Рик Риърдън
Мечът на лятото (52)

Петдесет и втора глава
Получавам кон на име Стенли

Тор все още хъркаше като повредена моторна резачка, когато се приготвихме да тръгваме на следващата сутрин. Това говореше много, тъй като, ако зависеше от мен, бих спал до края на вечността. Мечът Джак не се бе шегувал за ефекта от убийството на великанката. Веднага щом взех Меча, след като Сам заспа, припаднах.

Но този път поне не изгубих двайсет и четири часа. С идването на вълка Фенрир след само два дни не можех да си позволя повече дълги почивки. Запитах се дали може би и едва ли не ставах по-устойчив със заздравяването на връзката ми с Меча. Надявах се, но все още се чувствах все едно цяла нощ ме е мачкала огромна точилка.

Събрахме си нещата и хапнахме студена закуска от енергийни вафли, намерени от припасите на Блиц (вкусно). Тогава Хартстоун постави отрязаните глави на двата все още мъртви козела в ръцете на Тор, все едно са плюшени мечета. Това опроверга представата, че елфите нямат чувство за хумор.

Погледнах към лигата, която бе замръзнала по брадата на Тор.

— Не мога да повярвам, че защитата на Деветте свята зависи от този тип.

— Да вървим — каза Блицен. — Не искам да съм наоколо, когато се събуди с Отис и Марвин.

Умрялата великанка доста ни помогна. Покатерихме се на нея, за да прекосим леденото блато. После установихме, че можем да стигнем първата издатина на скалата по левия й крак.

Щом стигнахме дотам, се загледах в оставащите петстотин метра заледена скала.

— Това е супер. Започва същинското забавление.

— Съжалявам, че вече не мога да летя — промърмори Сам.

Допуснах, че тя още може да лети като превъплъщенец, но предвид разговора миналата нощ не сметнах за необходимо да го споменавам.

Блиц подаде раницата си на Хартстоун, след което размърда яките си пръсти.

— Не бойте се, деца. Днес се катерите с джудже.

— Освен моден дизайнер си и алпинист? — намръщих се аз.

— Казах ти, хлапе, джуджетата сме произлезли от личинките, заровени в плътта на Имир.

— Звучиш странно горд от този факт.

— За нас скалата не е като… не е като скала. — Той удари камъка и вместо да си пукне юмрукът остави вдлъбнатина, точно толкова голяма, че да се хвалиш.

— Не казвам, че ще е бързо или лесно. Коства ми много усилия да оформя скалата. Но можем да се справим.

— Ти знаеше ли, че джуджетата могат да набиват крошета на скали? — обърнах се аз към Сам.

— Не, това е новост за мен.

Не може ли да използваме вълшебното въже, направи знак Хартстоун. — Не ми се пада до смърт.

Потреперих. Не можех да мисля за въжето Андскоти без да се сетя за Вълка, а аз не исках да се сещам за Вълка.

— Това въже ни трябва за Фенрир, нали? Не искам да правя нещо, с което да го повредя.

— Не бой се, хлапе — Блиц извади коприненото въже, — не може да повредиш въжето, а и Хартстоун е прав. Можем да се вържем един друг за по-сигурно.

— Така ако паднем, ще паднем всички — обади се Сам.

— Навит съм — казах и се опитах да сподавя тревожността си. — Обичам да умирам с приятели.

Така се навихме (буквално) и последвахме нашия храбър моден дизайнер и алпинист, който ни поведе по скалите на връх „Трябва да се шегуваш“.

Бях чувал бездомни ветерани от войната да я описват като деветдесет и пет процента скука и пет процента ужас. Катеренето по скалата бе повече пет процента ужас и деветдесет и пет процента изгаряща болка. Ръцете ми трепереха, краката ми се подгъваха, всеки път, щом погледнех надолу, ми идеше да се разплача или да повърна.

Въпреки издатините за ръце и крака, направени от Блицен, вятърът едва не ме събори на няколко пъти, а аз не можех да направя нищо, освен да продължа напред.

Знаех със сигурност, че единственото нещо, което ме е удържало жив, е ъпгрейда от „Валхала“. Магнус 1.0 отдавна щеше да е паднал и станал на пихтия. Не разбирах как се справя Хартстоун на края на въжето, но го направи. А Сам… независимо от божествения си произход, тя нямаше предимството на един айнхери, но не се оплакваше, не се бавеше, не се хлъзгаше. Това беше страхотно, тъй като се катереше точно над мен.

Накрая небето притъмня и ние стигнахме върха. Долу в каньона, от който бяхме дошли, тялото на великанката бе така малко, че приличаше на тяло с нормален размер. Реката блещукаше в сумрака. Ако лагерът на Тор бе още долу, не видях и следа от него.

В едната посока Йотунхейм се простираше като минипейзаж под микроскоп — невъзможно остри върхове, подобни на кристали скали, пропасти, пълни с яйцевидни облаци, подобни на бактерии.

Добрата новина бе, че видях крепостта на великана. През широка километър и половина пропаст имаше прозорци, които светеха в червено от едната страна на планината. В подножието се издигаха кули, които изглеждаха като джуджешки — оформени от скалата, а не построени.

Лошата новина бе споменатата пропаст от километър и половина. Върхът, на който бяхме застанали, бе просто тясно плато. Спускането от другата страна бе точно толкова стръмно, колкото и това, по което се бяхме покатерили.

Предвид факта, че ни бе отнел цял ден, за да стигнем толкова далеч, реших, че няма проблем да стигнем замъка след около шест месеца. За нещастие бе понеделник вечер и островът на Вълка щеше да се издигне по график в сряда.

— Да направим бивак тази нощ — каза Блицен, — на сутринта можем да открием по-добър път напред.

Въпреки намаляващото ни време, никой не възрази, бяхме толкова уморени, че просто колабирахме.

Както често става в нашата история, на светлината на утрото ситуацията ни изглеждаше много по-лоша. Нямаше стълби, зип линии или директни полети до крепостта на Гейрод. Бях готов да рискувам брадва в лицето, като предложа на Сам да се превъплъти — може би в гигантски прилеп, който да ни пренесе от другата страна, когато Хартстоун написа със знаци.

Имам идея.

И извади един рунически камък.

— „М“ — казах.

Той поклати глава и буквува името:

Е-Х-В-А-З.

— Ясно — казах, — понеже да го кръстим „М“ би било твърде лесно.

Сам взе камъка от дланта на Харт.

— Знам тази руна. Символизира коня, нали? Формата й е като седло.

Втренчих се в руната. Вятърът бе прекалено студен и хапеше твърде силно, затова ми бе трудно да мисля с въображение, но символът продължаваше да ми изглежда като „М“.

— И това с какво ни помага?

Означава кон и превоз, направи знак Хартстоун. — Може би начин да продължим.

Той посочи към замъка.

— Звучи като могъща магия — подръпна брада Блицен, — опитвал ли си я преди?

Хартстоун поклати глава.

Не се тревожи, мога да се справя.

— Знам, че можеш — каза Блиц, — но вече няколко пъти изпита силите си до краен предел.

Ще се справя, настоя Харт.

— Не виждам какъв избор имаме — казах, — на никой от нас не могат да му поникнат криле.

— Ще те блъсна в пропастта — предупреди Сам.

— Добре — реши Блицен, — да опитаме. Имам предвид с руната, не да блъскаме Магнус в пропастта. Може би Харт ще успее да призове хеликоптер.

— Гейрод би чул хеликоптер — казах — и вероятно ще започне да ни цели с камъни. Ще ни убие!

— Тогава може би тих хеликоптер — каза Блицен. — Хартстоун, давай!

Сам ми върна камъка. Харт прокара ръка над него и размърда устни, все едно си представя как звучат сричките.

Руническият камък стана на прах. Хартстоун загледа бялата прах, която падаше през пръстите му.

— Предполагам, че не е трябвало да прави това? — попитах.

— Момчета — каза Сам с толкова тих глас, че едвам я чухме от вятъра.

Тя посочи нагоре, където една сива фигура излезе от облаците. Движеше се с такава скорост и се сливаше в небето толкова добре, че не осъзнах какво е съществото, докато не се появи точно над нас — жребец, два пъти по-голям от нормалния кон, с козина, издута като течна стомана, развята бяла грива и блестящи черни очи.

Жребецът нямаше криле, но галопираше във въздуха със същата лекота, с която би го правил по лек наклон. Чак когато се приземи до нас, забелязах, че има — четири, пет, шест, осем крака! — по два на мястото на всеки, където нормален кон би имал един, като двойните колелета на пикап.

— Пич — обърнах се аз към Хартстоун, — не се шегуваш, когато призоваваш коне.

Хартстоун се ухили, а после завъртя очи навътре и падна напред. Успях да го хвана и да го поставя на земята, докато Блицен и Сам внимателно обикаляха жребеца.

— Не може д-да б-бъде — заекна Блицен.

— Едно от децата на Слейпнир? — предположи Сам. — Богове, това е разкошно животно.

Конят побутна ръката й, очевидно доволен от комплимента. Аз го приближих, впечатлен от интелигентните му очи и царствена стойка. Жребецът придаваше друго значение на думата „конска сила“. От него се излъчваше мощ.

— Някой ще ни запознае ли? — попитах.

Сам се откъсна от унеса си.

— Аз… не знам кой е, но прилича на Слейпнир, коня на Один. Но няма как да е той. Само Один може да го призовава. Предполагам, че това е един от синовете му.

— Е, разкошен е — протегнах ръка аз. Конят докосна с устни пръстите ми. — И добре настроен. Освен това е достатъчно голям, за да пренесе всички ни през бездната. Нали няма да има проблем с това, приятелче.

Конят изцвили, все едно за да каже: „Нали затова съм тук, бре“.

— Осемте крака са… — щях да кажа „странни“, но промених мнението си — страхотни. Как се е получило.

Блицен погледна към Сам.

— Слейпнир е едно от децата на Локи. Те са винаги… интересни.

— Значи този кон е твой племенник, така ли, Сам? — усмихнах се аз.

— Не искам да мисля за това — изгледа ме кръвнишки тя.

— Но как татко ти е станал баща и на кон?

— Всъщност Локи е майката на Слейпнир — прокашля се Блицен.

— Какво?!

— За това пък съвсем не искам и да говоря! — предупреди Сам.

Оставих това за по-нататъшно проучване.

— Добре, господин Кон, след като не знам името ти, ще те наричам Стенли, понеже ми звучи добре. Има ли проблем?

Конят сякаш сви рамене, което ми се видя като добър знак.

Поставихме Хартстоун върху дългия гръб на Стенли, все едно е чувал елфически картофи. Останалите се покатерихме отгоре.

— Отиваме до онзи замък там, Стенли — казах на жребеца. — И искаме да влезем тихо. Става ли?

Конят изцвили. Бях сигурен, че ме предупреждава да се държа, а аз се запитах за какво точно, тъй като нямаше нито юзди, нито седло. Тогава жребецът заора камъните с предните си четири копита и скочи от скалата право надолу.

А ние всичките умряхме.