Рик Риърдън
Мечът на лятото (54)

Петдесет и четвърта глава
Защо не трябва да използвате сатър като трамплин за скокове във вода

Слизането по въже надолу по стената бе лесната част.

Щом стигнахме дъното, започнах да изпитвам сериозни съмнения. Гигантките определено бяха по-малки от умрялата си сестра. Може би само петнайсет метра високи. Нямаше да има проблем, ако трябваше да се боря с палците им например, но за повече не харесвах шансовете си.

— Чувствам се като Джак по бобеното стъбло — промърморих.

— Откъде мислиш, е дошла тази история? — засмя се тихо под носа си Сам. — Това е културен спомен, разводнена версия на това какво се случва щом хората се озоват в Йотунхейм.

— Супер.

— Освен това ти няма как да си Джак — изжужа Мечът. — Аз съм Джак.

Не можех да оспоря това.

Минахме по каменния стол през пустош от прахоляк, останки от храна и засъхнала мазнина.

Огнището бе толкова горещо, че от дрехите ми излезе пара. Косата ми запука. Миризмата от телата на великанките — комбинация от влажна глина и развалено месо — бе почти толкова смъртоносна колкото меч в носа.

Стигнахме разстояние, от което трябваше да ни чуят, ако започнем да викаме, ала великанките не ни бяха забелязали. И двете носеха сандали, кожени рокли размер 120 и огърлици от камъни като героините от семейство Флинтстоун^[1]. Дългата им черна коса бе вързана на плитки като на малки момиченца. Сивите им лица бяха ужасно измацани с руж и червило. Моят личен моден дизайнер Блицен не бе с мен, но предположих, че сестрите великанки са се гримирали за дамско парти за вечерта, макар още да нямаше и обяд.

— Готов ли си? — попита ме Сам.

Отговорът бе „Не“, но аз си поех дълбоко въздух и извиках:

— Здравейте!

Великанките продължиха да си говорят, да удрят чашите си в наздравица и да бодат месото си.

Опитах отново.

— Здрасти!

Огромните жени замръзнаха и огледаха стаята. Най-накрая тази вляво ни забеляза и избухна в смях, като опръска въздуха с месо и медовина.

— Още хора! Не мога да повярвам!

— Това да не е друга валкирия — приведе се втората великанка. — А момчето… — тя подуши въздуха — това е айнхери. Страхотно! Тъкмо се питах какво ще ядем за десерт.

— Търсим си правата на гости! — извиках.

— Защо го каза това пък? — направи гримаса великанката отляво.

— Искаме да се пазарим — посочих кафеза, който вече бе толкова далеч, че виждах само ръждясалото му дъно като луна — за свободата на лебеда. И още… някакви откраднати оръжия да имате, чук например?

— Колко си деликатен — промърмори Сам.

Великанките се спогледаха, все едно опитват да не се захилят. Очевидно си бяха пийнали здравата от медовината.

— Ами хубаво — каза великанката вляво. — Аз към Гялп, а това е сестра ми Гриеп. Съгласни сме да сме домакини, докато трае пазарлъкът. Вие как се казвате?

— Аз съм Магнус, син на Натали — казах аз, — а това е…

— Самира, дъщеря на Айеша — каза Сам.

— Добре сте ни дошли в дома на моя баща Гейрод — каза Гялп, — но оттам едвам ви чувам. Имате ли нещо против да ви поставим на стол?

— Ами добре — съгласих се.

Другата сестра, Гриеп, ни сграбчи като играчки и ни постави на празен стол с размерите на хол. Масата продължаваше да си стои на около метър и половина над главата ми.

— Леле — каза Гриеп, — пак е много ниско! Мога ли да вдигна стола малко?

— Магнус — отвори уста Сам.

— Разбира се — изпуснах се аз.

Гриеп изпищя радостно, взе най-близкия стол и ни метна над главата си. Ако не бе облегалката, двамата със Сам щяхме да станем на питки по тавана. Сега само паднахме и ни поръси гипс.

Гриеп свали стола. Отне ми известно време, докато очите ми спряха да треперят. После видях намръщените физиономии на великанките над нас.

— Не стана — каза Гриеп, видимо разочарована.

— Ами няма как да стане — изръмжа Гялп. — Ти никога не го правиш както трябва. Имаш нужда от стол без облегалка като табуретка. И трябваше да поставиш проклетите шипове на тавана!

— Но вие опитахте да ни убиете? — казах. — Това не е много гостоприемно.

— Да ви убиваме? — обиди се Гялп. — Това е обвинение, напълно лишено от основания. Сестра ми направи само това, което искахте. Тя помоли за разрешение да вдигне стола!

— Но ти сама каза, че това е било номер!

— Така ли — премигна Гялп. Отблизо напудрените й мигли приличаха на препятствия за бягане. — Сигурна съм, че не съм.

Погледнах към Меча на лятото, който още бе в ръката ми.

— Джак, нарушили ли са закона за гостоприемството? Понеже да опитат да ни убият, е на границата, поне според мен.

— Не и докато не признаят намеренията си — казва Джак, — а те казват, че е било инцидент.

Великанките се изправиха.

— Говорещ меч? — попита Гялп. — Това вече е интересно.

— Сигурни ли сте, че не мога отново да вдигна стола? — предложи Гриеп. — Мога да изтичам до кухнята и за табуретка, няма проблем.

— Госпожи домакини — каза с разтреперан глас Сам, — моля, поставете ни бавно и внимателно върху масата, за да се пазарим с вас.

Гриеп промърмори нещо сърдито, но направи така, както я бе помолила Сам. Великанката ни постави до своите нож и вилица, които, общо взето, бяха големи колкото мен. От чашата й щеше да излезе хубав селски фонтан. Надявах се да не е кръстена Бум Дядо.

— Та — облегна се Гриеп на стола си, — искате свобода за лебеда? Трябва да изчакате татко да се върне и да преговаря. Тя е негов затворник, не наш.

— И е валкирия, разбира се — добави Гялп. — Снощи долетя от прозореца. Не иска да покаже истинската си форма. Смята, че може да ни заблуди с глупавия си лебедов костюм, но татко е твърде хитър за това.

— Жалко — казах аз, — поне опитахме…

— Магнус — скара ми се Сам. — Мили домакини, ще ни дадете ли поне съгласие да не убивате лебеда, докато не получим шанс да поговорим с Гейрод?

— Както казах, съдбата му зависи от татко — сви рамене Гялп. — Може да го пусне, ако предадете себе си в замяна, но нямам идея. Трябва ни нещо люто за скарата довечера.

— Някаква мръвка, а? — казах.

— Което е само израз — добави бързо Сам. — Приятелят ми не дава разрешение да направите на мръвка който и да е било, особено пък нас.

— Добро спасяване — рекох й.

Сам ме погледна с поглед, който казваше: „Ти си такъв идиот!“. Но аз бях свикнал с това.

Гялп кръстоса ръце и оформи ново било пред гърдите си.

— Каза, че искаш да се пазариш и за откраднато оръжие?

— Аха — отвърнах. — Нещо гръмотевично, ако ви се намира. Не че имаме предвид конкретен бог на гръмотевиците и конкретно липсващо оръжие.

— Ама ние имаме нещо точно такова — изсмя се Гриеп. — Принадлежи на самия Тор!

Понеже Тор го нямаше да псува креативно, Сам свърши тази работа, като измърмори няколко коментара, които не вярвах да се харесат на нейните баба и дядо.

— Това са само изрази — добавих бързо, — приятелката ми не дава разрешение да правите тези… груби и невъздържани работи. Бихте ли се пазарили с мен за ч…, за оръжието, за което споменахте?

— Ама, разбира се! — ухили се Гялп. — Всъщност бих искала да приключа с тези преговори по-бързо, тъй като сестра ми и аз имаме среща…

— С готини ледени великани близнаци — каза Гриеп.

— Та ще се пазарим честно — продължи Гялп. — Даваме ви оръжието на Тор за този хубав говорящ чук. И ще пуснем лебеда, сигурни сме, че татко няма да се сърди, ако дадете себе си в замяна. Няма да получите по-добра оферта от тази.

— Но тази никак не е добра! — изръмжа Сам.

— Тогава може да откажете — каза Гриеп — и да си идете с мир. На нас ни е все тая.

— Магнус — изжужа неспокойно Джак и руните му блеснаха, — няма да се откажеш от мен, нали? Ние сме приятели! Няма да ме зарежеш за нещо по-лъскаво, както направи навремето татко ти, нали?

Помислих си за предложението на Локи да дам Меча на вуйчо Рандолф. Тогава бях изкушен. Но сега идеята ми се виждаше невероятна. И не само защото великанките искаха да ни поставят в клетка и да се навечерят с нас. Джак ни бе спасил живота поне два пъти. Харесвах го, макар понякога да ме наричаше „сеньор“.

Тогава ми дойде алтернатива. Лоша идея, наистина, но по-добра от офертата на великанките.

— Джак — попитах аз, — чисто хипотетично, ако кажа на тези великанки как съм убил сестра им, това ще наруши ли етикета на гости и домакини?

— Какво? — кресна Гялп.

Руните на Джак засияха във весело червено.

— Нямаш проблем с етикета, приятелю, тъй като това стана, преди да им дойдем на гости.

— Чудно — усмихнах се аз на великанките. — Убихме сестра ви. Една голяма и грозна жена, която се опитваше да задръсти реката и да удави Тор. Да, същата. Умря.

— Лъжи! — скочи на крака Гялп. — Мънички жалки хорица! Вие не бихте могли да убиете сестра ни!

— Всъщност Мечът ми полетя през носа й, за да се забие в мозъка й.

Гриеп изръмжа от възмущение.

— Трябваше да ви размажа като буболечки! Проклети да са липсващите табуретка и шипове на тавана!

Признавам, че двете надвиснали великанки над нас, които заплашваха да ме убият, ме притесниха леко.

Но Сам запази спокойствие.

— Значи признавате, че сте искали да ни убиете?

— Разбира се, ма тъпачко!

— Но това нарушава правилата на гостоприемството!

— На кой му пука? — извика Гриеп.

— На меча на Магнус — каза Сам. — Джак, чу ли това.

— Чух го. Бих искал учтиво да напомня, че усилието да убия тези две великанки може да…

— Направи го! — метнах Меча аз.

Джак се завъртя нагоре, влезе в лявата ноздра на Гриеп и излезе от дясната. Великанката падна и разтърси земетресението със скала 6,8 по Рихтер.

Гялп сподави писъка си. Тя покри носа и устата си и започна да се клатушка около нас, докато Джак напразно опитваше да си пробие път през пръстите й.

— Тази е умница! — извика Джак. — Малко помощ?

— Магнус! — Сам издърпа сатъра на великанката от ръба на масата, докато острието не се подаде като дъска за гмуркане.

Разбрах я какво иска да направя. Беше много глупаво, но не си дадох време да го мисля. Изтичах по дръжката на ножа и скочих към края на острието.

— Чакай! — викна Сам.

Но по това време вече бях във въздуха. Приземих се върху ножа, който се изстреля нагоре, когато паднах. Планът проработи. Донякъде. Приземих се на празния стол, което не бе достатъчно да ме убие. Само колкото да ми счупи крака. Ура! Болката ме прониза като пирон в гръбнака.

Гялп нямаше този късмет. Въртящият се сатър я удари в гърдите. Не я намушка и дори не скъса роклята, но бодването бе достатъчно, за да я накара да изкрещи. Тя свали ръце и инстинктивно се хвана за гърдите, което осигури на Джак пълен достъп до носа й.

След секунда Гялп лежеше мъртва на пода до сестра си.

— Магнус! — Сам слезе от масата и падна до мен на стола — глупак! Исках да ми помогнеш да хвърля солница върху острието, не да скачаш лично!

— Няма за какво да ми благодариш — направих гримаса — и ау!

— Счупен ли е?

— Да, но не се тревожи. Бързо ще се излекувам. Дай ми един час и…

— Не мисля, че имаме… — отвори уста Сам, когато от съседната стая долетя гръмък глас.

— Момичета, прибрах се!