Рик Риърдън
Мечът на лятото (21)

Двадесет и първа глава
Подпалват Гунила и не е смешно. Добре де, смешно е. Малко.

Основното нещо, което открих, е, че във „Валхала“ ти трябва Джи Пи Ес. Дори Гунила се обърка в безкрайните коридори, банкетни зали, градини и салони. По едно време се возехме на асансьора и Гунила обяви:

— Тук продават храна.

Вратите се отвориха и ни заля стена от пламъци.

Сърцето ми се качи в гърлото. Сметнах, че Суртур ме е намерил. Гунила изпищя и отстъпи назад. Натиснах няколко случайни бутона, докато вратите не се затвориха. След това направих каквото мога, за да угася пламналия подгъв на роклята на Гунила.

— Добре ли си? — пулсът ми все още бе ускорен. Ръцете на Гунила бяха покрити с димяща червена кожа.

— Кожата ми ще се изцери — каза Гунила, — гордостта надали. Това беше Муспелхейм. Там не продават храна.

Запитах се дали Суртур е организирал това малко отклонение от маршрута, или просто вратите на „Валхала“ често се отварят към селението на огъня. Не знаех кой от двата варианта е по-смущаващ.

Напрежението в гласа на Гунила ми подсказа колко я боли. Спомних си как бях застанал над Малъри Кийн, когато паднах в битката — как усетих щетата и как щях да я изцеря, стига да имах време.

Коленичих до валкирията:

— Може ли?

— Какво…

Докоснах я за ръката.

Пръстите ми изпуснаха пара и изтеглиха топлината от кожата й. Червенината избледня, а изгарянията изчезнаха. Дори опърленият връх на носа й бе изцерен.

Гунила ме загледа, все едно са ми поникнали рога.

— Как… дори не бе опърлен. Как?

— Не знам. — Главата ми се замая от изтощение. — Късмет и здравословен живот.

Опитах да стана и, естествено, паднах.

— Полека, сине на Фрей — хвана ме за ръката Гунила.

Вратите на асансьора се отвориха отново. Този път наистина се оказахме на щанд, където продават храна. Мирисът на пица и печено пиле изпълни въздуха.

— Да продължим разходката — каза Гунила, — тъкмо ще ти проясни мозъка.

Изгледаха ни малко странно, докато се олюлявахме през столовата, като аз се подпирах на валкириевата капитанка, а роклята на Гунила все още димеше.

Завихме по коридор, осеян с конферентни зали. В една от тях мъж с кожени доспехи представяше на Пауър Пойнт пред дузина воини доклад за слабостите на планинските троли.

Няколко врати по-долу валкирии с лъскави купонджийки шапки си говореха над чинийки с торта и сладолед. Рождената дата бе оформена като числото 500.

— Вече съм добре — казах на Гунила. — Благодаря.

Олюлях се малко, но успях да остана прав.

— Лековитите ти способности са забележителни — каза Гунила. — Фрей е бог на изобилието, плодородието и живота, което вероятно го обяснява. Но въпреки това не съм виждала айнхери, който да се лекува така бързо, още по-малко да цери и останалите.

— И аз не знам как става — отвърнах. — Обикновено не мога една лепенка да сложа като хората.

— А откъде имаш имунитет срещу огньове?

Съсредоточих се върху завъртулките по килима и това да гледам в краката си. Можех да вървя, но изцерението на Гунила ме остави все едно се възстановявам от пневмония.

— Не вярвам да имам имунитет — отговорих, — преди съм успявал да се изгоря. Но търпя високите и ниските температури, жегата и студа. Същото се случи и на моста Лонгфелоу, когато минах през пламъците…

Гласът ми потрепери. Спомних си как Гунила бе нагласила видеото, за да изглеждам като идиот.

— Но ти вече знаеш за това.

Гунила, изглежда, не забеляза сарказма. Разсеяно поглади един от чуковете на ремъка си, все едно е котенце.

— Може би… в зората на сътворението имало само два свята, Муспелхейм и Нифлхейм, огънят и ледът. Животът се появил от тези две крайности. Фрей е бог на умерения климат, на промяната на сезоните, представлява средния път. Вероятно затова търпиш и на жега, и на студ.

Тя поклати глава.

— Не зная, Магнус Чейс. Отдавна не съм срещала син на Фрей.

— Че защо? Не ни ли пускат във „Валхала“?

— О, има деца на Фрей от едно време. Шведските крале например са негови потомци. Но нов твой роднина не е идвал във „Валхала“ от векове. А и Фрей е ванир.

— Това лошо ли е? Суртур ме нарече чедо на ванир.

— Това не беше Суртур.

Спомних си кошмара с пламтящите очи в пушека.

— Напротив.

Гунила ме погледна, все едно иска да възрази, но размисли.

— Каквато и да е истината, боговете са разделени на две племена. Асите са основно боговете на войната — Один, Тор, Тир и останалите. Ваните са повече богове на природата — Фрей, Фрея, баща им Ньорд. Това е опростено, разбира се, но, така или иначе, преди много векове двете племена воювали и това едва не унищожило Деветте свята. Накрая се помирили и изпоженили един друг, а после се обединили срещу великаните. Но си остават от различни кланове. Някои вани имат дворци в Асгард, където живеят асите, но като цяло ваните имат свой свят, Ванахейм. Когато дете на ваните загине в битка, обикновено не отива във „Валхала“, а в задгробния живот на ваните, където царува богинята Фрея.

Отне ми минута, докато схвана всичко това. Воини и кланове на боговете. Как да е. Но тази част за ванирския задгробен живот…

— Искаш да кажеш, че има друго място като „Валхала“, ама за деца на вани и не съм там. Ами ако мама е там? Ако трябва да…

Гунила ме хвана за ръката и сините й очи пламнаха от яд.

— Точно така, Магнус. Помисли за това какво е направила Самира ал-Абас. Не казвам, че всички деца на ваните отиват във Фолквандер…

— Че защо ще ходим във Фолксваген?

— Фолквандер. Така се казва палатът на Фрея за погиналите.

— О!

— Но можеше да си там. Дори щеше да е вероятно. Половината от геройски загиналите принадлежат на Один, другата половина на Фрея. Това бе част от договора, прекратила войната преди векове. За какво те е домъкнала Самира тук. Погрешка убит, погрешка избран. Тя е щерка на Локи, бащата на злото. Не можем да й вярваме.

Не знаех какво да отговоря. Слабо познавах Самира, но изглеждаше симпатична. Но същото можех да кажа и за баща й Локи…

— Може и да не ти се вярва — каза Гунила, — но ти имам доверие. Смятам, че си невинен и не си забъркан в кроежите на Самира.

— Какви кроежи?

— Да ускори Деня на Страшния съд! — засмя се тя с горчивина. — Да започне войната преди да сме готови. Така иска Локи.

Изкуших се да й кажа, че Локи ми е казал друго. Изглеждаше сякаш предпочита да спре Суртур от това да вземе Меча на баща ми… прецених обаче, че не би било мъдро да споделям с Гунила, че си разговарям насън с бащата на злото.

— Щом мразиш Сам толкова — рекох, — защо си й позволила да стане валкирия?

— Изборът не беше мой. Аз съм капитанка на валкириите, ала Один си ги избира. Самира ал-Абас бе първата валкирия, която избра преди две години при… необичайни обстоятелства. Оттогава насам Бащата на боговете не се е явявал във „Валхала“.

— Смяташ, че Сам го е убила?

Попитах на шега, ала Гунила сериозно се замисли.

— Смятам, че Самира не е трябвало никога да става валкирия. Смятам, че работи за баща си като шпионка и саботьор. Най-доброто решение, което взеха, бе да я изритат от „Валхала“.

— Мале.

— Не я познаваш, Магнус. Едно време тук дойде друго дете на Локи. Оказа се, че не е такъв, за какъвто се представя. Той…

Тя замръзна. Изглеждаше все едно някой е стиснал сърцето й.

— Няма значение. Заклех се, че няма да позволя да ме баламосат отново. Смятам да отложа Рагнарок колкото мога.

Страх се прокрадна в гласа й. Не звучеше много като да е щерка на бога на войната.

— Но защо протакаш — попитах, — не е ли Рагнарок това, за което тренирате? Като абитуриентски бал.

— Нищо не разбираш — отвърна тя, — ела. Искам да ти покажа нещо. Ще минем през магазина за подаръци.

Когато каза „магазин за подаръци“, си представих нещо като огромна витрина с евтини сувенири от „Валхала“. Вместо това видях пететажен мол с панаир отпред. Минахме покрай супермаркет, бутик за дрехи с последното от викингската мода и, естествено, магазин на ИКЕА^[1].

По-голямата част от шоурума бе лабиринт от сергии, павилиони и работилници. Брадати мъжаги с кожени престилки седяха пред ковачниците си и предлагаха да видиш върховете на стрелите, които подготвяха. Имаше специални магазини за щитове, копия, арбалети, шлемове и бокали (явно се интересуваха от пиенето). Някои от по-големите кабини имаха лодки в реален размер за продажба.

Потупах корубата на осемнайсетметров боен кораб.

— Не мисля, че това ще се побере във ваната ми.

— Във „Валхала“ имаме няколко езера и реки — каза Гунила, — а също и поток за канута на дванайсетия етаж. Всички айнхеряр трябва да умеят да се бият по море както и на суша.

Посочих кръг за езда, където бяха вързани дузина коне.

— А тези? Може да яздите коне по коридорите?

— Разбира се — каза Гунила, — допускаме домашни любимци. Забележи обаче колко малко оръжия имаме, Магнус.

— Надявам се да се шегуваш. Тук има хиляди оръжия.

— Недостатъчно — отвърна Гунила, — не и за Рагнарок.

Поведе ме надолу покрай нордическите джунджурии до голяма желязна врата, на която пишеше — само за оторизиран персонал.

Тя пъхна единия от ключовете в ключалките.

— Не показвам това на много хора. Прекалено е страшно.

— Нали не е поредната огнена страна.

— По-лошо.

Зад вратата имаше стълбище. После още едно. И още едно. Докато стигнахме върха, бях изгубил броя на етажите. Чувствах ъпгрейднатите си айнхерярски крака като преварени макарони.

Накрая стигнахме до тесен балкон.

— Това — каза Гунила — е любимата ми гледка.

Не можах да отговоря. Бях прекалено зает да не умра от световъртежа.

Балконът опасваше отвор в покрива над Залата на погиналите. Горните клони на дървото Лаерадр се простираха нагоре и образуваха зелен купол с размерите на планетариум. Вътре, далеч под нас, персоналът на хотела обикаляше масите като термити и приготвяше вечерята.

От външния край на балкона покривите на „Валхала“ се отдръпнаха — редица златни щитове, които блестяха в червено на есенното слънце. Чувствах, че съм застанал на повърхността на метална планета.

— Защо не показваш това на хората — попитах, — наистина е внушително… но и красиво.

— Ела тук — Гунила ме издърпа до място, където можех да погледна между две краища на покрива.

Очите ми щяха да изхвръкнат. Спомних си едно обяснение за размера на вселената от учителя ми в шести клас. Обясни ми колко голяма е Земята, как е нищо пред Слънчевата система, която е на свой ред нищо пред Галактиката и така нататък, докато не се почувствах със значимостта на бълха.

Около „Валхала“, блеснал на хоризонта, имаше град от дворци, всеки от които бе толкова голям и внушителен, колкото хотела.

— Асгард — каза Гунила, — царството на боговете.

Видях покриви, направени от цели сребърни слитъци, бронзови порти, които можеха да пропуснат бомбардировач, каменни кули, пронизващи облаците. Улиците бяха павирани със злато, а всяка градина бе с размера на бостънското пристанище. Около града имаше бели стени, които правеха Великата китайска да изглежда като за бебета.

В крайчеца на зрението ми най-широкият булевард на града минаваше през порта по стените. В далечния край паважът се разпадаше на многоцветна светлина — път от призматични пламъци.

— Биврьост — каза Гунила, — мостът на дъгата, който свързва Асгард и Мидгард.

Бях чувал за моста „Биврьост“. В детската книжка с митове това бе пастелна седмоцветна арка с весели зайчета, които танцуваха в основата й. Този мост обаче нямаше зайци. Бе ужасяващ. Бе дъга по същия начин, по който ядрената експлозия бе гъба.

— Само боговете могат да го пресичат — каза Гунила, — друг би изгорял веднага щом стъпи на него.

— Значи сме в Асгард?

— Разбира се. „Валхала“ е един от дворците на Один. Затова в рамките на хотела айнхеряр са безсмъртни.

— Значи може да слезеш, да видиш боговете и да им кажеш здрасти?

— Дори пред Асгард нямаш никакво благоговение — сви устни Гунила.

— Ами не.

— Без разрешение от Один не ни се разрешава да посещаваме града на боговете, поне до деня на Рагнарок, когато ще пазим портите.

— Но може да летите?

— Забранено е да ходим там. Ако опитам, ще падна от небето. Но ти не ме разбираш, Магнус. Погледни града внимателно. Какво ти прави впечатление?

Огледах квартала, като опитах да видя през златото, среброто и плашещата монументална архитектура. На един прозорец висяха тежки разкъсани завеси. По улиците имаше угаснали мангали. Статуите в една градина бяха обрасли с трънаци. Улиците пустееха. По прозорците не блестяха пламъците.

— Къде са всички? — попитах аз.

— Точно. Няма на кого да кажа здрасти.

— Искаш да кажеш, че боговете ги няма?

Гунила се обърна към мен. Низът с чукове заблестя в оранжево на светлините на залеза.

— Някои може би спят, други обикалят Деветте свята. Трети се появяват от време на време. Така или иначе, не знаем какво става. Аз съм във „Валхала“ от петстотин години и никога не съм виждала боговете така притихнали и бездейни. Последните две години…

Тя взе едно листо от ниско увиснал клон на Лаерадр.

— Преди две години нещо се обърка. Валкириите и тановете го усетиха. Бариерите между Деветте свята отслабнаха. Ледени и огнени великани започнаха все по-често да нападат Мидгард. Изчадия от Хелхейм нахлуха в света на живите. Боговете станаха студени и далечни. По това време Самира стана валкирия. Тогава за последно видяхме Один. Тогава загина и майка ти.

Над нас мина гарван. Още два се присъединиха към него. Сетих се за мама — как се шегуваше, че птиците ни следят, когато ходим на къмпинг.

— Мислят, че сме мъртви, хайде да потанцуваме!

Но сега не ми беше до танци. Исках да заема чуковете на Гунила и да съборя птиците от небето.

— Смяташ, че тези неща са свързани? — попитах.

— Всичко, което знам, е, че не сме готови за Рагнарок, а после идваш ти. Норните мълвят страховити предупреждения, наричат те Предвестник на Вълка. Това не е хубаво, Магнус. Самира ал-Абас може да те е наблюдавала години наред в очакване да те вкара във „Валхала“.

— Да ме вкара?

— Тези твои приятели на моста, които са те наблюдавали откакто си бездомен, може да работят за нея.

— Блиц и Харт? Не. Те също са бездомници.

— Така ли? И не ти ли е странно, че се грижат за теб толкова внимателно?

Исках да й кажа да върви в Хелхейм, но Блиц и Харт винаги ми бяха… леко странни. Но пък, когато живееш на улицата, дефиницията за нормалност се изкривява.

— Магнус — хвана ме за ръката Гунила, — първоначално не ти вярвах, но ако наистина онова на моста е било Суртур и си намерил Меча на лятото, може да си пионка на силите на злото. Ако Самира ал-Абас иска да върнеш меча, не бива да го правиш. Стой си във „Валхала“. Нека тановете се оправят с пророчеството. Дай ми клетва, че ще го сториш, и ще те защитя пред тановете. Ще ги убедя, че могат да ти се доверят.

— Сега ще ми кажеш какво ще стане иначе.

— Само това, че до утре сутрин тановете ще са решили съдбата ти. Ако не можем да ти имаме доверие, ще трябва да вземем предпазни мерки. Трябва да знаем на чия страна си.

Погледнах празните златни улици. Сетих се за Сам ал-Абас, която ме теглеше през студената бездна, рискувайки кариерата си, понеже ме смяташе за смел.

Имаш потенциал, Магнус Чейс. Не ме разочаровай.

После я бяха изпарили от столовата заради нагласеното видео на Гунила.

Издърпах ръка.

— Каза, че Фрей е бог на баланса между леда и огъня. Може би не искам да взимам страна и да ставам екстремист.

Гунила се навъси като буреносен облак.

— Мога да съм неприятен враг, Магнус Чейс. Предупреждавам те за последно. Изпълниш ли волята на Локи, опиташ ли да ускориш Рагнарок, ще те унищожа.

Опитах да срещна погледа й, а също и да пренебрегна свиването на сърцето ми.

— Ще го имам предвид.

Под нас в столовата отекна рогът за вечеря.

— Разходката свърши — обяви Гунила, — намирай си пътя към стаята сам, Магнус Чейс.

Тя скочи от балкона и полетя надолу през клоните. А аз трябваше да се оправя и без Джи Пи Ес.