Рик Риърдън
Мечът на лятото (27)

Двадесет и седма глава
Да играем на фризби с остриета!

В северния край на парка, Сам пресече улица „Бийкън“, след което се отправи към моста над Стороу Драйв.

— Накъде отива? — попитах.

— Реката, очевидно — отвърна Блиц, — проверила е тялото ти в погребалното бюро…

— Може ли да не бъдем така директни…

— Не е намерила меча и сега търси реката.

Сам се покатери на спираловидната рампа на моста. Погледна към нас. Трябваше да се скрием зад една мръсна пряспа сняг. По време на летния туристически сезон щеше да е по-лесно да я последваме без да привличаме внимание. Сега тротоарите бяха почти празни.

Блицен намести тъмните си очила.

— Това не ми харесва. В най-добрия случай са я пратили валкириите, но…

— Не са те — казах, — изритаха я от валкириите.

Разказах им историята, докато се криехме зад пряспата.

Харт изглеждаше ужасен. Подутото му око придоби цвета на жабока Кърмит.

Дъщеря на Локи, направи знак той. — Значи работи за баща си.

— Не знам — отвърнах, — не мисля.

Понеже те е спасила.

Не бях сигурен. Може би не исках да повярвам, че работи за лошите. Може би думите на Локи бяха пробили червей на съмнението в ума ми.

Аз съм на твоя страна…

Посочих към окото на Харт и изписах буквата — Р — разрешение? След това докоснах клепача му. Искра топлина мина през пръстите ми и синината избледня.

— Задобряваш, Магнус — разсмя се Блиц.

Харстоун ме хвана за ръката и погледна пръстите ми, все едно търсеше някаква остатъчна магия.

— Както и да е — издърпах ръката си, леко смутен. Последното нещо, което исках, е да стана Магнус Чейс, викингски Парамедик, — ще изпуснем Сам, да вървим.

Сам се насочи надолу към пътеката за тичане „Еспланада“. Минахме по моста. Под нас колите вървяха броня до броня и бибипкаха непрекъснато. От строителните машини и светофари по моста „Лонгфелоу“ заключих, че трафикът е по моя вина. Битката ми със Суртур бе затворила платното.

Изгубихме Сам, когато слязохме към „Еспланадата“. Минахме покрай игрището. Сметнах, че ще я забележим надолу по пътя, но тя бе изчезнала.

— Просто супер — казах.

Блиц закуцука до сянката на затворен щанд. Изглеждаше сякаш му е трудно да носи торбата за боулинг.

— Добре ли си? — попитах.

— Краката ми са леко вкаменени, но нищо сериозно.

— Звучи ми сериозно.

Ще ми се да имах лък, започна да крачи Харт напред-назад. — Щях да я прострелям.

— Гледай си магиите, братче — поклати глава Блиц.

Жестовете на Харт се изостриха от раздразнение.

Не разчитам устните ти. С брадата е достатъчно зле, с маската за ски — невъзможно.

Блиц остави торбата за боулинг и въздъхна.

— Харт е много добър с руните. Знае повече руническа магия от кой да е жив смъртен.

— Имаш предвид човек? — попитах.

— Хлапе — изсумтя Блиц, — хората не са единствените смъртни видове. Имах предвид хората, джуджетата или елфите. Великаните не ги броим, те са странни. Боговете още повече. Гадателите от „Валхала“ също. Те пък какви са така и не разбрах. Но от трите смъртни вида, Хартстоун е най-добрият магьосник. Освен това е и единственият магьосник, поне доколкото аз знам. Първият от векове, посветил живота си на магията.

Изчервих се, изписа със знаци Харстоун, въпреки че съвсем определено не се беше изчервил.

— Мисълта ми е, че имаш истински талант — каза му Блиц, — но вместо това искаш да си стрелец!

Елфите били велики стрелци!^[1], възрази Харт.

— Преди хиляда години! — Блицен плесна два пъти ръка между противоположните показалец и палец, знака, че е подразнен — Харт е романтик. Иска да се върнат старите времена. От типа елфи, които ходят на исторически възстановки.

Ходил съм веднъж, изръмжа Харт.

— Момчета — казах, — трябва да намерим Сам.

Няма смисъл, направи знак Харт. — Тя ще претърси реката. Нека си губи времето. Вече търсихме там.

— Ами ако сме пропуснали меча — попита Блиц, — ако измисли друг начин да го намери?

— Не е в реката — казах.

Блиц и Харт ме зяпнаха.

— Сигурен ли си? — попита Блиц.

— Аз… да. Не питай как. Но сега като съм по-близо до водата…

Загледах се към „Чарлз“. Сивите й бързеи бяха опасани с лед.

— Чувствам се като до ковчега. Кухо е. Все едно разтърсваш празна консерва и разбираш, че вътре няма нищо. Просто знам, че мечът не е наоколо.

— Консерва — повтори Блиц, — а, предполагам, нямаш идея къде може консервата да заплиска все едно вътре има нещо?

— Би било добре — каза Самира ал-Абас.

Изскочи зад щанда и ме ритна в гърдите, като ме избута до едно дърво. Дробовете ми избухнаха като хартиени торби. Докато прогледна отново, Блицен се бе превил до стената. Торбата с руни на Харт бе пръсната на паважа, а Сам замахваше с брадва към него.

— Спри! — поисках да извикам, но прозвуча като хрип.

Харт избегна брадвата и опита да я хване. Тя го метна над коляно и той се просна по гръб.

Блицен опита да се изправи. Шапката му бе закривена настрани. Очилата му бяха съборени, а кожата около очите му посивяваше.

Сам се извърна да го удари с брадвата. Обзе ме ярост. Посегнах към веригата на колана си. Веднага се появи меч. Изтеглих го и го метнах като фризби. Той издрънча срещу брадвата на Сам и я обезоръжи, като едва не сряза лицето й в процеса.

— Какво, в името на Хелхейм… — погледна ме тя.

— Ти започна.

Харт я хвана за глезена, а Сам го изрита да я пусне.

— И спри да ми риташ елфа.

Сам свали забрадката си и остави тъмната й коса да падне по раменете. Приведе се като боец, готова да нападне и трима ни.

— Помогни ми, Магнус. Да имах всичките си сили, щях да изтръгна душата от тялото ти за всичките беди, които ми причини.

— Много мило — казах, — а може и просто да ни кажеш какво правиш сега. Може би ще успеем да си помогнем взаимно.

Блицен си постави тъмните очила.

— Да й помогнем? Че защо да й помогнем? Нокаутира Харт в погребалното бюро, а сега чувствам очите си като кварц.

— Ами да не ме бяхте преследвали — каза Сам.

— Ха — намести шапката си Блицен. — Никой не те е преследвал, валкирия! Търсехме едно и също нещо! Меча!

Харт още лежеше на земята, но изписа с думи.

Може ли някой да я убие най-после?

— Какво прави — попита Сам, — това да не е някой обиден елфически жест?

— Това е американския език на глухонеми.

— Не, елфическият е — поправи ме Блиц.

— Така или иначе — вдигнах длани, — може ли да направим примирие и да поговорим? После може и да се доубием.

Сам започна да мърмори под носа си, след което взе брадвата си и меча ми.

Браво на теб, Магнус, казах си. — Сега оръжията са в нея.

Тя ми подхвърли меча.

— Не биваше да те избирам за „Валхала“.

— За едно нещо да сме съгласни — изсумтя Блицен, — ако не се бе намесила на моста…

— Намесила — прекъсна го Сам. — Магнус вече беше мъртъв, когато го избрах! С елфа не му помагахте изобщо с пластмасовите си знаци и стрелички!

Блиц се изправи, но не стана много по-висок от това.

— Трябва да ти кажа, че приятелят ми е истински майстор на руните.

— Сериозно — попита Самира, — не го видях да прави магии срещу Суртур на моста!

Щях. Харстоун изглеждаше обиден. — Но се разсеях.

— Точно така — каза Блиц, — а що се отнася до мен, аз имам много умения, валкирия.

— Какви например?

— Мога например да ти оправя ужасните дрехи. Не може да носиш кафява жилетка със зелена забрадка.

— Джудже със слънчеви очи и скиорска маска ми дава съвет за мода!

— Имам проблеми със слънцето.

— Хора — казах аз, — млъкнете. Благодаря.

Помогнах на Хартстоун. Той се намръщи на Сам и започна да събира руните си.

— Хубаво — казах аз, — Сам, защо търсиш меча?

— Защото той е единственият ми шанс! Защото…

Гласът й потрепери. Гневът се отцеди от нея.

— Защото възнаградих глупавата ти храброст с „Валхала“ и това ми струва всичко. Ако намеря меча, може би тановете ще ми върнат работата. Ако ги убедя… че не съм…

— Дъщеря на Локи? — попита Блицен, но гласът му бе изгубил част от остротата си.

— Нищо не мога да направя за това — свали брадвата си Сам, — но не работя за баща си. Вярна съм на Один.

Хартстоун ме погледна. В очите му имаше скептицизъм, все едно искаше да попита: „Вярваш ли й?“.

— Вярвам й — казах.

— Това поредната дрънчаща консерва в главата ти ли е? — изсумтя Блиц.

— Може би — отвърнах, — но, вижте, всички искаме да намерим този меч, нали? Искаме да го държим надалеч от Суртур.

— Освен ако Суртур вече не го е взел — каза Сам, — стига да разберем какво става. Стига пророчеството на Норните да не е толкова лошо, колкото звучи.

— Има само един начин да разберем — вдигна торбата за боулинг Блиц.

— Какво има вътре? — отстъпи назад Сам.

Харт изписа нокът и потупа два пъти по рамото си — знакът за шеф.

— Отговори — каза Блиц, — все едно дали ги искаме, или не. Нека се посъветваме с Капо.