Рик Риърдън
Мечът на лятото (67)

Шестдесет и седма глава
Още веднъж за приятелството

— Имаме кораб на Фрей! — извика Ти Джей.

Аз нямах представа какво представлява корабът на Фрей. На плажа не виждах и лодка, но бях твърде замаян и уморен, за да задавам излишни въпроси. Чувствах как жегите и студът, които бях търпял цял живот, да си отмъщават. Челото ми гореше от треска, а чувствах как очите ми ще кипнат. Гърдите ми обаче бяха като леден блок.

Тътрех се с останалите. Земята под краката ми стана по-мека. Плажът потъна. Вълните го покриха. Мускулите на ръцете ми крещяха под тежестта на валкирията.

Олюлях се на една страна. Сам ме хвана за ръката.

— Още малко, Магнус. Остани с мен.

Стигнахме плажа. Ти Джей измъкна парче плат като носна кърпа и го хвърли на прибоя. Кърпата веднага се разви и увеличи. Докато преброих до десет, по вълните се клатушкаше викингски кораб с две огромни гребла, нос, оформен като дива свиня, и зелени платна с логото на хотел „Валхала“. Отстрани на носа с бели букви беше написано: СЛУЧАЕН ПРЕВОЗ ОТ ХОТЕЛ „ВАЛХАЛА“.

— Вътре! — Ти Джей скочи пръв и посегна да вземе Гунила от мен.

Краката ми затъваха в мокрия пясък, но аз някак си успях да прескоча перилата. Сам провери дали всички са се качили безопасно, после и тя ни последва.

Дълбок тътен отекна в острова, като басов усилвател на максимум. Островът на пирена потъна под черните вълни. Платната на кораба се нагласиха сами. Греблата се завъртяха и корабът се обърна на запад.

Блицен и Хартстоун паднаха до носа. Започнаха да спорят кой от тях е рискувал повече, но бяха твърде уморени, затова дебатът се превърна в немощно мушкане, все едно са второкласници.

Сам коленичи до Гунила. Тя сгъна ръцете на капитанката на гърдите й и внимателно склопи сините й очи.

— А другите? — попитах.

Екс сведе глава.

Бе поставил двете валкирии на кърмата, но бе ясно, че са си отишли. Събра ръцете им като тези на Гунила.

— Смели воини — след това нежно докосна челата им.

— Не ги познавах — казах.

— Маргарет и Ирен — потрепери гласът на Сам. — Те… никога не са ме харесвали особено… но бяха добри валкирии.

— Магнус — обади се Ти Джей от средата на кораба, — трябваш ни.

Двамата с Малъри бяха коленичили до Полуродения Гундерсон, чиято сила на берсеркер най-после го бе напуснала. Гърдите му бяха кошмарна плетеница от драскотини и изгаряния. Лявата му ръка се бе извила под неестествен ъгъл. Брадата и косата му бяха опръскани с кръв и малки парченца пирен.

— Хубава… битка — изхъхри той.

— Не говори, идиот такъв! — изхлипа Малъри. — Как посмя да се подредиш така?

— Съжалявам — ухили се гузно той, — мамче.

— Дръж се — каза Ти Джей, — ще те върнем във Валхала. Там… и да стане нещо, ще се преродиш.

Поставих ръка върху рамото на Полуродения. Почувствах толкова силни наранявания, че едва не се дръпнах. Бе като да се принуждавам да бъркам в гърне с натрошено стъкло.

— Няма време — казах, — губим го.

— Не може — задави се в сълзите си Малъри, — не. Полуродени Гундерсон, мразя те толкова много.

— И аз те мразя, Малъри Кийн — изкашля се Полуроденият, а устните му се опръскаха с кръв.

— Дръж го здраво — казах, — ще направя каквото мога.

— Помисли за това, хлапе — каза Блиц, — вече си слаб.

— Трябва. — Разгърнах сетивата си, хванах натрошените кости на Полуродения, вътрешните му кръвоизливи, наранените органи. Страхът ме заля. Бе прекалено зле. Прекалено близо до смъртта. Трябваше ми помощ.

— Джак — извиках.

— Да, шефе? — долетя Мечът до мен.

— Полуроденият умира. Трябват ми силата ти, за да го изцеря. Можеш ли да направиш това?

— Да — изжужа нервно Мечът. — Но, шефе, в мига, в който ме вземеш…

— Знам, ще бъда дори още по-изтощен.

— Не е, само че върза Вълка — предупреди Джак. — Помогнах с аурата златна светлина, която си беше много яка, ако мога да споделя мнението си. А после и Частицата на Фрей.

— Частицата… — осъзнах, че има предвид шоковата вълна, която бе обезоръжила всички. Нямах обаче време да се тревожа и за това. — Ами добре. Ще трябва да действаме сега.

Хванах Меча. Погледът ми помръкна. Ако вече не бях седнал, щях да падна. Преборих си с гаденето и замайването, за да поставя плоското на Меча върху гърдите на Полуродения.

Топлината ме заля. Светлината превърна брадата на Полуродения в червено злато. Запратих последните си сили през вените му, възстанових щетите, затворих вътрешните наранявания.

Следващото нещо, което помня, е, че паднах по очи на палубата, загледан в зеленото платно, което се вееше на вятъра, докато приятелите ми ме разтърсваха и крещяха името ми.

После се озовах на огряна от слънцето долина на ръба на езеро, а над мен бе синьото небе. Топъл бриз разроши косата ми.

Някъде зад мен мъж каза:

— Добре дошъл.