар с патешкия си знак, а стрелата на Харт ме простреля в задника. След това Суртур ме фрасна, а после и ритна в ребрата. Аз се превих на две и повърнах.

Видеото прескочи до момента, в който се облегнах на перилата на моста. Суртур хвърли нажеженото си асфалтово гюле.

— Ооо! — извикаха воините, когато пътната настилка направи стомаха ми на шкембе чорба. Суртур нападна и двамата паднахме от другата страна на моста.

Тъкмо преди да се пльоснем във водата, видеото спря и увеличи образа. Мечът наистина излизаше от корема на Суртур, но ръцете ми не бяха на дръжката му, а стискаха дебелия врят на Суртур.

Разнесе се неприятно мърморене в стаята.

— Не — казах аз, — не стана така. Някой си е играл с видеото.

Лицето на Сам се вкамени, а капитан Гунила се ухили от масата на тановете. Камерите бяха нейни, осъзнах аз и вероятно тя отговаряше и за монтажа. По някаква причина Гунила искаше да унизи Сам, като ме направи да изглеждам като глупак. Трябва да призная, че това не бе особено трудно.

— Самира ал-Абас — свали бокала си Хелги, — моля, обяснете.

Сам докосна крайчеца на забрадката си. Имах чувството, че иска да покрие лице с него, надявайки се светът около нея да изчезне. Не я обвинявах.

— Магнус Чейс загина храбро — каза тя — и се изправи самичък срещу Суртур.

Пак се чу недоволно мърморене.

— Ти казваш, че това е Суртур — изправи се един от тановете, — и аз съм съгласен, че това е огнен йотун. Но самият Господар на Муспелхейм…

— Знам какво видях, Ерик Кървавата брадва. Този тук — Сам ме посочи, все едно съм рядък вид маймуна — спаси много хора на онзи мост. Видеото не показва всичко. Магнус Чейс се държа като герой. Заслужава да е сред геройски загиналите.

— Ама не и сред тези, загинали с меч в ръка — надигна се друг тан.

— Господарю Отар — гласът на Сам звучеше напрегнат, — тановете и преди са пренебрегвали такива технически детайли. Независимо дали е стискал меча в мига на смъртта си, Магнус е загинал храбро в битка. Това е духът на Одиновия закон.

— Е, много ти благодаря, Самира ал-Абас, дъще на Локи — подсмръкна лорд Отар, — задето ми припомни духа на Одиновия закон.

Напрежението в залата се покачи до степен, че можеше да се реже с нож. Ръката на Сам приближи брадвата й. Съмнявах се, че някой, освен мен може да види как пръстите й треперят.

Локи. Знаех това име. Злодеят от митовете на Севера, дете на великани. Архивраг на всички богове. Какво търсеше Сам тук, щом бе негова дъщеря? Как бе станала валкирия?

Погледът ми срещна този на Гунила. Капитанката видимо се забавляваше на ставащото. Едвам скриваше усмивката си. Тя бе дете на Тор и това обясняваше омразата й към Сам. В старите митове Тор и Локи винаги опитваха да натрият носа си един на друг.

Тановете започнаха да спорят помежду си. Накрая управителят Хелги заговори:

— Самира, не виждаме никакъв героизъм в смъртта на това момче. Виждаме джудже и елф с детски играчки…

— Джудже и елф? — попитах, но Хелги не ми обърна внимание.

… и огнен йотун, който пада от моста и отнася момчето със себе си. Това наистина е необичайна ситуация, но и преди деца на Муспел са нахлували в Мидгард.

— Мда — промърмори един тан с рунтави бакенбарди, — трябваше да видите големия огнен йотун, който удари Аламо със Санта Ана. Е това беше…

— Благодарим, лорд Крокет — прокашля се Хелги, — та, както казвах, не виждаме голяма причина Магнус Чейс да е достоен за „Валхала“.

— Господари мои — заговори Сам бавно и внимателно, все едно разговаря с деца, — видеото е нагласено.

— Значи предлагаш да не вярваме на собствените си очи? — изсмя се Хелги.

— Предлагам да чуете какво е станало от моя гледна точка. Традицията е да разказваме за делата на героя.

— Простете, господари — изправи се Гунила, — ала Самира е права. Може би трябва да оставим дъщерята на Локи да се изкаже.

Тълпата задюдюка и засъска.

— Не, не! — извикаха някои.

Хелги махна с ръка.

— Гунила, постъпваш правилно, като защитаваш своята сестра валкирия, ала Локи винаги е бил майстор на захаросани, но отровни слова. Предпочитам да се доверя на това, което съм видял, а не да слушам хитри оправдания.

Воините заръкопляскаха.

Гунила сви рамене, все едно да каже „Поне опитах“, и си седна обратно на мястото.

— Магнус Чейс — извика Хелги, — познаваш ли родителите си?

Преброих до пет, защото първият ми инстинкт бе да отвърна: Не, но твоят явно е бил гадняр като теб!

Вместо това признах:

— Не познавам баща си, но що се отнася до видеото…

— Може би имаш потенциал, който не можем да видим — прекъсна ме Хелги, — може би си син на Один, Тор или някой друг измежду благородните богове на войната. Може би присъствието ти е чест за нас. Ще потърсим мъдрост от руните, освен ако Бащата на боговете не иска лично да се намеси?

Той погледна към трона, който остана празен. Гарваните ме загледаха с черните си гладни очи.

— Хубаво тогава — рече Хелги, — доведете Валата и…

Измежду корените на дървото, където водопадът се стичаше в черно езеро, се появи огромен мехур. ПУК! На повърхността на водата застанаха три жени, забулени в бяло.

В стаята настъпи тишина, нарушавана само от ромона на водопада и пукането на огъня, върху който се готвеше храната. Хиляди воини загледаха вцепенени как трите бели жени се плъзгат по пода към мен.

— Сам — прошепнах аз. — Какво става?

Ръката й докосна брадвата.

— Норните — рече тя. — Норните са дошли лично да прочетат съдбата ти.