Рик Риърдън
Мечът на лятото (57)

Петдесет и седма глава
Сам натиска бутона за евакуация

Гунила опря копието си в гръкляна на Блиц.

— Не приближавайте повече — предупреди тя, — вие всички сте измамници и мошеници. Застрашихте както Мидгард, така и Асгард. Разбутахте великаните. Предизвикахте хаос из всички светове…

— И те спасихме от кафеза — добавих.

— След като ме примамихте там!

— Никой не те е примамвал — рекох. — Никой не е искал да ни преследваш.

— Гунила — Самира остави брадвата си на пода, — моля те, пусни джуджето.

— Ъх — съгласи се Блицен.

Капитанката на валкириите погледна към Хартстоун.

— Не си го и помисляй, елфе. Остави руническите камъни на пода или ще те изгоря на пепел.

Не бях разбрал, че Хартстоун се готви да нападне. Той се подчини на заповедта на Гунила, макар очите му да пламтяха. Изглеждаше, все едно иска да направи нещо много по-лошо на Гунила от това да я сложи във вълшебно колело от хамстер.

— Няма да се бием с теб — вдигна длани Сам. — Моля те, пусни джуджето. Всички знаем какво може да направи едно копие на валкирия.

Аз не знаех, но опитах да изглеждам колкото се може по-послушен и безобиден. И понеже бях изтощен, не ми беше особено трудно.

— Къде е Мечът ти, Магнус? — погледна ми Гунила.

— За последно, като проверих, се къпеше в един бокал — махнах към съсипания край на коридора.

Гунила се замисли върху това. Бе от типа заявления, които имат смисъл само в шантавия свят на викингите.

— Чудесно. — Тя обърна Блицен така, че да гледа към мен.

Вдигна копието си към мен, за да ни задържи на дистанция. Светлината на оръжието беше така ярка, че сякаш печеше кожата ми.

— Ще се върнем в Асгард веднага щом пълната ми сила се върне — каза Гунила. — В същото време обясни защо питаше великаните за оръжието на Тор!

— О… — спомних си, че Тор бе помолил доста настоятелно да не казваме никому за липсващия чук — ами…

— Номер — прекъсна ме Сам — да объркаме великаните.

— Много опасен номер — присви очи Гунила. — Ако великаните вярват, че Тор е изгубил чука си… последствията ще бъдат невъобразими.

— Като говорим за невъобразимото — рекох, — Суртур ще пусне вълка Фенрир утре вечер.

— Тази вечер — поправи ме Сам.

— Не е ли вторник? — сви се стомахът ми. — Фрея каза, че пълната луна е в сряда…

— Която технически започва по залез във вторник — каза Сам, — пълнолунието е тази нощ.

— Това е супер — казах, — защо не ми каза?

— Мислех, че си разбрал!

— Млъкнете и двамата! — нареди Гунила. — Магнус Чейс, повярвал си на лъжите на дъщерята на Локи!

— Искаш да кажеш, че пълнолунието не е тази вечер?

— Не, тази вечер е! — намръщи се Гунила. — Спри да ме объркваш.

Блицен простена, когато тя притисна копието в гърлото му. Хартстоун ме приближи, стиснал юмруци.

— Гунила — вдигнах ръце аз, — казвам само, че ако не ни пуснеш да спрем Суртур…

— Предупредих те — каза Гунила, — ако слушаш Самира, само ще ускориш Рагнарок. Радвай се, че те намерих аз, а не другите валкирии, които те търсят, или бившите ти съседи айнхеряр. Те нямат търпение да докажат лоялността си към „Валхала“, като те убият. Аз поне ще направя така, че да получиш справедлив процес преди тановете да хвърлят душата ти в Гинунгагап!

Със Самира разменихме погледи. Нямахме време да ни хващат и връщат в Асгард. И определено не исках да хвърлят душата ми на място, чието име дори не мога да произнеса.

Спаси ни Хартстоун. Лицето му се изкриви от ужас. Той посочи зад Гунила като че ли Гейрод се надига от руините. Това бе най-старият номер в Деветте свята, но подейства.

Гунила погледна зад себе си. Сам се стрелна напред с умопомрачителна скорост. Вместо да нападне капитанката на валкириите, тя само докосна златната броня по ръката на Гунила.

Въздухът изсвири все едно някой е пуснал индустриална прахосмукачка.

Гунила изпищя и загледа невярващо към Сам:

— Какво направи…

Валкирията избухна в облак светлина и изчезна.

— Сам? — не вярвах на очите си. — Ти… я уби?

— Разбира се, че не съм я убила — плесна ме по ръката Сам. За радост ръката ми не избухна, — просто я върнах във „Валхала“.

— Бронята на ръката? — попита Блицен.

— Не знаех дали ще стане — усмихна се скромно Сам, — предположих, че още не са дерегистрирали пръстите ми от базата данни на „Валхала“.

Обясни, махна с ръка Хартстоун.

— Валкириите носят на ръката си авариен бутон — каза Сам, — ако валкирия е ранена в битка и се нуждае от незабавна помощ, друга валкирия може да я върне в Коридорите на изцерението просто като докосне бронята на ръката й. Незабавно бива телепортирана, но магията е могъща. Ползва се веднъж и бронята се стапя.

— Значи си пратила Гунила обратно във „Валхала“ — премигнах.

— Да. Но не съм спечелила много време. Ще се върне веднага щом събере силите си. Предполагам, че ще викне и подкрепления.

— Чукът на Тор — казах, — в склада.

Изтичахме към малката желязна врата. Искаше ми се да кажа, че внимателно съм планирал таванът да падне така, че вратата да не е погребана от руините. Но всъщност просто имах късмет.

Брадвата на Сам разби ключалката с един удар. Хартстоун отвори вратата. Вътре имаше килер, в който нямаше нищо, само железен прът с размерите на метла, опрян в ъгъла.

— Това е разочароващо — рекох.

— Не зная, хлапе — загледа пръта Блицен, — виждаш ли тези руни? Това не е Мьолнир, но жезълът е изкован с могъща магия.

— Ох — помръкна лицето на Сам, — това наистина е оръжие на Тор. Но не е Оръжието.

— Мхмм — мъдро кимна Блицен.

— Мхмм — съгласих се. — Някой ще ми каже ли за какво говорим?

— Това, хлапе, е резервното оръжие на Тор — обясни Блиц. — Жезълът е подарък от негова приятелка, великанката Грид.

— Три въпроса — отвърнах. — Първият. Тор има великанка за приятелка?

— Да — отвърна Блиц, — не всички великани са зли.

— Второ. Всички ли имена на великанки започват с буквата „Г“?

— Не.

— Последен въпрос. Тор майстор на бойните изкуства ли е? Има ли резервно нунчаку?

— Не се подигравай с жезъла, хлапе! Може да не е направен от джуджета като чука, но великанските ковачи също си ги бива. Надявам се да можем да го вземем и занесем на Тор. Убеден съм, че е защитено от заклинания.

— Не го мислете! — гръмна нечий глас над нас.

Богът на гръмотевиците влезе в стаята от един от високите прозорци, застанал в колесницата, теглена от Отис и Марвин. Мечът ми Джак отлетя до тях.

Тор се приземи пред нас в целия си раздърпан блясък.

— Добра работа, смъртни! — ухили се той. — Намерихте жезъла! И това е по-добре от нищо!

— Пич — каза Джак, — реших да се изкъпя и докато се обърна не само сте напуснали стаята, но и сте сринали изхода. Какво може да си помисли един меч?

Сподавих отговора си.

— Аха. Съжалявам, Джак.

Тор се протегна към празния килер. Железният прът отлетя до ръката му. Тор направи няколко замахвания, мушвания и завъртания.

— Да, ще свърши работа, докато намеря… онова другото оръжие, дето официално не липсва. Благодаря!

Опитах да не му удрям шамар.

— Имаш летяща колесница?

— Разбира се! — разсмя се той. — Тор без летящата си колесница е като джудже без парашут за спешни случаи!

— Благодаря! — обади се Блиц.

— Можеше да ни откараш дотук — отбелязах — и да ни спестиш ден и половина близки срещи със смъртта. Остави ни да изкачим скалата, да минем пропастта…

— Никога не бих ви отнел шанса да докажете героизма си! — каза богът на гръмотевиците.

Блицен изскимтя. Хартстоун направи знак: Мразя този бог.

— Точно така, господин елф! — каза Тор. — Дадох ви шанс да докажете колко струвате! Няма нужда да ми благодарите!

Отис изблея и тропна с копита.

— Освен това шефът не можеше да се появи тук без чука си, особено предвид факта, че дъщеря му бе затворена в онзи кафез.

— Ти знаеше за това? — подскочи Сам.

— Отис, пак ще трябва да говорим за това, че не си държиш муцуната затворена! — намръщи се Тор на козела.

— Съжалявам — увеси рога Отис. — Давай, убий ме. Няма проблем.

— Млъкни бе! — ухапа го Марвин. — Всеки път като убият теб, убиват и мен!

Тор завъртя очи към тавана.

— Какви животни би искал да теглят колесницата ти, Тор, пита ме татко. Козли, отговорих аз. Летящи козли, дето възкръсват, след като ги изядеш, е супер. Можех да избера лъвове или дракони, но неее…

Той погледна към Сам.

— Но за да отговоря на въпроса ти, да. Почувствах, че Гунила е тук. Обикновено разбирам, когато някое от децата ми е наблизо. Досетих се, че ще я спасите, което е добър бонус. Но не исках да научи за липсващия ми чук. Тази информация е доста щекотлива. За теб е чест да я узнаеш, дъще на Локи.

— Ти знаеш и това? — отстъпи назад Сам. — Вижте, господарю Тор…

— Не ме господароствай, момиче! Аз съм бог на обикновените хора, не на благородниците! И не бери грижа, няма да те убивам. Не всички от децата на Локи са зли. Дори самият Локи…

Той въздъхна тежко.

— Този тип ми липсва.

— Така ли? — погледна го косо Сам.

— Ами да — почеса червената си брада Тор, — през по-голямата част от времето исках да го убия. Както когато отряза цялата коса на жена ми. Или когато ме убеди да облека булчинска рокля.

— Моля? — попитах.

— Но Локи правеше животът интересен — продължи Тор. — Хората мислеха, че сме братя. Това не е вярно. Той е кръвен брат на Один. Но разбирам откъде тръгна слухът. Не искам да си признавам, но с Локи бяхме добър отбор.

— Като Марвин и мен — намеси се Отис. — Терапевтът ми предложи…

— Млъкни бе, тъпак! — каза Марвин.

Тор завъртя железния жезъл.

— Така или иначе, благодаря за това. Ще помогне, докато намеря другия пред мен. Но ви моля, не споменавайте тази загуба на никой друг, дори на децата ми. Особено не и на тях. Иначе ще трябва да ви убия и после ще ми е гузно.

— Но какво ще правиш без Мьолнир? — попита Сам. — Как…

— Как ще гледам телевизия ли — сви рамене Тор, — знам, екранът и резолюцията в края на жезъла са смехотворни, но ще се оправя. А вие трябва да побързате, защото островът на Лигви се надига от вълните тази нощ. Довиждане, смъртни, и…

— Чакай! — казах. — Трябва ни местонахождението на острова.

— Да бе — намръщи се Тор, — вярно. Трябваше да ви го кажа. Е, единственото, което трябва да направите, е да потърсите братята джуджета на Дълъг пристан в Бостън. Те ще ви отведат до острова. Лодката им обикновено тръгва по залез.

— Джуджета — кимна одобрително Блиц, — значи можем да им имаме доверие?

— А, не — каза Тор. — При първа възможност ще опитат да ви убият. Но знаят пътя за острова.

— Господа… искам да кажа, Тор — каза Сам. — Няма ли да дойдете с нас. Това е опасна битка. Огненият господар Суртур, вълкът Фенрир. Това са все достойни врагове…

Дясното око на Тор потрепери.

— Това е добро предложение. Наистина. Много бих искал, но имам важен ангажимент…

— „Игра на тронове“^[1] — обясни Марвин.

— Млъкни! — вдигна Тор жезъла над главите ни. — Използвайте времето си добре, герои! Пригответе се за битка! Бъдете на Дълъг пристан до залез!

Стаята се завъртя. Мечът Джак отлетя до ръката ми, като ме изпълни с умора.

Подпрях се на най-близката колона.

— Тор, къде ни изпращаш?

— Където всеки от вас трябва да иде — разсмя се богът на гръмотевиците.

Йотунхейм се разпадна около мен като палатка.