Рик Риърдън
Мечът на лятото (37)

Тридесет и седма глава
Обижда ме катерица

Винаги съм обичал да се катеря по дърветата.

Мама се отнасяше с разбиране към този факт. Изнервяше се само като се кача на повече от шест метра. Тогава в гласа й се прокрадваше леко напрежение.

— Тиквичке, този клон може и да не те издържи. Може ли да слезеш малко?

Но на Световното дърво всеки клон можеше да ме издържи. Най-големите бяха по-широки от магистрала. Най-малките бяха с дебелината на стандартна секвоя. Що се отнася до ствола на Игдразил, не можеше да се възприеме колко огромен е той. Всяка пукнатина по повърхността сякаш водеше към различен свят, все едно някой е увил дървесната кора с телевизионни монитори, излъчващи милион различни филми.

Вятърът виеше и развяваше новото ми дънково яке. Отвъд листата на дървото виждах само бледо бяло сияние. Отдолу нямаше земя, само още и още клони, които пресичаха празнотата. Дървото сигурно имаше някакви корени, но се чувствах замаян и несигурен на краката си — все едно Игдразил и всичко, което съдържа, включително света ми, плува в първичната мъгла Гинунгагап.

Почувствах, че ако падна тук, в най-добрия случай ще ударя друг клон и ще си счупя врата. В най-лошия ще продължа да пропадам през Голямата Бяла Празнота.

Явно се бях привел напред, тъй като Блицен ме хвана за ръката.

— Полека, хлапе. Първия път като се качиш на дървото може да се замаеш.

— Забелязах.

Харстоун още бе отпуснат между Сам и мен. Опита да стъпи на краката си, но те продължиха да се подгъват.

Сам се олюля. Счупеният й щит се измъкна от хватката й, след което падна в бездната.

Тя се приведе, а в погледа й се прочете едва сдържана паника.

— Игдразил ми харесваше повече, когато можех да летя.

— Ами Гунила и останалите — попитах, — те ще могат ли да ни последват?

— Трудно — отвърна Сам — могат да отворят друг портал, но това не означава, че ще стигнат същия клон на дървото. Трябва обаче да продължим по пътя си. Да стоиш прекалено дълго на Игдразил не е хубаво за разсъдъка.

Хартстоун успя да се изправи и направи знак:

Добре съм. Да вървим.

Макар ръцете му да трепереха, че звучеше повече като: Падна в заешката дупка.

Продължихме по клона.

Мечът на лятото жужеше в ръката ми и ме дърпаше напред, към мястото, където трябваше да идем.

Или поне така се надявах.

Враждебни ветрове ни бутаха напред-назад. Клоните се огъваха и хвърляха дълбоки сенки или обратно, разкриваха ярка светлина по пътя ни. Листо с размера на кану мина покрай нас.

— Съсредоточи се — каза Блицен, — чувството, което изпита, когато отвори портала. Потърси го отново. Намери ни изход.

След като походихме около половин километър, намерих малък клон, който минаваше точно под нашия. Мечът ми зажужа по-силно и дръпна надясно.

— Мисля, че трябва да използваме този изход — погледнах аз към приятелите си.

Да скочиш от клон на клон може би ви звучи лесно, но включваше триметрово спускане от една извита повърхност до друга, това на фона на виещия вятър и огъващите се клони. Невероятно е, че успяхме без някой да бъде смачкан или да падне в забрава.

Но ходенето по тесния клон беше по-трудно. Той се клатушкаше по-силно под краката ни. По едно време ме събори листо, подобно на зелена завивка, паднала от нищото. В друг момент погледнах надолу и осъзнах, че стоя над пукнатина в кората. На километър надолу, вътре в клона, видях покрит със сняг планински връх, все едно пътувам в прозрачен самолет.

Проправихме си път през лабиринта от лишеи, които изглеждаха като хълмове от изгорял локум. Направих грешката да пипна един. Ръката ми потъна до китката и едвам я измъкнах.

Накрая лишеите се разсеяха и останаха на по-малки купчинки, като изгоряла халва. Последвахме клона, докато не се раздели на дузина по-малки и невъзможни за катерене клончета. Мечът на лятото сякаш заспа в ръката ми.

— Е? — попита Сам.

Надникнах надолу. На около дванайсет метра под нас се полюляваше още по-голям клон. В центъра му имаше хралупа с размера на минерален басейн, която блестеше с топла бяла светлина.

— Това е — рекох — пътят ни за навън.

— Сигурен ли си — намръщи се Блицен, — в Нидавелир не е много топло и светло.

— Казвам само, че според Меча трябва да идем натам.

— Голям скок ще е — подсвирна тихичко Сам, — пропуснем ли хралупата.

П-Л-Ь-О-К, изписа Харт.

Внезапно долетя силен повей на вятъра и Харт се спъна. Преди да успея да го хвана, той падна в една купчина лишеи и краката му потънаха в локума.

— Харт! — изтича до него Блицен. Той дръпна Харт за ръцете, но лепкавите лишеи се задържаха за краката му като непослушно бебе.

— Може да го освободим — каза Сам — ти с Меча, аз с брадвата. Но ще отнеме време и трябва да внимаваме с краката му. Можеше и да е по-зле.

И, разбира се, стана по-зле. Отнякъде над нас долетя познатият чудовищен лай.

— Рататоск — сви се изпод шапката си Блицен, — проклетата катерица винаги намира начин да се появи в най-неподходящия момент! Побързайте с вашите остриета.

Сам удари лишеите с брадвата, но острието й залепна.

— Това е като да режеш изгоряла гума! Няма да стане бързо!

ВЪРВЕТЕ, направи знак Харт. — Оставете ме.

— Няма да стане — казах му.

Лаят прозвуча доста по-близо. На няколко клона под нас мина огромна сянка по листата.

— Ще се борим с катерицата — вдигнах меча си аз, — нали можем да го направим?

Сам ме погледна, все едно съм полудял.

— Рататоск е неуязвим. Не можеш да се биеш с него. Вариантите е да бягаме, да се скрием или да умрем.

— Не можем да избягаме — казах, — а и тази седмица вече умрях два пъти.

— Значи ще се крием — разви своя хиджаб Сам, — поне Харт и аз. Можем да прикрием двама души. Вие с Блиц бягайте и намерете джуджетата. Ще се видим по-късно.

— Какво? — запитах се дали Утгард-Локи не манипулира някак си разума й. — Сам, не можеш да се скриеш под зелено парче плат. Катерицата няма как да е толкова глупава.

Тя взе плата, който порасна до размера на чаршаф. Цветовете са разместиха, докато хиджаб не придоби същите кафяви, зелени и жълти цветове като лишеите.

Тя е права, направи знак Харт. — Вървете.

Сам се приведе до него и дръпна хиджаб и над двамата. Те изчезнаха и се сляха перфектно с лишеите.

— Магнус — дръпна ме за ръката Блиц, — сега или никога.

Той посочи клона под нас. Хралупата се затваряше.

В този миг Рататоск изскочи от шумата над нас. Ако може да си представите танк, покрит с червена козина, който подскача по дърво… катерицата беше по-страшна от това. Предните й зъби бяха два емайлови ужаса. Ноктите й бяха като ятагани, а очите жълти като сяра и пламтящи от яд.

Бойният лай на катерицата прониза ушните ми тъпанчета. Хиляда обиди бяха събрани в този звук и всички те нахлуха в мозъка ми и сподавиха мислите ми.

Ти се провали.

Никой не те харесва.

Ти си мъртъв.

Шапката на джуджето е нелепа.

Не можа да спасиш майка си.

Паднах на колене. Хлип се надигна в гърдите ми. Вероятно щях да умра на място, ако Блиц не ме бе вдигнал с цялата си джуджешка сила и не ми беше зашлевил един шамар.

Не можех да го чуя, но разчетох думите по устните му.

— СЕГА, ХЛАПЕ!

Стиснал ръката ми с груби мазолести пръсти, той скочи от клона и ме понесе със себе си на вятъра.