Рик Риърдън
Мечът на лятото (53)

Петдесет и трета глава
Как да убиваш великани любезно

Този път се шегувам.

Само помислих, че ще умрем.

Конят явно се наслаждаваше на усещанията от свободното падане, но не и аз. Сграбчих го за врата и запищях от ужас. (Което не е много подходящо, ако искаш да нападнеш крепост незабелязан.) В същото време Блицен ме хвана за кръста, а зад нас Сам някак си успя да остане на борда и да спаси Хартстоун от това да изчезне в бездната.

Стори ми се, че сме падали часове, макар вероятно да ни е отнело секунда или две. По това време измислих няколко по-цветисти имена на Стенли. Накрая той прибра осемте си крака като колелета на локомотив. Изравнихме се и започнахме да се изкачваме.

Стенли мина пред един облак, направи зигзаг по лицето на планината и се приземи на издатината на един прозорец до върха на крепостта. Аз слязох от коня с треперещи крака, после помогнах на останалите с Хартстоун.

Издатината бе толкова голяма, че четиримата от нас можахме да застанем в единия ъгъл заедно с коня и изглеждахме не по-големи от мишки. Прозорецът нямаше стъкло (вероятно защото на този свят нямаше чак толкова много стъкло), но Стенли се бе приземил зад една завеса, така че никой вътре нямаше как да ни види, дори случайно да оглеждаше за мишки.

— Благодаря, приятелче — казах на Стенли, — това беше ужасяващо. Исках да кажа велико.

Стенли изцвили, след което ме ухапа гальовно, а после изчезна в облак прах. На прозореца, където стоеше, бе руническият камък Ехваз.

— Май ме хареса — отбелязах.

Блицен коленичи до Хартстоун и каза:

— Ох.

Само Сам не изглеждаше засегната. Всъщност изглеждаше развълнувана. Очите й блестяха и не можеше да спре да се смее. Допуснах, че наистина обича летенето, дори да е повече като свободно падане на гърба на осмокрак кон.

— Разбира се, че те е харесал — вдигна тя руническия камък. — Конете са едно от свещените животни на Фрей.

— Хм — замислих се за преживяванията си с Бостънската конна полиция, която обикаляше градската градина. Конете винаги изглеждаха дружелюбни, дори ездачите им да не са. Веднъж, когато един конен полицай започна да ме разпитва, конят внезапно се втурна в галоп към най-близкия нисък клон.

— Винаги съм обичал конете — казах.

— Храмовете на Фрей имали собствени стада — каза ми Сам. — Никой смъртен не можел да ги язди без разрешение от бога.

— Е, надявам се Стенли да е помолил за разрешението ми, преди да си тръгна — казах аз. — Нямаме стратегия как ще избягаме, а Хартстоун не изглежда като да прави магии в скоро време.

Елфът се бе върнал в съзнание… горе-долу. Подпираше се на Блиц, кикотеше се тихо и правеше знаци напосоки.

Пеперуда. Поп. Урааа!

Блицен стисна стомаха си и се загледа в празното пространство, все едно се пита за интересен начин, по който да умре.

Със Сам допълзяхме до ъгълчетата на завесата. Надникнахме иззад нея и установихме, че се намираме до нивото на тавана на стая с размерите на стадион. В камината гореше огън с размерите на градски бунт. Единственият изход бе затворена дървена врата на далечната стена. В центъра на стаята върху каменна маса вечеряха две великанки. Те разкъсваха труп, който ми напомни за звяра от пира в столовата на „Валхала“.

Великанките не изглеждаха толкова големи, колкото тази край реката, но не можех да съм сигурен. Пропорциите в Йотунхейм нямаха смисъл. Чувствах очите си все едно непрекъснато се взирам в коридор с разкривени огледала.

— Виж — дръпна ме за ръката Сам.

Тя посочи към един кафез, който стоеше увиснал от тавана и гледаше право към нас. В клетката върху сламено легло имаше много нещастен бял лебед.

— Това е валкирия — каза Сам.

— Откъде си толкова сигурна?

— Просто съм. Не само това… почти сигурна съм, че това е Гунила.

— А тя какво търси тук — потреперих.

— Търси ни. Валкириите са отлични следотърсачи. Предполагам, е дошла тук преди нас и…

Сам направи жест все едно хваща нещо във въздуха.

— И сега ще я оставим ли?

— Да я изядат великанките? Не, разбира се.

— Тя нагласи онова видео, за да те изритат от валкириите.

— Но си остава мой капитан — каза Сам. — Освен това… има си причини да не ми вярва. Преди няколко века имаше син на Локи, който попадна във „Валхала“.

— Двамата с Гунила са се влюбили — предположих. — Такова чувство имах, когато ме разведе из хотела.

Сам кимна.

— Синът на Локи я предаде. Оказа се, че е шпионирал за баща ми. Това разби сърцето й. Виждаш каква е картинката. Но, така или иначе, няма да я оставя да умре.

— Добре — въздъхнах и извадих висулката си.

Мечът Джак доволно зажужа.

— Време беше — каза. — Изпуснах ли нещо вчера?

— Малко катерене — казах му. — Сега търсим две великанки. Може ли да им минеш през носовете.

Мечът се размърда в ръката ми и острието му надникна иззад ъгълчето на завесата.

— Пич, вече сме на прозореца им. Технически погледнато, сме минали прага на дома им.

— И?

— И трябва да спазваме правилата! Да ги убием в дома им без провокация, ще е грубо!

— Ясно — казах аз. — Трябва да ги убием любезно.

— Хей, сеньор, правата на гостите и домакините са важни в протокола на магьосниците. Те не позволяват дадена ситуация да ескалира.

— Мечът е прав, хлапе — простена от ъгъла Блицен. — Не се шегувам. Трябва да влезем, да се представим за гости и да преговаряме за това, което ни трябва. Ако великанките опитат да ни убият, тогава нападаме.

Хартстоун хлъцна, ухили се и изписа знак: Миялна машина!

Сам поклати глава.

— Вие двамата не сте в състояние да ходите където и да е било. Блиц, стой тук и наглеждай Хартстоун. Магнус и аз ще влезем, ще намерим чука на Тор и ще освободим Гунила. Ако нещата се объркат, от вас ще зависи да влезете и да ни спасите.

— Но… — Блицен постави юмрук върху устата си и сподави едно оригване. — Ами добре. Как обаче ще слезете долу?

Сам надникна над издатината.

— Ще използваме вълшебното въже, за да стигнем пода. След това ще отидем до великанките и ще се представим.

— Мразя този план — казах. — Да го направим!