Рик Риърдън
Мечът на лятото (8)

Осма глава
Внимавай с разстоянието, а също и с косматия пич с брадвата

В училище обожавах историите, които свършват така. Не смятате ли, че е идеалният завършек? Били отиде на училище. Изкара един прекрасен ден, а после умря. Край.

Така няма отворен финал. Всичко приключва както си му е редът.

Но не и в моя случай.

Сега сигурно си мислите — но, Магнус, ти не си умрял наистина. Иначе нямаше да ни разказваш тази история. Просто е било на косъм. Бил си спасен по чудо и тъй нататък.

Но не, наистина си умрях, на сто процента. Намушкан в стомаха, с изпепелени жизненоважни органи, ударил главата си в заледена река от дванайсет метра височина. Счупих всичките си кости, дробовете ми се напълниха с ледена вода.

Медицинският термин за това е „мъртъв“.

И какво е чувството, Магнус, питате вие?

Гадно. Благодаря, че попитахте.

Започнах да сънувам, което беше странно — не само защото бях умрял, а защото по принцип никога не сънувам. Хората спорят с мен затова. Казват, че всички сънуваме и аз просто не помня сънищата си. Но аз ви казвам, че винаги съм спял като труп, освен когато станах такъв. Тогава сънувах като обикновен човек.

Карах колело с мама нагоре по Сините хълмове. Бях на около десет години. Денят бе топъл и летен, с хладен бриз, навяващ през боровете. Спряхме до езерото Хаутън, за да хвърляме камъни по водата. Моят отскочи три пъти, този на мама четири пъти. Тя винаги печелеше. Но на никой от двамата не му пукаше. Тя се смееше и ме гушкаше, а това ми бе достатъчно.

Трудно ми е да ви я опиша. За да разберете Натали Чейс, трябва да я познавате. Шегуваше се, че духът й е на Тинкър Бел от „Питър Пан“. Ако успееше да си представите Тинкър Бел на трийсет, без криле, с фланела, дънки и маратонки, знаете как е изглеждала мама. Беше дребна жена с нежни черти, къса руса коса като на фея и горскозелени очи, в които блещукаше хумор. Когато ми разказваше приказки, обичах да броя луничките по носа й.

От нея се излъчваше щастие. Нямам как да ви го опиша другояче. Обичаше живота. Ентусиазмът й бе заразен. Бе най-милият и приятен човек, който познавах, до седмиците, които предхождаха смъртта й.

В съня ми това бе още години в бъдещето. Стояхме заедно на езерото. Тя си пое дълбоко въздух и вдиша от аромата на боровите иглички.

— Тук срещнах баща ти — каза ми тя, — на летен ден като този.

Думите й ме изненадаха. Тя рядко говореше за баща ми. Никога не съм го срещал, дори не съм виждал негови снимки. Може да ви звучи странно, но мама не говореше много за връзката им, затова и аз не го правех.

Беше категорична, че татко не ни е зарязал. Просто продължил нататък. Тя не се сърдеше. Имаше прекрасни спомени от краткото време, в което бяха изкарали заедно. Когато всичко свърши, установила, че е бременна с мен и била във възторг. Оттогава насам бяхме само двамата и не ни трябваше никой друг.

— Срещнала си го край езерото — попитах аз. — Той добре ли хвърляше камъни?

— О, да — разсмя се тя, — правеше ме на бъз в тази игра. Първият ни ден… беше съвършен. Само едно ми липсваше.

Тя ме прегърна и целуна по челото.

— Още нямах теб, тиквичке.

Мда. Мама ме наричаше „тиквичка“. Смейте се колкото искате. Когато пораснах, започнах да се дразня, но само докато беше жива. Сега бих дал всичко да я чуя как ме нарича „тиквичка“ отново.

— Какъв беше татко? — попитах аз. Беше ми странно да го наричам „татко“, дори не го бях срещал. — Какво стана с него?

— Затова те доведох тук, Магнус — разпери ръце мама на слънчевата светлина, — не го ли усещаш? Той е навсякъде около нас.

Не знаех какво има предвид. Обикновено не говореше с метафори. Мама беше буквалист и най-земният човек, когото можеш да срещнеш.

— Хайде да се надбягваме до плажа! — разроши тя косата ми.

Сънят ми се промени. Намерих се в библиотеката на вуйчо Рандолф. Пред мен, облегнат на бюрото, имаше човек, когото не бях виждал преди. Той барабанеше с пръсти по колекцията стари карти.

— Смъртта бе интересен избор, Магнус.

Мъжът се ухили. Дрехите му изглеждаха като току-що купени от магазина — ослепително бели спортни обувки, чисто нови дънки и риза на отбора „Ред Сокс“. Рошавата му коса бе смес от червено, русо и кафяво и изглеждаше все едно изглежда добре, макар да е станал преди малко. Лицето му бе шокиращо красиво. Можеше да дава реклами за самобръсначки за мъжките списания, но имаше белези, които съсипваха съвършенството. Обгорена тъкан покриваше моста на носа и бузите му като кратерите на Луната. Устните му бяха белязани от редици белези по устата — като от пиърсинг. Но кой би направил толкова много пиърсинг на устата си?

Не бях сигурен какво да кажа на белязаната халюцинация, но понеже думите на мама още отекваха в главата ми, попитах:

— Ти ли си баща ми?

Халюцинацията повдигна вежди, след което отметна глава и се изсмя.

— Ти ми харесваш! Добре, ще се позабавляваме. Не, Магнус Чейс, не съм баща ти, но определено съм на твоя страна.

Той прокара пръст по логото на „Ред Сокс“ по блузата си.

— Скоро ще срещнеш сина ми, но дотогава мъничък съвет, не вярвай на външния вид и не се доверявай на мотивите на другарите си. О, и още…

Той се приведе напред и ме хвана за китката.

— Предай много поздрави на Бащата на боговете.

Опитах да се измъкна, но хватката му бе като стоманена. Сънят се промени. Внезапно установих, че летя пред студена сива мъгла.

— Спри да се съпротивляваш! — каза женски глас.

Момичето, което кръжеше над моста, ме бе хванало за китката. Тя мина през въздуха на мъглявия си кон, като ме дърпаше все едно съм торба с бельо. Бляскавото й копие седеше на гърба. Ризницата й блестеше на сивкавата светлина.

— Нали не искаш да паднеш в Процепа?

Подозирах, че няма предвид магазина „Gap“. Погледнах надолу и видях, че под нас няма нищо, само безкрайна сивота. Реших, че не ми се пада в нея.

Опитах да кажа нещо, но не можах, затова само поклатих немощно глава.

— Ами тогава спри да се съпротивляваш — нареди тя.

Под шлема няколко кичура тъмна коса се подаваха изпод зелената й забрадка. Очите й бяха в цвета на секвоя.

— Не ме карай да съжалявам затова — каза тя.

Изгубих съзнание.

 

 

Събудих се охкащ. Всеки мускул в тялото ми болеше ужасно. Седнах и се хванах за корема в очакване да намеря пламтяща дупка на мястото на вътрешностите си. Но там нямаше димящ асфалт. Не усещах болка. Нямаше го и странния меч. Дрехите ми изглеждаха съвсем наред. Не бяха нито мокри, нито изгорени, нито разкъсани.

Всъщност дрехите ми изглеждаха прекалено добре. Бях ги носел седмици наред — един чифт дънки, няколко ризи и яке. Но не миришеха. Изглеждаха изпрани, изсушени и облечени върху мен, докато съм бил в несвяст. Това бе смущаващо. Дори имаше лек лимонов аромат, който ми напомни за добрите стари времена, когато мама ми оправяше бельото. Обувките ми бяха като нови, лъскави все едно съм ги откраднал току-що.

Още по-странното бе, че бях чист. Ръцете ми не бяха покрити с мръсотия. Кожата ми изглеждаше добре изтъркана. Прокарах пръсти през косата си и не намерих нещо сплъстено, клонки или парчета отпадъци.

Бавно се изправих. По мен нямаше и драскотина. Подскочих на пети. Чувствах се, сякаш мога да избягам цяла миля. Вдишах от аромата на комините и приближаващата буря. Почти се разсмях от облекчение. Някак си бях оцелял!

Само дето това бе невъзможно. Къде се намирах?

Постепенно усещанията ми се върнаха. Седях в двора на огромно имение, от тези, които виждате на хълма Бийкън — осем етажа от страховит бял варовик и сив мрамор, които се издигаха в сивото небе. Двойните врати отпред бяха от масивно тъмно дърво и обковани с желязо. В центъра на всяка от тях имаше дръжка с размерите на вълча глава.

Вълци… само при мисълта за тях намразих мястото.

Потърсих изход към улицата. Нямаше такъв, само висока три метра бяла варовикова стена, която ограждаше двора. Как можеше да няма вход?

Не виждах какво има отвъд стената, но определено бях все още в Бостън. Познах някои от околните сгради. В далечината се издигаха кулите на Даунтаун. Вероятно се намирах някъде на улица „Бийкън“, от другата страна на „Комън“. Но как се бях озовал тук?

В края на двора се издигаше висока бреза с чисто бяла кора. Помислих да се покатеря върху нея, за да мина от другата страна на стената, но не можех да стигна дори най-ниските клони. После осъзнах, че дървото е покрито с листа, което би трябвало да е невъзможно през зимата. Нещо повече, листата блестяха все едно някой ги е украсил с двадесет и четири карата позлата.

До дървото имаше бронзов плакет, закачен на стената. Не го бях забелязал по-рано, тъй като всички сгради в Бостън имаха исторически надписи. Сега обаче погледнах по-внимателно. Надписите бяха на два езика. Единият бе азбуката на северняците, която бях видял по-рано. А другият на английски.

Добре дошли в дъбравата на гласир.

Моля, не крадете и не чупете нищо.

За хотела използвайте входа откъм Нифлхейм.

Добре. Определено бях надхвърлил дневната доза странности. Трябваше да се разкарам оттук. Да прескоча стената, да разбера какво се бе случило с Блиц и Харт, а може би, ако бях в добро настроение, и с чичо Рандолф, а после да отида до Гватемала. Беше ми омръзнало от този град.

Тогава двойните врати се отвориха със скърцане. От тях засия ослепителна светлина.

На прага се появи як мъжага. Той носеше униформата на портиер — цилиндрична шапка, бели ръкавици и тъмнозелен жакет с фрак и буквите ХВ, изписани на ревера. Но това не можеше да е истински портиер. Брадавичестото му лице бе покрито с пепел. Брадата му бе небръсната с десетилетие. Очите му бяха кървясали и свирепи, а на гърба си носеше брадва. На табелката с името му пишеше: ХУНДИНГ, САКСОНИЯ, ВАЖЕН ИГРАЧ НА ОТБОРА ОТ 749 ГОД. ОТ Н.Е.

— Извинете — заекнах аз, — сигурно съм объркал входа.

Мъжагата се намръщи. Приближи и ме подуши. Ухаеше на терпентин и печено месо.

— Нищо не сте объркал, просто чакате.

— Моля?

— Нали сте умрял — попита той. — Последвайте ме тогава. Ще ви заведа в регистратурата.