Рик Риърдън
Мечът на лятото (63)

Шестдесет и трета глава.
Мразя да си подписвам смъртната присъда

— А така — каза Вълкът, — не съм имал толкова много гости от тържеството по случай връзването ми.

Гунила стисна копието си. Не погледна към Вълка, все едно, ако го игнорираше, щеше да го накара да изчезне.

— Томас Джеферсън-младши — каза тя, — ти и съседите ги отведете. Вървете по краищата, бавно и внимателно!

Ти Джей не изглеждаше много щастлив от това, но кимна. Войнишката му куртка беше здраво закопчана. Байонетът му блестеше на лунна светлина. Малъри Кийн ме погледна накриво, но за нея това можеше и да е поздрав. Двамата тръгнаха наляво, като напредваха по ръба на кратера, докато трите валкирии останаха с копия, насочени към Фенрир.

Екс се заклатушка отдясно, следван от Полуродения, който въртеше бойните си брадви и си свиркаше под носа, все едно това е приятна разходка през поле от паднали врагове.

— Сам — промърморих, — ако ни хванат…

— Знам.

— Няма да има кой да спре Суртур.

— Можем да ги победим — рече Блиц. — Те не носят брони, още по-малко модни брони.

— Не — казах аз, — това са ми братя… и сестри по щит. Нека поговорим с тях.

Ти? Луд?, направи знак Харт.

Това бе красотата на езика на знаците. Можеше да означава „Ти луд ли си?“ или пък „И аз съм луд като теб“. Реших да го приема като знак за подкрепа.

Вълкът Фенрир седна на задните си лапи и опита да почеше ухото си, което не бе възможно заради въжето, вързало краката му.

Подуши въздуха и ми се ухили.

— Интересна компания имаш, Магнус Чейс. Някой се крие, ала аз мога да го подуша. Кой ли е, я кажи? Може и да си хапна добре тази вечер в крайна сметка!

Погледна към Сам. Тя изглеждаше толкова объркана, колкото се чувствах и аз.

— Съжалявам, топко косми — казах, — нямам идея за какво говориш.

— Ще видим — засмя се Фенрир, — чудя се дали ще дръзне да покаже истинското си лице.

— Чейс! — Гунила извади един чук от патрондаша си. — Не говори повече с Вълка или ще ти пръсна черепа!

— Гунила — казах, — и аз се радвам да те видя отново. Суртур е на път и наистина нямаме време за това.

— Така ли? Да не си се съюзил и с господаря на огъня, който те уби? Може би това е бил планът от самото начало, за да те вкара във „Валхала“?

— За дете на Тор мислиш прекалено много — въздъхна Сам.

— А ти, дъще на Локи, слушаш твърде малко. Побързай, Джеферсън!

Съседите ми застанаха от двете ми страни, а Малъри изцъка.

— Голяма гонитба беше, Чейс.

— Много умно — казах, — дълго ли репетира тази реплика?

Малъри се разсмя.

До нея Екс обърса капките зелена пот от челото си.

— Въжето на Вълка е разхлабено. Това не е хубаво.

— Не говорете с врага! — викна Гунила от другия край на долината. — Искам ги оковани!

Ти Джей завъртя четири чифта белезници на пръста си.

— Ето какъв е проблемът, Магнус. Гунила ни даде да се разберем, че ако не докажем верността си към „Валхала“, като те арестуваме, ще прекараме следващите сто години в пещите в чистене на въглища. Затова се считай за арестуван и останалото.

— Но, от друга страна — ухили се Полуроденият, — ние сме викинги. Не сме добри в изпълняването на заповеди. Така че се считай отново за свободен.

Ти Джей остави белезниците да паднат от пръста му.

— Опа.

— Искате да кажете… — не можех да повярвам.

— Че дойдохме да помогнем, идиот такъв — каза Малъри.

— Обичам ви, хора.

— Какво трябва да направим? — попита Ти Джей.

Сам кимна на Блицен.

— Джуджето ни има въже, с което да завърже Фенрир отново. Ако успеем…

— Достатъчно! — извика Гунила. Нейните валкирии вдигнаха копия от двете й страни. — Всички ще ви сложа в белезници, ако трябва!

— Това ще е забавно да се гледа — заяви доволно Фенрир, — уви, валкирийо, моите други приятели пристигнаха, а те не вземат заложници.

Екс погледна на юг, а мускулите на врата му се издуха като прясно излят цимент.

— Там.

В същия момент Хартстоун посочи с жезъла си от бял дъб, който целият засия със златиста светлина.

В хребета отдясно между нас и валкириите се появиха дузина огнени великани. Всеки беше висок около десет метра. Носеха кожени доспехи, мечове с размера на плугове и различни брадви и ножове, които висяха от коланите им. Тенът на кожата им бе като колекция вулканични цветове — пепел, лава, обсидиан, пемза. Полетата пирен можеха да са отровни за Вълка, но явно не пречеха на огнените великани. Където и да стъпеха, растенията се сгърчваха и изгаряха.

В центъра на редицата им стоеше модният консултант на Сатаната, господаря на огъня Суртур, облечен със сако ризница, вратовръзка и риза, която изглеждаше ушита от пламъци. Пламтящият ятаган в ръката му се връзваше отлично с това. Все още изглеждаше сравнително добре, макар носът му да си оставаше отрязан. Този факт ме зарадва донякъде.

— Този дизайн е мой — скръцна със зъби Блицен. — Откраднал ми е дизайна.

— Магнус Чейс! — гръмна гласът на Суртур. — Виждам, че си ми донесъл нов меч! Отлично!

Джак почти изскочи от ръцете ми. Сигурно съм изглеждал нелепо в опитите си да го удържа под контрол, като пожарникар, борещ се с маркуч на високо напрежение.

— Господарят ми… — пророни Джак. — Той ще бъде мой господар…

— Предай ми Меча и ще те убия бързо — изсмя се Суртур, след това изсъска на Гунила и двете й валкирии, — но за вещиците на Один обещания не давам.

Вълкът Фенрир се изправи и протегна.

— Господарю Суртур, колкото и да ми е приятно да си разменяме заплахи и обиди не може ли да се размърдаме малко? Ще си пропилеем нощта.

— Ти Джей — казах.

— Аха?

— Попита как може да помогнеш. С приятелите си трябва да вържем вълка Фенрир. Може ли да ангажираш вниманието на огнените великани?

— Борил съм се с хиляда и седемстотин конфедерати — усмихна се снизходително Ти Джей. — Мисля, че мога да се оправя с дузина огнени великани.

— Капитан Гунила — викна той към другата страна на долината. — С нас ли сте? Понеже не ми се води още една Гражданска война.

Гунила огледа армията огнени великани. Изражението й се вкисна, все едно ги е намерила за по-отвратителни дори от мен. След това вдигна копието си:

— Смърт за Суртур! Смърт за враговете на Асгард!

Валкириите нападнаха великаните.

— Уредихме нещата — каза Ти Джей, — рота, напред!