Рик Риърдън
Мечът на лятото (34)

Тридесет и четвърта глава
Едва не продавам меча си в интернет

— Не мисля — отвърнах.

Ран изръмжа като кит с киселини.

— Ти, внуко на досадника Ньорд, идваш тука да търгуваш, разбутваш Вселенския змей, прекъсваш ми грабежите и дори не си навит на разумна сделка? Мечът на лятото е най-ценният артефакт, попадал в мрежите ми от векове насам! Душата ти е ниска цена за такъв талисман!

— Господарке Ран — Сам взе брадвата и слезе от рибарския стол, — Магнус вече е взет от Один, той е айнхери. Това не може да се промени.

— Освен това — казах аз, — за какво ви е душата ми? Тя и без това е много малка. Не съм я ползвал много и дори не знам дали работи.

Водните поли на богинята се завъртяха. Пленените души задраскаха към повърхността. Пластмасови боклуци запукаха като мехурчета. Миризмата на умряла риба почти ме изпълни с носталгия към бичата глава.

— Какво тогава предлагаш? — настоя Ран. — Какво може да е толкова ценно, че да си струва Меча?

„Добър въпрос“, помислих си. Загледах се в мрежите на богинята и ми хрумна идея.

— Казвате, че обичате да грабите — спомних си. — какво по-точно?К

Погледът на богинята омекна. Очите й засияха в по-алчен нюанс на зеленото.

— Много неща. Монети. Души. Изгубени ценности от всякакъв вид. Точно преди да събудиш змея си бях харесала джанта на Шеви Малибу^[1]. Струваше поне четирийсет долара. Стоеше си на дъното на пристанището. Но сега…

Тя махна с ръце.

— Вече я няма.

— Значи събирате разни неща — рекох, а после се поправих: — Имам предвид безценни съкровища.

Сам се втренчи в мен, питайки се дали не съм изгубил ума си, но аз започвах да разбирам какво вълнува Ран. Кое е най-ценно за нея.

Богинята протегна пръсти към хоризонта.

— Чувал ли си за петното боклуци в Тихия океан?

— Аз съм чувала, господарке Ран — каза Сам. — Това е плаващо бунище с размерите на Тексас. Звучи отвратително.

— Невероятно е — каза богинята. — Щях да припадна, когато го видях за пръв път! Дори моята колекция бледнее пред него. Векове наред съм събирала богатствата от корабокрушенията в северните морета. Всичко, изгубено в дълбините, идваше при мен. Но когато видях чудото на морските отпадъци, разбрах колко жалки са били усилията ми. Оттогава насам грабителствам по морското дъно и търся нови ценни придобивки за мрежата си. Нямаше да намеря меча ти, ако не бях толкова бърза!

Кимнах със съчувствие. Сега можех да намеря място на тази северна богиня в светогледа на Магнус Чейс. Ран бе вехтошарка. Можех да се разбера с една вехтошарка.

Надникнах иззад борда към плаващите боклуци. Сребърна лъжичка почиваше върху остров от стиропор. Колело от велосипед се завъртя и разкъса призрачната глава на една изгубена душа.

— Господарке Ран — казах, — съпругът ви Егир е господар на моретата, нали? Имате златен дворец с него на дъното на океана?

— И какво от това? — намръщи се богинята.

— Ами… той какво мисли за колекцията ви?

— Егир — излая Ран. — Великият повелител на морските бури! Днес единственото, което прави, е да вари медовина. Винаги е бил по медовината, но напоследък става нелепо. Прекарва цялото си време в магазина за хмел или обикаля да пие с приятелите си. Не искам да коментирам фланелката, навитите тесни дънки, очилата и начина, по който подстригва брадата си. Винаги говори за тънкостите на това как се вари медовина. Има котел за това, широк около километър и половина! Каква тънкост има тук!

— Да — казах аз, — сигурно е много дразнещо. Не може да оцени съкровищата ви.

— Той има свой живот — каза Ран, — а аз мой!

Сам изглеждаше объркана, но на мен това ми бе логично. Познавах вехтошарка от Чарлзтаун, чийто съпруг й бе завещал имение за шест милиона в Бийкън Хил, но да стои там сама я караше да се чувства самотна и нещастна. Затова живееше на улиците, буташе количката с покупки и събираше пластмасова украса и алуминиеви кутийки. Това я правеше щастлива.

— А ние за какво говорихме? — намръщи се Ран.

— За Меча на лятото — отвърнах — и какво бихте искали в замяна!

— Да!

— Това, което предлагам — казах, — е да ви оставя да си запазите колекцията.

Мраз полази въжетата на мрежата, а тонът на Ран стана опасен.

— Заплашваш да ми вземеш нещата?

— О, не. Никога не бих го направил. Разбирам колко ценни…

— Виждаш ли онази въртяща се пластмасова маргаритка хей там! Вече не правят такива! Струва едно десет долара!

— Така е. Но ако не ми дадеш Меча на лятото, Суртур и неговите огнени великани ще дойдат да си го потърсят. Те няма да ти засвидетелстват такова уважение.

— Синовете на Муспел не могат да ме докоснат — изсумтя Ран. — Владенията ми са смъртоносни за тях!

— Но Суртур има много съюзници — каза Сам, подемайки идеята. — Те ще те дразнят, тормозят, ще вземат… съкровищата ти. Готови са на всичко, за да си върнат меча. Получат ли го, ще започнат Рагнарок. И тогава няма да има повече грабежи. Океаните ще кипнат. Колекцията ви ще бъде унищожена.

— Не! — извика богинята.

— Да — отвърнах. — Но ако ни дадеш меча, Суртур няма да има причини да ви безпокои. Ще го опазим на сигурно място.

Ран се намръщи към мрежите си и се загледа в бляскавите боклуци.

— И как, сине на Фрей, ще опазиш Меча по-добре от мен? Не можеш да го върнеш на баща си. Фрей изгуби правата си над оръжието, когато го подари на Скирнир.

За милионен път ми се прииска да намеря своя танцуващ баща летен бог и да му фрасна един шамар. Защо бе дал оръжието на първо време? За любов? Боговете не трябваше ли да са над тези неща? Но пък Ран колекционираше боклуци, а Егир вареше медовина.

— Сам ще го нося — рекох, — или ще го отнеса до „Валхала“ да го пазят.

— С други думи, не знаеш. — Богинята вдигна водните си вежди към Сам. — А ти, дъще на Локи, защо си се съюзила с боговете на Асгард? Баща ти не е техен приятел. Вече не.

— Аз не съм баща си — каза Сам. — Аз съм… бях валкирия.

— А, да. Момичето, което мечтаеше да лети. Но нали тановете на „Валхала“ те изгониха? Защо още се мъчиш да спечелиш одобрението им? Не ти трябват, за да летиш. Знаеш, че с кръвта на баща ти…

— Дайте ни Меча, господарке Ран — втвърди се гласът на Сам. — Това е единственият начин да отложим Рагнарок.

— Дори звучиш като Локи — усмихна се кисело богинята. — Той беше такъв убедителен оратор. В един миг те хвали, в следващия те заплашва. Веднъж дори ме убеди да му заема мрежата си! Това причини най-различни беди. Локи разбра как се плете. Боговете се научиха първи, после и хората. Скоро всички имаха мрежи. Това бе запазената ми марка! Няма да ме убедите толкова лесно. Ще задържа Меча и ще рискувам със Суртур.

Свалих хамутите, които ме придържаха към рибарския стол. Приближих се към върха на носа и кръстосах поглед с богинята. Обикновено не заплашвах вехтошарките, но трябваше да накарам Ран да ме приеме насериозно. Вдигнах верижката от колана си. Сребърните брънки заблестяха на бледата светлина.

— Тази верижка също е Меч — казах, — автентичен Меч от „Валхала“. Колко такива имаш в мрежата си?

Ран посегна към верижката, после се спря.

— Да… виждам Меча през блясъка. Но защо бих заменила…

— Стар меч за нов? — предположих. — Това острие е по-лъскаво. Ползвал съм го само веднъж. Може да му вземеш двайсет долара без проблем. Мечът на лятото, от друга страна, не се продава.

— Е, да, вярно е, но…

— Другият вариант — казах — е да взема Меча на лятото. Той ми принадлежи.

Ран изръмжа, а ноктите й се разраснаха, докато не заприличаха на зъбите на акула.

— Смееш да ме заплашваш, смъртнико!

— Само казвам истината — казах в опит да запазя спокойствие. — Долавям Меча в мрежите ти (пълна лъжа). Изтеглих го веднъж, мога да го направя отново. Мечът е най-острото оръжие в Деветте свята. Наистина ли искаш да пререже мрежата ти, да разпилее цялата ти колекция и да освободи пленените души? Ако те се измъкнат, как мислиш, за теб ли ще се бият, или срещу теб?

— Не би се осмелил! — Но в погледа й се четеше колебание.

— Сменям меч за меч — рекох, — плюс една от ябълките на Идун, заради всичките неприятности.

— За ябълката нищо не каза! — изсъска Ран.

— Това е лесна поръчка — отвърнах. — Знам, че имаш допълнителна ябълка на безсмъртието някъде тук. Дай ни я и ще си идем с мир. Ще спрем Рагнарок и ще те оставим да грабителстваш. Иначе…

Свих рамене.

— Ще видиш какво може един син на Фрей с Меча на баща си.

Бях почти сигурен, че богинята ще се изсмее в лицето ми, ще потопи лодката и ще добави удавените ни души в колекцията. Но я гледах, все едно нямам какво да губя.

След като преброих до двайсет — време, за което струйка пот падна по врата ми и замръзна на яката — Ран изръмжа:

— Хубаво.

Махна с ръка. Мечът на лятото долетя от водата и падна в ръката ми, след което веднага започна да жужи, като напрегна всяка молекула в тялото ми.

Хвърлих верижката зад борда.

— А сега, ябълката.

От мрежата изскочи един плод. Щеше да удари Сам между очите, ако не бяха бързите й рефлекси. Ябълката не изглеждаше като нещо особено — смачкана, от жълтия сорт, — но Сам я хвана внимателно, все едно е радиоактивна, след това я пъхна в джоба на палтото си.

— Сега си върви, както обеща — каза Ран. — Но ти казвам това, сине на Фрей. Пазарлъкът ти ще ти струва скъпо. Спечели си похитителката Ран за враг. Съпругът ми Егир, господар на моретата, също ще научи за това, ако го изкарам от магазина за хмел. Надявам се не планираш още екскурзии в морето. Следващия път роднинството с Ньорд няма да те спаси. Прекоси владенията ми отново и лично ще завлека душата ти към дъното.

— Чакам с нетърпение — отвърнах аз.

Ран се завъртя. Формата й се размаза до мъглив облак, а мрежите й се залепиха за нея като спагети. Потъна в дълбините и изчезна.

— Това бе интересно — потрепери Сам.

Зад нас стълбата изскърца. Главата на Харалд се появи отдолу.

— Интересно? — настоя той. — Интересно било!

Той се покатери, свил юмруци, а ледената му брада капеше.

— Да ловувате Вселенския змей е едно. Да предизвикате Ран? Да знаех, нямаше да ви кача на борда, независимо от това какво е казал Големия шеф! Аз живея в този океан! Трябва да ви хвърля зад борда!

— Удвоявам цената — каза Сам. — Десет червени жълтици. Само ни върни на пристанището.

— Добре — премигна Харалд и се насочи към руля.

Аз се загледах в Меча на лятото. Сега, след като вече го имах, не знаех какво да правя с него. Стоманата блестеше със собствена светлина, сребърните руни горяха по плоската страна на Меча. Той излъчваше топлина, затопляше въздуха около мен, топеше скрежа по перилата и ме изпълни със същото чувство за тиха сила, каквото изпитвах, когато лекувам някого. Не бе като да държа оръжие… а дръжката на врата към друго време, в което се разхождах с майка си по Сините хълмове и усещах топлината на слънцето по лицето ми.

Сам дойде при мен. Все още носеше големите кожени ръкавици и избърса една сълза от бузата ми.

Дори не знаех, че плача.

— Съжалявам — казах с предрезгавял глас.

— Наистина ли можеше да вземеш Меча от Ран? — загледа ме загрижено Сам.

— Не зная.

— Значи си луд. Но съм впечатлена.

Свалих Меча, който продължи да жужи, все едно опитва да ми каже нещо.

— Какво имаше предвид Ран? — попитах. — Каза, че не ти трябва да си валкирия, за да летиш? Нещо, свързано с кръвта на баща ти?

Изражението на Сам се промени по-бързо, отколкото мрежите на Ран се завихряха.

— Не е важно.

— Сигурна ли си?

Тя закачи брадвата за колана си. Гледаше навсякъде, освен към очите ми.

— Колкото ти си сигурен, че си можел да призовеш меча.

Двигателят на лодката запали и тя се завъртя.

— Ще бъда на руля с Харалд — каза Сам. Очевидно не искаше да е до мен. — Искам да съм сигурна, че ще ни закара до Бостън, а не до Йотунхейм.