Рик Риърдън
Мечът на лятото (10)

Десета глава
Стаята е яка

Не следях внимателно пътя, по който Хундинг ме преведе през хотела. Чувствах се все едно са ме завъртели петдесет пъти и пуснали по средата на цирка да се забавлявам.

Всяка зала, през която преминавахме, изглеждаше по-голяма от предишната. Повечето от гостите на хола приличаха на гимназисти, макар да имаше и по-големи. Момчета и момичета седяха заедно на малки групи, топлеха се пред камините, говореха на различни езици, хапваха или играеха игри на дъска като шах, скрабълс и нещо, което включваше истински кинжали и факла. Като надникнах в страничните салони, забелязах маси за тенис, машини за пинбол и стари видеоаркади, както и нещо, което приличаше на страховития инструмент за мъчения, наричан желязна девица.

Хората от персонала на хотела бяха облечени в тъмнозелени ризи и обикаляха гостите с подноси с храна и напитки. Доколкото можех да видя, всички сервитьорки бяха здрави жени воини с щитове на гърба, с мечове и брадви на колана. Това рядко се среща по хотелите.

Една едра сервитьорка ме подмина с чиния димящ омлет. Стомахът ми закъркори.

— Как мога да съм гладен, ако съм мъртъв — попитах Хундинг. — Никой от тези хора не изглежда мъртъв.

— Ами има мъртви и мъртви — сви рамене Хундинг, — мисли за Валхала… като за ъпгрейд. Вече си един от айнхеряр.

— Айнхеряр — повторих аз, — колко лесно се произнася.

— Да. В единствено число айнхери. Ние сме избраниците на Один, войници от неговата вечна армия. Думата „айнхеряр“ обикновено се превежда като самотни воини, но това не хваща значението. По-скоро става дума за „някога воини“, онези, които се борели смело предишния си живот и отново ще се борят смело в Деня на Страшния съд. Наведи се.

— Ще се навеждам на съда?

— Не, наведи се сега!

Хундинг ме избута, когато едно копие мина покрай мен. Намушка човека, седнал на най-близкия диван, и го уби на място. Напитки, зарове и пари от монополи полетяха навсякъде. Хората, които играеха, скочиха на крака и изглеждаха леко подразнени, докато гледаха към посоката, от която бе долетяло копието.

— Видях това, Червеноръки Джон — извика Хундинг, — салонът е зона, в която не може да се мятат копия!

Някой се изсмя от залата за билярд и отговори на… шведски? Не звучеше като да съжалява особено.

— Какво и да е — продължи по пътя си Хундинг, все едно нищо не е станало, — ескалаторите са хей тук.

— Чакай малко — казах аз, — убиха онзи човек с копие. Няма ли да направиш нещо?

— Спокойно, вълците ще почистят.

Пулсът ми се ускори двойно.

— Вълците?

И наистина, докато останалите играчи на монополи си събираха фигурите, двойка сиви вълци влязоха в салона, захапаха мъртвеца за краката и го отнесоха заедно с копието в гърдите му. Кървавата следа изчезна веднага. Пробитият диван се възстанови.

Скрих се зад най-близката саксия. Не ме интересува как ви звучи това. Страхът ме завладя. Тези вълци нямаха сияйни очи като животните, нахлули в апартамента ми, но ми се искаше да съм се озовал в Отвъдното, където свещеното животно е гризач.

— Няма ли правила против убийствата? — попитах немощно.

— Хората само си играеха, момче — повдигна рунтава вежда Хундинг, — жертвата ще се е оправила за вечеря.

Той ме измъкна от скривалището ми.

— Хайде да вървим.

Преди да попитам що за забавления са това, стигнахме асансьора. Вратата му бе направена от копия, а златни щитове опасваха стените. Контролният панел имаше толкова бутони, че стигаше от пода до тавана. Най-високият номер бе 540. Хундинг натисна 19.

— Как може това място да има 540 етажа — попитах аз. — Това би го направило най-високата сграда на света.

— Стига да беше само в един свят. То обаче свързва всичките девет. Просто влезе откъм входа на Мидгард. Като повечето смъртни.

— Мидгард… смътно си спомних за това, че викингите вярват в девет различни свята. Рандолф също бе използвал думата светове. Но бе минало много време, откакто мама ми бе чела нордическите приказки…

— Имаш предвид света на хората.

— Да — Хундинг си пое дълбоко въздух и изрецитира, — петстотин и четиридесет етажа има Валхала, петстотин и четиридесет порти, водещи към Деветте свята.

После се ухили.

— Никога не знаеш откъде ще се наложи да тръгнем на война.

— Колко често ходите на война?

— Ами никога. Въпреки това може да стане по всяко време. Аз самият не мога да чакам. Най-после Хелги ще спре да ме тормози?

— Мениджърът? Той пък за какво те тормози?

— Дълга история — вкисна се изражението на Хундинг, — ние двамата…

Вратата на асансьора се отвори.

— Забрави за това — потупа ме по гърба Хундинг, — деветнайсетият етаж ще ти хареса. Приятни съседи имаш!

Винаги съм смятал коридорите на хотелите за тъмни, депресиращи и клаустрофобични. Но този на деветнадесетия етаж не беше такъв. Куполният таван бе висок шест метра и бе опасан — сетихте се — с още копия за греди. „Валхала“ явно купуваше копията с отстъпка. Факли горяха върху железни свещници, но не изглеждаше като да димят. Само хвърляха топла оранжева светлина върху украсените с мечове, щитове и гоблени стени. Коридорът бе толкова голям, че можеше да пориташ футбол без проблем. Върху кървавочервения килим имаше изрисувани клони, които се движеха като развявани от вятъра.

Вратите на стаите за гости бяха направени от груб дъб, обкован с желязо, като всяка бе на около петнайсет метра една от друга. Не видях дръжки или ключалки. В центъра на всяка врата имаше железен кръг, върху който бе изписано име, обградено от пръстен викингски руни.

На първото пишеше Полуродения Гундерсон. Зад тази врата чух крясъци и звъна на метал, все едно някой се бие с меч.

На следващата бе изписано Малъри Кийн. Зад тази врата не се чуваше нищо.

После Томас Джеферсън-младши. Отвътре звучаха изстрели, макар и повече като от видеоигра (да, чувал съм и двете и мога да направя разлика).

На четвъртата бе написано просто буквата Х — „Екс“. Отпред имаше количка за румсървис на коридора с отсечена свинска глава върху сребърна чиния. Ушите и зурлата на прасето изглеждаха леко нахапани.

Като бездомник аз не мога да си позволя да съм претенциозен към храната си, но тегля чертата, що се отнася до свински глави.

Почти стигнахме Т-образния кръстопът на края на коридора, когато огромна черна птица се появи иззад ъгъла и профуча покрай мен, като едва не отнесе ухото ми. Видях как птицата изчезва надолу по коридора — гарван с тетрадка и химикалка в ноктите си.

— Какво беше това? — попитах аз.

— Гарван — отвърна Хундинг, като изобщо не ми помогна.

Накрая спряхме пред врата, на която бе написано „Магнус Чейс“. Като видях името си изписано с желязо с руни около него, потреперих. Последната ми надежда, че това е грешка, номер за рождения ден или космическо объркване се изпариха. Хотелът ме очакваше. Бяха изписали името ми правилно и всичко.

Магнус всъщност означава „велик“. Мама ме нарече така, тъй като семейството ни произлизаше от шведски крале, управлявали преди около един милиард години. Освен това казваше, че съм най-хубавото нещо, което се е случвало в живота й. Знам, знам. Едно, две, три:

— Колко сладко!

Всъщност е дразнещо име. Хората го произнасят Мангъс, като Ангъс. Винаги съм ги поправял. Магнус е, като „Магнум“. И те ме гледаха все едно съм ги прострелял.

Така или иначе, името ми бе написано на вратата. Минех ли оттам, щях да бъда записан. Според мениджъра това бе домът ми до края на света.

— Давай напред — посочи Хундинг към руническия камък в ръката ми. Символът изглеждаше като символа за безкрайност или обърнат настрани пясъчен часовник.

— Това е „дагаз“ — каза Хундинг, — няма от какво да се притесняваш. Символизира новото начало, промяната. Освен това ти отваря вратата. Само ти имаш достъп.

— Ами ако персоналът иска да влезе? — преглътнах аз.

— Използваме ключа на персонала — Хундинг потупа брадвата на колана си. Не бях сигурен дали се шегува.

Задържах руническия камък. Не исках да го опитвам, но не исках да стоя в коридора, докато ме намушка случайно копие или ме рани някой летящ гарван. Инстинктивно докоснах камъка със съвпадащия знак „дагаз“ на вратата. Кръгът от руни засия в яркозелено и вратата се отвори.

Влязох вътре и ченето ми увисна до пода.

Апартаментът бе по-готин от всички места, на които бях живял или които бях посещавал, включително имението на вуйчо Рандолф.

Като в транс отидох до средата на апартамента, където централният атриум водеше до небето. Обувките ми потънаха в гъстата зелена трева. Четири огромни дъбови дървета опасваха градината като колони. Ниските клони се простираха в стаята по тавана и се преплитаха с покривните греди. Високите клони минаваха през отвора на атриума и образуваха шарена сянка. Слънчевата светлина сгря лицето ми. Приятен бриз мина през стаята и навя аромата на жасмин.

— Но как — погледнах аз Хундинг, — над нас има стотици етажи, а аз виждам откритото небе. Освен това сме посред зима. Как може да е слънчево и топло.

— Не знам — сви рамене Хундинг, — магия. Но това е твоят задгробен живот, момче. Заслужил си си го.

Нима? Не се чувствах особено заслужил.

Обиколих апартамента в бавен кръг. Апартаментът бе образуван като кръст, с четири секции, които излизаха от централния атриум. Всяко крило бе голямо колкото стария ни апартамент. Едното беше вход към коридора, от който бяхме дошли. Въпреки размера си, стаята бе гола и проста — бежова завивка и пухкави възглавници на леглото, бежови стени без картини, огледала или друга декорация, тежки кафяви завеси, които можеха да бъдат дръпнати, за да затворят помещението.

Спомних си, че като дете мама обичаше да подрежда стаята така, че да има възможно най-малко украшения. Винаги съм заспивал трудно вкъщи, освен в пълен мрак и без нищо, което да ме разсейва. Докато гледах спалнята, почувствах, че някой е протегнал ръка в мозъка ми и е извадил точно това, което ми трябва, за да се чувствам удобно.

Крилото вляво от мен бе баня и съблекалня с черни и бежови плочки, двата ми любими цвята. Сред екстрите имаше сауна, вана, гардероб, душ и тоалетна, достойна за геройски загинал.

Четвъртото крило на апартамента имаше кухня и хол. В края на хола имаше голям кожен диван, гледащ към 65-инчов плазмен телевизор с шест различни конзоли, събрани в игрален кабинет. От другата страна имаше два стола с подвижни облегалки пред пукаща камина и библиотека.

Да, обичах да чета. Странен съм, нали? Дори след като напуснах училище, прекарвах много време в обществената библиотека на Бостън, научавайки разни неща само за да си прекарвам времето на топло и спокойно място. Две години страдах по изгубената си колекция книги и никога не вярвах, че отново ще имам такава. Влязох да проверя заглавията по рафтовете. Тогава забелязах картината в сребърна рамка върху камината. Нещо като мехур хелий се изкачи нагоре към гърлото ми.

— Невъзможно…

Взех снимката. Показваше ме на осем години, заедно с мама, на върха на планината Вашингтон в Ню Хемпшир. Това бе едно от най-хубавите пътувания в живота ми. Помолихме един от рейнджърите в парка да направи снимката. На нея бях ухилен (което днес ми се случва рядко) и така се виждаха двата ми липсващи предни зъба. Мама бе коленичила до мен с ръце, увити около гърдите ми. Зелените й очи блещукаха по ъгълчетата, а луничките й бяха потъмнели от слънцето. Русата й коса бе издърпана на една страна от вятъра.

— Но това е невъзможно — промърморих, — от тази снимка имаше само едно копие. И то изгоря в пожара.

Обърнах се към Хундинг, който бършеше очи.

— Добре ли сте?

— Разбира се — прокашля се той, — добре съм. Хотелът носи спомени от предишния ти живот. Снимки…

Устата под брадата му май трепереше.

— Но когато аз умрях, още нямаше снимки. Ти… си късметлия.

Дълго време никой не ме беше наричал късметлия. Идеята ме извади от ступора. Бях прекарал две години без мама. Бях мъртъв или ъпгрейднат от няколко часа. Този пиколо от Саксония бе тук от 749-та година от н.е. Запитах се как е умрял, какво семейство е оставил зад гърба си. Хиляда и двеста години по-късно той още се просълзяваше при спомена за тях. Според мен това бе жесток начин да прекараш в Отвъдното.

Хундинг се изправи и издуха носа си.

— Но стига за мен! Ако имаш някакви въпроси, обади се на рецепцията. Нямам търпение да чуя за храбрите ти подвизи на вечеря.

— Храбрите ми подвизи?

— Не бъди скромен! Нямаше да те изберат, ако не си извършил нещо героично.

— Но…

— За мен бе удоволствие да ти служа. Добре дошъл в хотел „Валхала“!

Протегна длан. Отне ми секунда, докато осъзная, че иска бакшиш.

— Ами аз… — бръкнах в джобовете на якето си, без да очаквам да намеря каквото и да е било. По чудо шоколадчето, което бях взел от къщата на вуйчо Рандолф, още бе там. Не бе повредено от пътя си към Отвъдното. Дадох го на Хундинг.

Очите му станаха на чинийки.

— Богове на Асгард! Благодаря ти, хлапе!

Подуши шоколада и го вдигна като че е Светия граал.

— Леле! Трябва ли ти нещо, само се обади! Валкирията ти ще дойде преди вечеря! Леле, майчице!

— Валкирията ми? Чакай. Аз си нямам валкирия.

Хундинг се разсмя, без да изпуска шоколада от поглед.

— Да, ако бях с твоята валкирия и аз щях да кажа така. Тя е голяма пакостница.

— Какво имаш предвид?

— До довечера, хлапе — Хундинг се отправи към вратата, — имам неща за ядене… ъъъ, вършене. Пробвай да не умреш преди вечеря!