Рик Риърдън
Мечът на лятото (2)

Втора глава
Мъжът с металния сутиен

Семейното имение беше гадно. Разбира се, вие не бихте се съгласили. Ще видите огромната шестетажна къща от камък с гаргойли по ъглите на покрива, прозорци със стъклописи, мраморни стъпала и други подобни, които подсказват, че тук живеят богати хора, и ще се запитате защо спя на улицата.

Две думи — вуйчо Рандолф.

Това беше неговата къща. Като най-голям син я бе наследил от баба и дядо, които починали преди да се родя. Не знам каква е семейната сапунка, но трите деца — Рандолф, Фредерик и мама, хич не се обичали. След голямата схизма от Деня на благодарността никога повече не посетихме фамилния дом. Апартаментът ни бе на около километър, но бе все едно Рандолф живее на Марс.

Мама го споменаваше само ако минем покрай подобната на замък къща. Сочеше я така, както вие бихте посочили стръмна скала.

— Виждаш ли го? Не ходи там.

След като заживях на улицата, понякога нощем минавах покрай величествената сграда. Надничах през прозорците и виждах светнали витрини със старинни мечове и брадви, зловещи шлемове с маски, които се взираха в мен от стените, статуи, надвиснали над стълбите като вкаменени духове.

Няколко пъти съм се изкушавал да вляза вътре, но не и през главния вход. Да потропам на вратата и да кажа:

— Моля те, вуйчо Рандолф, знам, че мразеше мама и не си ме виждал от десет години и също, че ти пука повече за вехториите ти, отколкото за семейството, но мога ли да живея в хубавата ти къща и да изяждам каквото оставиш от хляба.

Не, благодаря. Предпочитам да съм на улицата и да дъвча стари фалафели от заведенията за бързо хранене.

Въпреки това смятах, че ще е лесно да нахлуя, да огледам, да проверя какво има и да опитам да намеря отговори на въпросите, които ме мъчат. Докато бях вътре, можех и да намеря нещо, което да си прибера.

Съжалявам, ако думите ми обиждат представите ви за това, кое е редно и кое не.

Всъщност не съжалявам.

Не крада от кой да е. Избирам нахалниците, които вече имат прекалено много. Ако карате ново БМВ и го паркирате на място за инвалиди, тогава нямам проблем да счупя прозореца ви и да свия парите от жабката. Ако идвате с кутия копринени кърпички, говорите по мобилния и сте толкова заети да разбутвате хората, че не се оглеждате наоколо, като нищо да ви преджобя. Щом може да отделите хиляда долара за носа си, може да ми купите и вечеря.

Играя го съдия, прокурор и крадец. А що се отнася до нахалници, едва ли мога да надмина вуйчо Рандолф.

Къщата се намираше на „Комънуелт Авеню“. Тръгнах обратно към обществена алея 429. Мястото, на което Рандолф паркираше, бе свободно. Към входа за мазето се спускаха стълби. Ако имаше охранителна система, нямаше как да я забележа. Вратата бе с просто резе, без дори да е сложен катинар.

— Хайде де, Рандолф. Поне се постарай.

След две минути бях вътре.

В кухнята се почерпих с нарязано пуешко, кракери и мляко, направо от кутията. Нямаше фалафели, за съжаление. Наистина ми се ядяха, но пък си намерих парче шоколад и си го прибрах в джоба за по-късно (на шоколада трябва да се наслаждаваш, не да го вдишваш). След това се отправих нагоре към музея от махагонови мебели, ориенталски килими, маслени картини, мраморни мозайки и кристални полилеи… унизително е. Кой нормален човек живее така?

На шест години не можех да оценя колко скъпо е всичко това, но общото ми впечатление от имението бе същото — тъмно, заплашително, зловещо. Бе ми трудно да си представя как мама е израснала тук, но и лесно да разбера защо обичаше да излиза навън.

Нашият апартамент над корейската скара на „Алстън“ бе уютен, но мама не обичаше да седи вкъщи. Винаги казваше, че истинският й дом са Сините хълмове. Ходехме на планина и къмпинг във всякакво време — на чист въздух, без стени и тавани, само с патиците, гъските и катериците за компания.

В сравнение с това, имението бе като затвор. Докато стоях във фоайето, кожата ми настръхна, все едно са ме полазили мравки.

Качих се на втория етаж. Библиотеката ухаеше на лимонов препарат и кожа, както я и помнех. На едната стена имаше витрини, пълни с ръждясалите шлемове и брадви на викингите, които Рандолф си събираше. Веднъж мама ми каза, че той е преподавал история в Харвард преди да го уволнят заради някаква голяма излагация. Не ми разказа подробности, но бе ясно, че този тип е луд на тема антики.

— Ти си по-умен и от двамата си вуйчовци, Магнус — обичаше да казва майка ми, — с тези оценки може лесно да влезеш в Харвард.

Това беше, когато още бе жива, когато ходех на училище и имах бъдеще, което се простираше отвъд следващото хранене.

В края на офиса на Рандолф видях огромен черен камък. Приличаше като да е надгробен, с издялан връх и украсен с червени завъртулки. В центъра му имаше груба рисунка на ръмжащ звяр. Или лъв, или вълк.

Потреперих. Не исках да мисля за вълци.

Приближих бюрото на Рандолф. Надявах се да намеря компютър или таблет с полезна информация — нещо, което да обясни защо ме търсят. Вместо това на бюрото имаше парчета пергамент, тънки и жълтеникави като люспи лук. Приличаха на карти, които някой ученик е правил за домашно през Средните векове — бледи очертания на брегове, различни точки, означени с букви от азбука, която не познаваха. А отгоре, като преспапие, имаше кожена торбичка.

Дъхът ми спря. Разпознах торбичката. Развързах връзката и извадих едното от домината… само дето не беше домино. Бях си мислил, че на това сме си играли с Анабет, когато съм бил на шест. През годините споменът се бе затвърдил. Но вместо точки, тези камъни бяха украсени с червени символи.

На единия имаше изобразено нещо като дървен клон или изкривената буква F.

Сърцето ми прескочи един удар. Не знаех защо. Питах се дали наистина съм постъпил разумно, идвайки тук. Стените изглеждаха все едно се затварят около мен. Върху големия камък в ъгъла картинката на звяра сякаш ми се зъбеше, а червената рисунка блестеше като току-що пролята кръв.

Отидох до прозореца. Мислех, че ще помогне, ако погледна навън. В центъра на авенюто бе Мол Комънуелт — панделка зеленина, покрита със сняг. Голите дървета бяха покрити с бели коледни светлинки. В края на блока, зад желязна ограда, бронзовата статуя на Лейф Ериксон стоеше на пиедестал, а ръката покриваше очите ми. Лейф гледаше към надлеза „Чарлзгейт“ все едно за да каже — виж, открих магистрала!

Аз и мама обичахме да се шегуваме за Лейф. Бронята му бе доста семпла — къса пола и нагръдник, напомнящ викингски сутиен. Нямах представа защо статуята е в центъра на Бостън, но предположих, че едва ли е съвпадение, че вуйчо Рандолф е учил за викинги. Цял живот бе живял тук. Вероятно гледаше към Лейф всеки ден през прозореца. Може би като дете Рандолф си бе мислил:

— Някой ден ще искам да уча за викингите. Мъже, които носят метални сутиени, са супер!

Очите ми се преместиха към основата на статуята. Някой седеше там… и гледаше право към мен.

Знаеш ли колко е странно да видиш някой на неправилното място? Отнема ти секунда да го разпознаеш. В сянката на Лейф Ериксон стоеше висок блед мъж с черно кожено яке, черни панталони на мотоциклетист и островърхи ботуши. Късата му коса на иглички бе толкова руса, че бе почти бяла. Единственият цвят по него бе червено-белият шал, увит около врата му и падащ по раменете му като разтопена близалка.

Ако не го познавах, щях да помисля, че косплейва герой от аниме. Но го познавах. Това беше Харт, мой приятел бездомник, гледащ ме като майка.

Бях малко уплашен и леко ядосан. Дали не ме бе видял по улицата и не ме бе последвал? Не ми трябваше куче пазач.

Разперих ръце:

— Какво търсиш тук?

Харт направи жест, все едно взима нещо от свитата си ръка и го хвърля. След две години, прекарани около него, се бях научил да разчитам езика на знаците. Казваше ми:

ИЗЛЕЗ.

Не изглеждаше уплашен, но с Харт бе трудно да си сигурен. Той никога не показваше голяма емоция. Когато излизахме, почти винаги ме наблюдаваше с бледите си сиви очи, все едно очаква да експлодирам.

Изгубих ценни секунди в опит да разбера какво има предвид и защо е тук, след като се очакваше да е на площада „Копли“.

Направи нов знак — с две ръце, сочещи ме с два пръста, вдигащи се нагоре и надолу два пъти.

ПОБЪРЗАЙ.

— Защо? — попитах на глас.

— Здравей, Магнус — обади се плътен глас зад мен.

Едва не изскочих от обувките си. На прага на библиотеката стоеше широкоплещест мъж с грижливо подрязана бяла брада и сива коса. Носеше палто от кашмир върху тъмен вълнен костюм. Покритите му с ръкавици ръце стискаха дръжката на полиран бастун в желязна хватка. Последния път, когато го бях видял, косата му бе черна, но познах гласа.

— Рандолф.

Той кимна съвсем леко.

— Каква изненада. Радвам се, че си тук.

Не звучеше нито изненадан, нито радостен.

— Нямаме много време.

Храната и млякото забушуваха в стомаха ми.

— Нямаме много време… за какво?

Той се намръщи, а носът му се сбърчи, все едно е доловил леко неприятна миризма.

— Ставаш на шестнайсет днес, нали? Идват да те убият.