Рик Риърдън
Мечът на лятото (56)

Петдесет и шеста глава.
Не карай джудже да върви „просто нагоре“

— Бягай! — викнах на Блицен. — Бягай, бягай, бягай!

Блицен, който още влачеше парашута, успя само да се олюлее.

— Много тежко — изхриптя отново той.

Минахме около шест метра преди Гейрод да викне:

— Дръж!

Четирима от нас се скриха зад близката колона, а едно въглено гюле се удари в нея и проби дупка през камъка, като опръска главите ни с пепел и искри. Колоната изскърца, а пукнатините се простряха до тавана.

— Продължавайте да бягате! — извика Сам.

Затътрихме се по коридора, докато Гейрод събираше въглени и ни целеше с ужасяваща точност. Ако не беше пиян, щяхме да сме в голяма беда.

Следващият залп подпали парашута на Блицен. Сам успя да го отреже с брадвата си, но изгубихме ценно време. Още едно парче от пламтящия апокалипсис проби кратер на пода до нас, като опърли крилете на Гунила и шала на Хартстоун. Искри влязоха в очите на Блицен.

— Ослепях! — извика той.

— Ще те насочвам! — извиках. — Ляво! Ляво! Другото ляво!

В същото време от другата част на коридора Гейрод си изкарваше чудесно, като пееше на йотунски, олюляваше се от мангал до мангал и от време на време отпиваше от медовината.

— Хайде, малки гости! Не играете както трябва! Хванете въглените и ми ги подайте обратно!

Огледах се отчаяно за изход. Имаше още една врата, на стената от другата страна на трапезарията, но тя бе твърде малка, за да се промъкнем под нея, и твърде голяма, за да я отворим със сила, да не говорим, че бе затворена с дървено резе в железни скоби.

За пръв път, откакто станах айнхери, се подразних, че супербързото ми лекуване този път не е така бързо. Ако щях да умирам, поне исках да е на собствените ми два крака.

Погледнах към тавана. Над последната колона, която Гейрод бе ударил по тавана, се бяха появили пукнатини. Колоната се бе изкривила, готова да се строши. Спомних си първия път, когато мама ме накара аз да направя палатката. Стълбчетата, които я придържаха, бяха истински кошмар. За да ги накарам да задържат покрива, трябваше да съм съвсем прецизен. Но да ги съборя… това беше лесно.

— Имам идея — казах. — Блицен, трябва да ме поносиш още малко, освен ако Сам…

— Ами не — каза Сам.

— Добре съм — изохка Блицен. — Направо супер. Почти виждам отново.

— Добре, всички — казах — ще хукнем към великана.

Не ми трябваше да разбирам езика на знаците, за да разбера изражението на Харт.

Луд ли си? Лебедът ме изгледа със същото изражение.

— Просто следвай лидерството ми — казах, — ще е забавно.

— Моля те — помоли Сам, — нека това не са думите, написани на надгробната ми плоча.

— Хей, Гейрод — извиках на гиганта, — хвърляш като някой от Фолквандер!

— Какво! ХА! — Гейрод се обърна да вземе още един въглен.

— Право към него — казах на приятелите ми. — Тичайте.

Докато великанът се приготвяше да метне въглена, казах на Блицен.

— Надясно, върви надясно!

Скрихме се под най-близката колона. Въгленът на Гейрод мина през нея, като хвърли въглени и напука тавана още повече.

— Сега наляво — казах на приятелите си, — към него.

— Какво… — очите на Сам се ококориха, когато разбра — богове. Ти наистина си луд.

— Имаш ли по-добра идея?

— Уви, не.

Минахме пред Гейрод.

— Дъщерите ти не са пияни! — извиках. — Мъртви са!

— Какво? Не!

Още едно въглено гюле се насочи към нас и удари най-близката колона с такава сила, че тя се срина в купчина колосални каменни кръгчета.

Таванът простена. Пукнатините се разшириха. Изтичах през централната пътека и извиках:

— Пак пропусна!

Гейрод зави от яд. Захвърли настрана рога за пиене така, че да може да хване въглени с двете си ръце. За наше щастие това и гневът влошиха прицела му. Тичахме около него от колона на колона, а той опръска всичко с въглени, чупейки и събаряйки всичко по пътя си.

Обидих костюма на Гейрод, прическата му, официалните кожени обувки. Накрая великанът хвърли цял мангал по нас, като събори и последната поддържаща колона от неговата страна на стаята.

— Отстъпвай! — казах на Блицен. — Веднага! Бягай!

Бедничкият Блицен запъхтя и се закашля. Тичахме към далечната стена, когато Гейрод извика:

— Страхливци! Ще ви избия всичките!

Лесно можеше да се затича подире ни и да ни настигне, но пияният му мозък още мислеше за стрелба. Потърси още въглени, когато таванът над него пропадна.

Твърде късно осъзна какво се случва. Погледна нагоре и изпищя, когато половината стая падна върху него, като го погреба под хиляда тона скала.

В следващия момент се намерих на пода сред прах и боклуци, опитвайки да изкашлям дробовете си.

Въздухът бавно се проясни. На около метър от мен Сам стоеше по турски, като също кашляше и изглеждаше все едно е покрита с брашно.

— Блицен? — извиках. — Харт?

Бях толкова притеснен, че забравих за счупения си крак. Опитах се да застана и с изненада установих, че мога. Кракът още пулсираше в агония, но удържа тежестта ми.

Блицен се появи, клатушкайки се, от облака прах.

— Тук съм — изписка той. Костюмът му бе съсипан. Косата и брадата му бяха преждевременно побелели от гипс.

— Ти — казах аз и го прегърнах — си най-силното и невероятно джудже на всички времена!

— Добре, хлапе, благодаря — потупа ме той по ръката. — Къде е Хартстоун? Харт?

В мигове като този забравяхме, че е безсмислено да викаме името на Хартстоун.

— Тук е — каза Сам и почисти малко камънак от падналия елф. — Мисля, че е добре.

— Слава на Один! — Блиц хукна напред, но едва не падна.

— Полека — подпрях го на една от останалите колони. — Почини си за миг. Връщам се веднага.

Изтичах до Сам, за да й помогна да извади Хартстоун от руините.

Косата му димеше, но иначе изглеждаше добре. Изправихме го на крака, а той веднага започна да ми се кара на езика на знаците.

Тъп ли си? Да ни убиеш ли искаше?

Отне ми миг, докато се усетя, че лебедът не е в него.

— Чакай — питах, — къде е Гунила?

Блицен извика зад мен. Обърнах се и видях, че имаме ситуация със заложник.

— Тук съм си — изръмжа Гунила. Отново бе станала на човек и стоеше зад Блицен, насочила пламтящото си копие към гърлото, — а вие четиримата идвате обратно във „Валхала“ като мои затворници.